– Татко – Лепида отново подръпна ръката на баща си, – знаеш ли, че всички много ми се възхищават, когато нося зелено. Една смарагдова огърлица, като тази на императрицата.

Множество императорски братовчеди се заточиха като шлейф след императора – там беше едната му племенница, по-малката дъщеря на император Тит – Юлия, която според мълвата беше пожелала да се присъедини към девиците весталки, но не беше получила разрешение. Като цяло – някаква скучна сбирщина. Бях разочарована. За пръв път виждах императорското семейство, а те изглеждаха като всяка друга шайка апатични патриции.

Императорът излезе напред, вдигна ръка и държа приветствено слово за началото на игрите. С тайни пороци или не, той имаше хубав, отекващ глас.

Другите роби ми бяха описвали игрите много пъти и изпадаха в недоумение от невежеството ми. Сутрешните празненства винаги се откриваха с двубои между диви зверове. Първа в списъка за днес беше битката между слон и носорог. Носорогът избоде окото на слона с рога си… А можех щастливо да изживея остатъка от живота си и без да знам как звучи ревът на ранен слон.

– Великолепно!

Полий хвърли няколко монети на арената. Лепида започна да си избира от чинията фурми с мед. Аз се съсредоточих върху ветрилото от паунови пера. Люш, люш, люш.

Бик и мечка се сражаваха след това, а после – лъв и леопард. Малки парченца мръвка, за да раздразнят апетита. Мечката беше апатична и трима звероукротители с остри прътове трябваше да разкървавят хълбоците ѝ от мушкане, за да я накарат да нападне бика, но лъвът и леопардът нададоха рев и се втурнаха един към друг в мига, в който веригите бяха свалени. Тълпата ликуваше и жужеше, въздишаше, а после се успокояваше. След като вниманието на всички вече беше изострено, последва демонстрация на великолепие и пищност, замайващи погледа: опитомени гепарди със сребърни каишки пробягваха с леки стъпки през арената, бели бикове с малки момченца, подскачащи по гърбовете им, слонове, нагиздени с украшения и пискюли, се поклащаха във внушителни танцови стъпки под музиката на нубийски флейтисти

– Татко, може ли да ми купиш нубийски роб? – Лепида подръпна ръката на баща си. – Дори двама. Някоя хубава двойка, за да ми носят покупките, когато ходя на пазар

Следваха комичните номера. Опитомен тигър беше пуснат на арената след дузина бягащи зайци, завързани с каишки, за да ги хване един по един в челюстите си и да ги върне невредими на треньора. Доста мило, всъщност. Хареса ми, но от трибуните се чуха откъслечни викове на неодобрение. Почитателите на Колизеума не идваха за игрички; те идваха за кръв.

– Императорът – мърмореше Квинт Полий – особено тачи богинята Минерва. Построил ѝ е нов олтар в двореца си. Може би трябва да направим няколко големи публични жертвоприношения. Опитоменият тигър и дресьорът му си тръгнаха и бяха заменени от стотина бели сърни и стотина дълговрати щрауси. Те бяха пуснати да тичат из арената и застреляни един по един с лъкове отвисоко. Лепида видя някакви познати в съседната ложа и гукаше поздрави през по-голямата част от кръвопролитието.

Още борби с животни. Копиеносци срещу лъвове, срещу биволи, срещу разярени бикове. Биволите падаха зашеметени и мучащи, биковете се спускаха побеснели срещу копията, които пронизваха и разпаряха гърдите им, но лъвовете ръмжаха, дебнеха и успяха да сграбчат един копиеносец, преди да бъдат подгонени и изкормени. Такова едно забавление Люш, люш, люш.

– О, гладиаторите… – Лепида остави чинията с фурмите настрана и се изпъчи. – Хубави екземпляри, татко.

– Само най-доброто за императора! – Той погали дъщеря си по брадичката. – И за моята малка, която обича игрите! Императорът искаше истинска битка днес, не просто обикновени дуели. Нещо грандиозно и необичайно преди екзекуциите по обяд. Облечени в пурпурни плащове, гладиаторите излязоха в редица от портите и бавно се подредиха в кръг на арената, докато зрителите ликуваха. Някои вървяха наперено и гордо, някои – високомерно, без да поглеждат наляво или надясно. Хубавият тракийски войн с тризъбеца раздаваше целувки на тълпата и беше засипан с рози от обожаващите го жени. Петдесет гладиатори, разпределени по двойки, в битка на живот и смърт. Двайсет и петима щяха да си тръгнат от арената триумфално през Портата на живота. Двайсет и петима щяха да бъдат извлечени през Портата на смъртта с железни куки.

