Кейт Куин - Господарката на Рим

– Сенатор Маркус Норбан, така се казва и е ужасно стар… – почти не чувах думите ѝ.

Робът с покрит с белези гръб… Британец или гал? Беше се бил така свирепо, размахваше меча си като Голиат, превъзмогвайки собствените си рани. Продължаваше да се съпротивлява и когато го бяха повалили, без да се интересува дали ще живее, или ще умре, стига да успее да завлече няколко от тях със себе си.

– Теа, внимавай с тези перли! Струват колкото три като тебе.

Бях виждала стотици роби като него, бях слугувала редом с тях и бях страняла от тях. Те пиеха твърде много, мръщеха се на господарите си и бяха бичувани заради неприятностите, които създаваха, а и вършеха минималното количество работа, с което можеха да минат. Мъже, които трябваше да бъдат избягвани в потайните кътчета на къщата, ако наблизо няма никой, който да ти помогне. Зверове. Тогава защо внезапно се разплаках, когато го събориха на арената? Не плаках, когато бях продадена на Лепида. Не плаках дори и когато наблюдавах как гладиаторите и горките зашеметени животни бяха изклани пред очите ми. Защо тогава се разплаках за един разбойник?

Дори не знаех името му.

– Всъщност не намирам император Домициан за много красив, но е трудно да се определи от разстояние, нали? – Лепида се намръщи на един счупен нокът. – Ще ми се да имахме някой изумително красив император, вместо тези апатични мъже на средна възраст.

Императорът. Защо си направи труда да спаси един полумъртъв роб? Тълпата скандираше за смъртта му точно толкова бурно, колкото беше ръкопляскала на представлението, което той направи. Защо да го спасява?

– Махай се, Теа! Не ми трябваш повече. Днес си доста глупава.

– Както желаете – казах на гръцки, като духнах пламъка на лампата ѝ.

– Ах, ти – евтина, язвителна, малка усойнице!

Тръгнах надолу по коридора, като се облягах на сенчестите колони, за да не загубя равновесие, и се опитвах да не мисля за синия съд. Не е добре да си пускаш кръв два пъти за един ден, но, ох, как ми се искаше.

– А, Теа. Ти си точно това, от което се нуждая.

Като в мъгла виждах двоен Квинт Полий, който ме викаше в спалнята на сребристото ложе. Затворих очи, като сдържах прозявката си и се надявах, че няма да заспя по средата на пухтенето и пъшкането му. От робините не се очакваше да са ентусиазирани, но се очакваше да са весели. Аз галех рамото му, докато той се напъваше върху мен. Устните му се отдръпваха назад и оголваха зъбите му, като на муле по време на… добре де, както искате го наричайте.

– Какво добро момиче си, Теа – каза той, сънливо галейки бедрото ми. – Хайде, бягай сега.

Дръпнах надолу туниката си и се измъкнах през вратата. Вероятно утре щеше да ми даде медна монета.

Юлия в храма на Веста

 Вчера Тит Флавий Домициан беше просто моят раздразнителен и доста странен чичо. Днес той е Господар и Бог, Понтифекс Максимус, император на Рим. Както баща ми и дядо ми преди него, сега той е господар на света. И ме е страх.

Но той се държи мило с мен. Казва, че скоро ще се омъжа за братовчед си Гай, и ми обеща великолепни игри за празненството. Не можех да му кажа, че мразя игрите. Той се опитваше да бъде мил. Казва, че неговата императрица ще ми помогне с избора на сватбена дреха. Тя е много красива със зелената си коприна и смарагдите и се шушука, че той е луд от любов по нея. Също се шушука, че тя го мрази – но хората обичат да шушукат.

Взирам се в пламъка, докато не станат два.

Страх ме е. Винаги ме е страх. Сенки под леглото, силуети в мрака, гласове из въздуха.

Чичо ми гледаше как хиляди мъже умират на арената днес – а спаси само един. Той мрази останалите от семейството – но е мил с мен.

Какво ли иска чичо ми? Дали изобщо някой знае?

Веста, богиньо на домашното огнище и семейството, бди над мен! Нуждая се от теб сега.

Април, 82 година след Христа

 Седем месеца по-късно атмосферата в школата за гладиатори на улица "Марс" беше ведра, празнична и мъжествена, когато уморените бойци минаха вкупом през портите. Двайсет мъже бяха излезли, за да участват в главната битка в игрите в чест на Церера, и четиринайсет от тях се бяха върнали живи. Достатъчно добър резултат, че да накара победителите да крачат наперено, докато минаваха в редица през тесния, осветен от факла коридор, като захвърляха доспехите си в кошовете.

