Комитетът за възстановяване на библиотеката се бе събрал в дневната на Бърди и се наслаждаваше на кана от нейното прочуто ананасово мохито.

- Хейли отново ми е сърдита. - Домакинята им се облегна в осъвремененото кресло от средата на века, което току-що бе претапицирала с ленена дамаска с цвят на ванилия (плат, който не би издържал и един ден в дома на Ема). - Защото уволних Мег Коранда, моля ви се. Казва, че Мег нямало да може да си намери друга работа. Плащам на камериерките си повече от добре и госпожица Холивуд не би трябвало умишлено да си проси бакшиши.

Жените се спогледаха. Те до една знаеха, че Бърди плаща на

Мег с три долара по-малко на час, отколкото на всички останали, нещо, което Ема никак не одобряваше, въпреки че идеята беше на Тед.

Зоуи се заигра с боядисаната в розово макаронена мидичка, която бе паднала от брошката, забодена в яката на бялата й блуза без ръкави.

- Хейли открай време си е мекосърдечна. Обзалагам се, че Мег се е възползвала от това.

- По-скоро мекоглава - заяви Бърди. - Знам, че всички сте забелязали как се облича напоследък, и оценявам, че никоя от вас не го спомена. Мисли си, че ако си покаже гърдите, Кайл Баском ще я забележи.

- Беше ми ученик, когато преподавах на шести клас - обади се Зоуи, - и ще ви кажа, че Хейли е прекадено интелигентна за това момче.

- Опитай се да го кажеш на нея. - Бърди потропа с пръсти по облегалката на креслото си.

Кейла остави гланца за устни и взе чашата си с мохито.

- Хейли е права за едно. Никой в града няма да вземе Мег Коранда на работа, не и ако иска след това да може да погледне Тед Бодил в очите.

Ема открай време не обичаше онези, които малтретират по-слабите, и отмъстителното отношение на града към Мег я караше да се чувства неудобно. От друга страна, не можеше да прости на Мег за ролята, която беше изиграла в нараняването на един от любимите й хора.

- Напоследък доста си мисля за Тед. - Шелби прибра едната страна на късата си руса коса зад ухото и се вгледа в новите си отворени балеринки.

- Не си само ти. - Кейла се намръщи и докосна диамантения си медальон.

- И то твърде много. - Зоуи задъвка долната си устна.

Това, че Тед си оставаше необвързан, бе подхранило старите

им надежди. На Ема й се искаше и двете да приемат, че той никога няма да се обвърже с някоя от тях. Кейла беше твърде претенциозна, а Зоуи предизвикваше у него възхищение, не любов.

Време бе да насочи разговора обратно към темата, която досега избягваха - как да съберат остатъка от парите, които им трябваха. Обичайните източници на големи суми в града (между които бяха Ема и съпругът й Кени) все още не се бяха съвзели от загубите, които бяха понесли след последния икономически срив и вече бяха отделили всичко, което можеха, за половин дузина нуждаещи се местни благотворителности.

- На някого да му е хрумнала нова идея за набиране на средства? - попита Ема.

Шелби почука с показалец по предния си зъб.

- Може би на мен.

Бърди простена.

- Не и още една разпродажба на сладкиши. Последния път четирима души получиха хранително отравяне от кокосовия пай с яйчен крем на Моли Додж.

- Томболата с одеяла беше ужасяващо изживяване - не се сдържа да добави Ема, макар да не обичаше да допринася за всеобщата негативност.

- Кой иска всеки път щом влезе в спалнята си, да вижда мъртва катерица? - попита Кейла.

- Беше коте, а не мъртва катерица - заяви Зоуи.

- На мен ми приличаше на мъртва катерица - настоя Кейла.

- Не става дума нито за сладкиши, нито за одеяла. - Очите на Шелби придобиха замечтан вид. - Нещо друго. Нещо... по-голямо. По-интересно.

Всички я погледнаха въпросително, ала Шелби поклати глава.

- Първо искам да го обмисля.

Колкото и да се опитваха, останалите не успяха да изкопчат нищо повече от нея.

Никой не искаше да вземе Мег на работа. Нито дори мотелът в покрайнините на града.

- Имаш ли представа колко разрешителни са нужни, за да остане това място отворено? - каза й червендалестият управител. - Няма да направя нищо, с което да ядосам Тед Бодин, не и докато екмет. По дяволите, дори и да не беше кмет...