– Аве, цезаре! – изреваха те в един глас към императорската ложа. – Тези, които ще умрат, те поздравяват!

Дрънчене на наточени оръжия. Стържене на позлатени доспехи. Скърцане на множество крака по пясъка, докато се разделяха по двойки. Няколко предварителни битки с дървени мечове за начало и после императорът свали ръката си.

Остриетата се сблъскаха. Публиката се устреми напред, задържана само от мраморните перила, викаше окуражителни думи към любимците си и проклинаше несръчните. Махаха, обзалагаха се, крещяха.

Не гледай. Люш, люш, продължаваше ветрилото. Не гледай.

– Теа – каза сладко Лепида – какво мислиш за онзи германец?

Погледнах.

– Няма късмет – отвърнах аз, защото мъжът умря, стенейки, промушен от тризъбеца на противника си. От съседната ложа един сенатор с отвращение метна шепа монети.

Арената беше бушуващо море от бойци. Пясъкът вече бе напоен с кръв.

– Онзи гал там иска милост – надзърна Полий, отпивайки от чашата си с вино. – Грозна гледка, пусна щита си Игула!

Игула – "убий го". Съществуваше още и мите – "пощади го", – но това не се чуваше толкова често. Както щях да разбера, изискваше се изключителна проява на храброст, за да се трогне Колизеумът за милост. Те искаха героизъм, те искаха кръв, те искаха смърт. Не уплашени мъже. Не милост.

Доста бързо се свърши. Победителите се изправиха наперено пред императорската ложа, където той подхвърли монети на тези, които се бяха били добре. Победените лежаха свити и безмълвни на пясъка, чакайки да бъдат изтеглени от стражите на арената. Един-двама мъже все още се гърчеха в предсмъртни конвулсии, крещейки в опита да натъпчат червата си обратно в корема. Смеещи се трибуни и кискащи се момичета се обзалагаха за колко време ще умрат.

Люш, люш, люш. Ръцете ме боляха.

– Плодове, доминус?

Един роб се приближи към Полий с поднос с грозде и смокини. Лепида направи жест за още вино. Навсякъде в ложите на патрициите се виждаха небрежно облегнали се и бъбрещи хора. Горе, по високите редове, плебеите си вееха с ветрила и се оглеждаха за продавачите, които се щураха насам-натам, предлагайки хляб и бира. В ложата си императорът се бе дръпнал назад и подпрян на лакът, хвърляше зарове със стражите си. Утрото беше отлетяло неусетно. А за някои едва пълзеше.

По обяд на арената закипя работа. Мъртвите гладиатори вече бяха изнесени, петната от кръв изчистени с гребла, а сега стражите на арената изведоха една разнородна редица от оковани фигури. Роби, престъпници, затворници – всички осъдени на смърт.

– Татко, мога ли да получа още вино? Поводът е специален!

Долу на арената мъжът начело на редицата от дрипльовци започна да мига в недоумение, когато тикнаха в ръцете му тъп меч. Гледаше го втренчено, с мътен поглед, превил гръб, а стражът го насърчаваше. Той се обърна безпомощно и съсече окования мъж зад себе си. Тъпо острие; доста удари бяха нужни, за да го довърши. Аз едва чувах крясъците на мъжа от бърборенето по трибуните. Сякаш изобщо никой не обръщаше внимание на арената.

Стражите грубо дръпнаха оръжието от първия роб и предадоха меча на следващия по редицата. Жена. Тя уби мъжа, мечът ѝ бе отнет и тя беше убита на свой ред от следващия.

Погледнах нататък по веригата. Може би двайсет затворници. Стари и млади, мъже и жени, всички си приличаха по приведените рамене и тътрещите се крака. Само един стоеше изправен – едър мъж гледащ наоколо с празен поглед. Дори и от трибуните можех да видя следите от камшик, нашарили голия му гръб.

– Татко, кога ще дойде ред на Белерофон? Нямам търпение да видя какво може да направи срещу онзи тракиец. Стражите дадоха меча на мъжа с белезите. Той го повдигна за момент в окованите си ръце, завъртя го. Никакви случайни удари; уби мъжа пред себе си с единствен точен замах. Побиха ме тръпки.

Стражът посегна за меча си и големият мъж с белезите отскочи крачка назад, като държеше оръжието, насочено към стража. Стражът протегна нетърпеливо ръка и тогава всичко се обърка

– Дай го! – каза той.