– … промуших оня грък право в стомаха! Най-красивото произведение, което някога съм

– … видя ли как галът наръга в гърба оня кучи син, Лариций? Вече няма да ни гледа високомерно над дългия си нос

– … лош късмет за Тезей. Видях как се хлъзна по пясъка. Ариус метна шлема си с пера в коша и напълно пренебрегна роба, който ентусиазирано му честити победата. Оръжията вече бяха събрани, разбира се – грабваха ги от ръцете им в момента, в който боят приключеше.

– Първи двубой? – Един бъбрив тракиец метна шлема си в коша върху този на Ариус. – За мен също. Не е зле, а?

Ариус се наведе да отвърже защитните брони на краката си.

– Добра работа свърши с Африканеца днес. На мен ми се падна един от ония мършави гърци от изтока; беше доста лесно. Хей, може би следващия път ще ми се падне Белерофон и тогава наистина ще изкарам цяло състояние.

Ариус развърза предпазната броня от ръката, с която държеше меча, и я пусна в коша. Другите бойци вече се тълпяха в дългата зала, където им раздаваха храна и говореха разпалено, докато сядаха покрай дървените маси и се протягаха за каните с вино.

Май си от мълчаливите, а? – побутна го с лакът тракиецът. – Е, от къде си? Аз дойдох от Гърция миналата година.

– Млъквай – каза Ариус на своя груб латински.

– Какво?

Като блъсна тракиеца с рамо, докато минаваше покрай него, Ариус влезе в залата, подмина дървените маси и платата с хляб и месо. Наведе се и грабна първата кана с вино, която видя, после излезе по едно друго зле осветено коридорче.

– Не му обръщай внимание – чу как изръмжава гласът на друг боец към тракиеца. – Той е раздразнителен кучи син.

Стаята на Ариус в гладиаторските казарми представляваше тясна гола килия. Каменни стени, сламена рогозка, капеща лоена свещ. Той седна свит на пода, като намести гърба си върху стената и преполови каната с няколко последователни глътки. Евтиното грозде остави кисел вкус в устата му. Нямаше значение. Римските вина хващаха бързо, а всичко, което искаше, беше да е бързо.

– Чук– чук! – зачурулика един глас на вратата. – Надявам се, че още не си заспал, мило момче.

– Разкарай се, Галий.

– Тц– тц. Така ли се отнасяш към своя ланист? Твоя господар? Да не говорим, че и твой приятел?

Галий се намъкна вътре, едър и червендалест, в своята безупречна тога, със злато, блестящо на всеки от пръстите му, с масло от магнолия, лъщящо върху всеки накъдрен кичур, а едно малко, нагиздено с коприна момче роб стоеше до него. Собственикът на школата за гладиатори на улица "Марс".

Ариус изпсува под носа си. Галий се изсмя.

– Не, не, не за това съм дошъл. Дойдох да те поздравя. Такъв великолепен дебют. Когато така чисто отсече главата на Африканеца, че тя отхвръкна във въздуха… Толкова драматично! Бях малко изненадан, разбира се. Такава всеотдайност, такава свирепост от някой, който час по-рано се кълнеше, че изобщо няма да се бие. Ариус сръбна още една голяма глътка вино.

– Ех, колко е хубаво човек да се окаже прав. Първия път като те видях, знаех, че имаш потенциал. Малко си старичък за арената, разбира се, на колко си години, между другото? Двайсет и пет, трийсет? Не си младеж, но в теб определено има нещо.

Галий лениво размаха сребърния си медальон.

Ариус го погледна.

– Ще имаш още срещи в следващите игри, разбира се. Нещо малко по-голямо и по-грандиозно, ако мога да убедя Квинт Полий. Самостоятелна среща, вероятно. И този път – Галий хвърли към него режещ като стъкло поглед – няма да се налага да се тревожа дали ще участваш, нали?

Ариус остави каната с вино до стената.

– Какво е "рудиус"?

Въпросът изненада Галий.

– Рудиус ли? – примигна той. – Скъпо момче, откъде изобщо си го чул?

Ариус вдигна рамене. Те всички бяха стояли и чакали в мрака под Колизеума, преди да дойде техният ред, нервни и възбудени, с ръце на оръжията си. "Пожелавам ви да има рудиус за всички нас",беше измърморил един от другите мъже. Мъж, който загина почти веднага под тризъбеца, затова Ариус не можа да го попита какво значи.