Така че Мег ходеше от едно място на друго, а колата й гълташе бензин като строителен работник вода в летен следобед. Минаха три дни, после четири. На петия, докато се взираше през писалището в новоназначения помощник-управител на кънтри клуб

Помощник-управителят беше амбициозен младок, слаб, с очила и грижливо оформена брада, която подръпваше, докато обясняваше, че въпреки скромния статус на клуба, който бе само наполовина частен и далеч не толкова престижен, колкото предишната му работа, „Уиндмил Крийк" си остава домът на Дадас Бодин и Кени Травълър, две от най-големите легенди в професионалния голф. Сякаш Мег не знаеше.

„Уиндмил Крийк" бе и клубът на Тед Бодин и неговите приятелчета и тя изобщо не би си хабила бензина, за да идва до тук, ако не беше прочела в местния вестник, че наскоро назначеният помощник-управител на клуба преди това е работил в някакъв голф клуб в Уейкоу, което го правеше чужденец в града. Тъй като бе възможно все още да не е научил, че тя е злодеят на Уайнет, Мег бе вдигнала телефона и за огромно свое изумление, си бе уговорила интервю за този следобед.

- Работата е от осем до пет - каза той. - Почивният ден е понеделник.

Мег така бе свикнала с отказите, че се бе разсеяла. Нямаше представа за каква работа й говори, нито дали й я беше предложил.

- Това е... съвършено - отвърна тя. - От осем до пет е чудесно.

- Заплащането не е голямо, но ако си изпълняваш задълженията както трябва, бакшишите би трябвало да са добри, особено през почивните дни.

Бакшиши!

-Приемам!

Помощник-управителят плъзна поглед по измисленото й CV, а после и по тоалета, който бе успяла да скалъпи от отчаяно ограничения си гардероб - памучна поличка, бяло потниче, черен колан с капси, гладиаторски сандали и обиците от династия Сун.

- Сигурна ли си? - попита я със съмнение в гласа. - Да караш количката с напитките, не е кой знае каква работа.

Мег преглътна порива да му отговори, че тя не е кой знае какъв служител.

- Съвършено е за мен.

' В отчаянието си бе плашещо лесно да забрави убеждението си, че игрищата за голф съсипват околната среда.

Докато помощник-управителят я водеше навън, за да я за

познае със супервайзъра й, на Мег й беше трудно да осмисли факта, че най-сетне има работа.

- На ексклузивните игрища няма колички за напитки - изсумтя той. - Ала тукашните членове очевидно не са в състояние да изчакат до деветата дупка, за да грабнат следващата бира.

Мег бе отраснала край коне и нямаше представа за какво й говори. Нито пък се интересуваше. Имаше работа.

Когато по-късно този следобед се прибра у дома, паркира зад старата барака, която бе открила в храсталаците отвъд каменната ограда на гробището. Тя много отдавна бе изгубила покрива си, а около рушащите се стени бяха избуяли увивни растения, кактуси и суха трева. Тя издуха къдриците от потното си чело, докато вадеше куфара си от багажника. Поне бе успяла да скрие малките си запаси от хранителни продукти зад някакви изоставени кухненски уреди, но дори и така непрестанното опаковане и разопаковане започваше да я изтощава. Докато влачеше нещата си през гробището, си мечтаеше за климатик и място, от което не трябваше да заличава следите си всяка сутрин.

Беше краят на юни и в църквата бе по-горещо отвсякога. Валма прах се разхвърчаваха, щом включеше вентилаторите на тавана, които не правеха нищо друго, освен да пораздвижат въздуха, ала тя не можеше да рискува да отвори прозорците, така както се опитваше да не пали осветлението, след като се стъмни. Което не й оставяше друга възможност, освен да си легне горе-долу по същото време, по което някога излизаше за нощен живот.

Съблече се по потниче и бикини, обу си чехли и излезе през задната врата. Докато се провираше между гробовете, погледът й падаше върху имена като Dietzel, Meusebach, Ernst. Трудностите, пред които бе изправена, бяха нищо в сравнение с онези, които бе трябвало да преодолеят всички тези почтени немци, когато бяха оставили познатото зад себе си и бяха дошли да си създадат нов дом в една враждебна страна.