Мъжът стоеше разкрачен на горещия пясък, тежко поемаше въздух с пресъхналите си дробове. Слънцето жулеше голите му рамене, той чувстваше всяка отделна песъчинка под босите си загрубели стъпала. Потта щипеше китките и глезените му под ръждивите окови на веригата. Ръцете му се бяха слели в едно с дръжката на меча.

– Дай ми меча! – повтори стражът. – Бавиш спектакъла!

Мъжът го погледна със стъклен поглед.

– Дай ми меча! – протегна властна ръка стражът.

Мъжът я отсече.

Стражът изкрещя. Струята кръв проблесна ярко на пладнешкото слънце. Другите войници се втурнаха към него.

Мъжът не беше държал меч повече от десет години. Твърде дълго, би казал той, за да си спомня каквото и да било. Но споменът се върна. Върна се мигновено, подклаждан от гнева – сладката тежест на дръжката в ръката му, забиването на острието в костта, яростта на черния демон, който замъгляваше погледа и нашепваше в ухото му:

– Убий ги, – каза той. – Избий ги всичките.

Посрещна първия страж с дивашки изблик на радост. Мечовете се срещнаха с тъпо стържене на метал. Той стегна всеки свой мускул, почувства как тялото му се изопва като лък и видя внезапния проблясък на страх в очите на стража, усетил силата му. Тези римляни с техните пера, лъскави ризници и с тяхната гордост – те не допускаха, че един роб може да бъде корав. С още два замаха превърна стража в купчина месо, потръпващо върху пясъка.

Още римляни, ярки петна от украсата им с пера. Следващият страж падна, гърчейки се, когато тъпото желязо преряза ахилесовите му сухожилия. Звучен крясък.

Той усещаше насладата. Прониза друга бронзова ризница. Острието се плъзна прецизно през отвора за ръката. Още един падащ щит, още един крясък.

Не е достатъчно, шепнеше гласът на демона. Не е достатъчно.

Почувства далечна болка в гърба си, когато един меч се заби дълбоко в него. Усмихна се, докато се обръщаше, и започна да нанася свирепи удари. Най-здравата плът на робите беше на гърба им, но римляните не го знаеха – тези римляни, чиито лозя се обработваха от пленени галски войни и чиито легла се стопляха от тракийски момичета с тъжни лица. Те не знаеха нищо. Той съсече стража и усети вкуса на кръвта му върху грубата си брада.

Не е достатъчно.

Небето се завъртя и пребледня, когато нещо го удари отзад по главата. Той се олюля, завъртя се, вдигна меча, почувства как цялата му ръка изтръпва, когато един пазач заби в лакътя му железния шип на щита си. Зашеметен, наблюдаваше как мечът се изплъзва от пръстите му. А когато една дръжка на меч се стовари върху черепа му, се свлече на колене и лакти. Пот покапа в очите му. Кисела, горчива. Изстена, когато се посипаха ритниците, когато черният демон в главата му се обърна сам срещу себе си като змия, която поглъща собствената си опашка. Познато усещане, което беше потискал всички тези години под камшика, окован във вериги. С меч в ръката всичко му се бе сторило толкова лесно.

Не е достатъчно. Никога не е достатъчно.

Той чу рев, заглушаващ звука от трошенето на собствените му кости. Необятен и безличен рев като бученето на бушуващо море. За пръв път обърна поглед към трибуните и ги видя: зрители, струпани ред върху ред с хиляди. Сенатори в тоги с пурпурни ръбове. Матрони в ярки копринени столи.

Жреци в белите си роби. Толкова много… Наистина ли имаше толкова много хора на този свят? Видя лицето на момче, което изскочи от първия ред – странно, различно момче в изискана тога – то крещеше с уста, пълна със смокини, и пляскаше с ръце.

Те всички пляскаха. Величествената арена отекваше от аплодисменти.

През замъглените си очи той успя да различи императорската ложа. Беше достатъчно близо, за да види русокосо момиче с бяло ужасено лице, една от племенниците на императора… Достатъчно близо, за да види императора, червендалестите му бузи, пурпурния плащ, развеселения му поглед… Достатъчно близо, за да види как императорската ръка се вдига небрежно.

Вдигната ръка в знак на милост.

Защо? – помисли си той. – Защо?

А после светът изчезна.

***

Същата вечер Лепида продължаваше да бъбри, докато я събличах за лягане – не за игрите, разбира се; всичката тази смърт и кръв не бе нищо ново. Баща ѝ беше споменал един сенатор, мъж, който евентуално можеше да стане неин съпруг, и това бе всичко, за което беше способна да говори.