– Рудиусът е един мит – каза Галий вяло. – Дървен меч, даван от императора на някой гладиатор, като знак за свободата му. Предполагам, че се е случвало веднъж или два пъти с някои, които са блеснали като звезди на арената, но това едва ли се отнася за теб, нали? Една схватка, и то дори не солова – дълъг път имаш да изминеш, преди да можеш да се наречеш преуспял, камо ли звезда.

Ариус сви рамене.

– Та така, скъпо момче. Галий се протегна и погали ръката на Ариус. Пълните му пръсти се впиха силно в плътта му, а черните му, като зърна пипер, очи го пронизаха с живо любопитство.

Ариус се протегна, взе лоената свещ, която стоеше до него, и спокойно изля струйка горещ восък върху меката ръка с маникюр.

Галий рязко отдръпна опарените си пръсти.

– Наистина трябва да направим нещо за обноските ти – въздъхна той. – Лека нощ в такъв случай, скъпо момче.

Веднага щом вратата се затръшна, Ариус надигна каната и я пресуши до последната капка. Остави съда да падне и облегна главата си на каменната стена. Стаята още не се въртеше. Виното не беше достатъчно. Затвори очи.

Не беше имал намерение да се бие. Възнамеряваше да направи точно това, което беше казал на Галий, докато стоеше в мрачния коридор под арената и слушаше воя на тълпата, писъците на ранените мъже и скимтенето на умиращите животни. Но пъхнаха меч в ръцете му и той излезе заедно с другите сред кипящата групова битка, чиято цел беше да изостри апетита на тълпата за индивидуалните схватки, и тогава видя Африканеца, срещу когото трябваше да се сражава… и черният демон в главата му се разви от своята спирала и зарева възторжено по правия и лесен път на убийството.

После изведнъж се оказа застанал примигващ срещу слънчевата светлина, с лице, опръскано с кръвта на друг мъж, и върху него се изливаха овации, като пчелни рояци. Само от мисълта за овациите го обля ледена пот. Арената. Адската арена. Тя всеки път опропастяваше късмета му. Дори и това, че беше заклал стражите, не беше достатъчно, за да спечели смъртта си.

След онзи зверски побой отпреди седем месеца се беше събудил в легло. В меко легло; Галий не прахосваше удобства за полумъртви роби. Докато болезнено се връщаше в съзнание, за пръв път чу гласа на Галий: висок, равен, излизащ от воняща на канавка уста.

– Чуваш ли ме, момче? Кимни, ако разбираш. Добре. Как се казваш?

Той дрезгаво изграка името си.

Галий се разкиска.

– О, абсурдно е. Британец си, нали? Вие, варварите, винаги имате невъзможни имена. Определено не става. Ще те наричаме Ариус. Малко като Арес, бога на войната. Прави впечатление, нали, може да ни е от полза. И така. Купих те и платих доста солена цена като за полумъртъв размирник. Да, знам точно защо си бил осъден на екзекуция на арената. Бил си сред някаква сган, окован във вериги и си работел на Колизеума. Докато не си удушил пазача със собствения му камшик. Много глупаво, скъпо момче. На какво изобщо си се надявал? – Галий щракна с пръст на малкото си момче роб, за да доближи подноса със захаросани плодове. – Ами, тогава, докато ядеш, като начало можеш да ми кажеш как стигна дотам – да работиш на Колизеума.

– Солните мини – промълви Ариус с усилие през подпухналите си устни. – В Триновантия[4]. После в Галия.

– О, богове. И колко време работи в тези помийни ями?

Ариус сви рамене.

– Да влачиш блокове каменна сол нагоре-надолу по планините в продължение на години; о, да, това определено прави мъжете яки. – После зададе последния си въпрос: – Но така или иначе, човек не се научава да върти меча в мините. Ти къде се научи, а?

Ариус обърна лице към стената.

– Е, добре. Време е да ме чуеш. От сега нататък ще се биеш за мен, когато и където кажа. Аз съм твоят ланист. Знаеш ли какво е това? Не? Допускам, че латинският ти е малко примитивен. Всичко, свързано с теб, е примитивно, нали? Ланистът е треньор, скъпо момче, на гладиатори. Ти ще станеш гладиатор. Ще имаш хубав живот, както се казва – жени, богатства, слава. Сега ще положиш клетва и ще започнеш с тренировките веднага щом тези кости зараснат. Повтаряй след мен: "Аз приемем да бъда горен с огън, да бъда оковаван във вериги, да бъда налаган с колове и да умра от меч". Това е гладиаторската клетва, скъпо момче.