От другата страна на гробището се издигаха дървета, а отвъд тях широк поток, подхранван от водите на река Педерналес, образуваше закътано вирче, което Мег бе открила скоро след като се нанесе в църквата. Бистрата вода беше доста дълбока в средата и тя бе започнала да идва тук всеки следобед, за да се разхлади. Гмурна се, борейки се с неприятната мисъл, че фен клубът на Тед Бодин щеше да направи всичко по силите си тя да бъде уволнена веднага щом я видят. Трябваше да се погрижи да не им даде друга причина, освен неприкрита омраза. Какво говореше за живота й фактът, че най-висшият й стремеж бе да не оплеска карането на количка с напитки?

Тази нощ галерията за хора бе особено гореща и Мег се въртеше върху пълната с бучки кушетка. Трябваше да отиде в кънтри клуба рано сутринта, затова се мъчеше да заспи, но когато най-сетне се унесе, внезапен шум я изтръгна от съня. Отне й няколко секунди, докато разпознае звука. Вратата долу се отваряше.

Тя скочи рязко в същия миг, в който някой запали осветлението. Според пътническия й будилник беше полунощ. Сърцето й задумка. Беше се подготвила Тед да се появи в църквата през деня, докато я няма, ала изобщо не беше очаквала среднощно посещение. Опита да си спомни дали бе оставила нещо в главното помещение. Измъкна се от леглото и надникна над парапета на галерията.

Мъж, който изобщо не беше Тед Бодин, стоеше насред кораба на църквата. Въпреки че бяха горе-долу на един ръст, той изглеждаше малко по-тежък, а косата му беше по-тъмна, почти синкавочерна. Беше Кени Травълър, голф легенда и главен шафер на Тед Бодин. Беше се запознала с него и британската му съпруга Ема на пред сватбената вечеря.

Сърцето й заби още по-учестено, когато чу скърцането на други гуми. Повдигна глава малко по-високо, но не видя никакви забравени дрехи или обувки.

- Беше отключено - каза Кени няколко секунди по-късно, когато другият се присъедини към тях.

- Луси трябва да е пропуснала да заключи последния път когато е била тук - отвърна неприятно познат мъжки глас. Беше минал едва месец от провалилата се сватбена церемония, а той бе изрекъл името на Луси напълно безстрастно.

Мег отново надигна лекичко глава. Тед бе отишъл в средата на помещението и стоеше там, където някога се бе издигал олтарът. Носеше дънки и тениска, а не роба и сандали, ала въпреки това тя почти очакваше да го види как вдига ръце и се обръща към Всевишния.

Кени беше в началото на четиресетте, висок, як и също толкова невероятно красив, колкото и Тед. В Уайнет определено не липсваха красавци. Кени взе една от бирите, която Тед му подаде, и отиде в другия край на стаята, където се настани между втория и третия прозорец.

- Какво говори за този град фактът, че се налага да се срещаме тайно, за да поговорим насаме? - подхвърли той и отвори кутията с бира.

- Говори повече за любопитната ти жена, отколкото за града. - Тед се настани до него с бирата си.

- Лейди Ема действително обича да знае какво се случва. - Гальовният начин, по който Кени произнесе името на жена си, разкриваше чувствата му към нея. - От сватбата насам непрекъснато ме тормози да прекарвам повече време с теб. Смята, че се нуждаеш от утехата на мъжкото приятелство и други такива щуротии.

- Типично за лейди Ема. - Тед отпи от бирата си. - Попита ли я какво точно има предвид?

- Боях се да чуя отговора.

- Страшно се е запалила по литературните клубове напоследък, а?

- Изобщо не трябваше да я назначаваш за културен директор на града. Знаеш колко на сериозно взема подобни неща.

- Трябва да й направиш още едно бебе. Няма чак толкова енергия, когато е бременна.

- Три деца са достатъчно. Особено деца като нашите. - И този път в гласа му ясно се долавяше гордост.

Известно време двамата продължиха да отпиват от бирата си в мълчание. У Мег трепна искрица надежда. Стига да не влезеха по-навътре, където бяха разпилени дрехите й, нещата все още можеха да завършат добре.

- Мислиш ли, че този път ще купи земята? - попита Кени.

- Трудно е да се каже. Спенсър Скипджак е непредсказуем. Преди шест седмици ни каза, че със сигурност се е спрял на Сан Антонио, а ето ти го отново тук.

Мег бе дочула достатъчно разговори, за да знае, че Спенсър Скипджак е собственикът на „Вайсрой Индъстрис", огромна санитарна компания, и човекът, на когото всички разчитаха да построи луксозен комплекс за голф, който да привлече както туристи, така и заможни пенсионери, и да спаси града от икономическите му затруднения. Очевидно единственият по-голям