- Почакай! - Мег забърза след нея. - Няма да се нанеса в къщата, в която си отраснала.

Тори сложи ръка на кръста си; Мег никога не я бе виждала по-сериозна.

- Не можеш да останеш у Тед.

Мег вече го знаеше, но мразеше да й заповядват.

- Противно на всеобщото мнение, никой от вас няма думата. И освен това смятам да се върна в църквата.

Тори изсумтя.

- Наистина ли смяташ, че той ще ти позволи да го направиш след онова, което се случи?

- Тед не ми позволява каквото и да било. - Тя решително се върна при количката. - Благодаря на Шелби за гостоприемството й, но имам други планове.

Тори я последва.

- Мег, не можеш да се пренесеш при Тед. Наистина не можеш.

Преструвайки си, че не я чува, Мег се отдалечи с количката си.

Не беше в настроение да работи върху бижутата си, докато чакаше клиенти, затова извади копието на „Американска земя", което беше взела назаем от Тед, но дори думите на най-интелигентните природозащитници в страната не можаха да задържат вниманието й. Първата четворка жени се зададе и тя остави книгата настрани.

- Мег, чухме за взлома.

- Сигурно страшно си се уплашила.

- Кой го е направил според теб?

- Обзалагам се, че са искали да се доберат до бижутата ти.

Мег сложи лед в чашите, наля напитките и отговори на въпросите им възможно най-кратко. Да, страшно беше. Не, нямаше представа кой може да е бил. Да, от сега нататък възнамеряваше да бъде много по-внимателна.

Втората четворка й зададе същите въпроси, ала тя и тогава не го осъзна напълно. Едва когато всички те бяха на феъруея, си даде сметка, че нито една от осемте жени не беше споменала целувката на Тед на партито, нито думите му, че са двойка.

Не разбираше. Жените в този град обожаваха да се ровят в живота на другите, особено в този на Тед, така че не ги възпираше възпитанието. Какво ставаше?

Отговорът я осени едва когато следващата четворка си тръгна от количката й.

Никоя от жените, с които беше говорила досега, не беше присъствала на обяда у Франческа. Те просто не знаеха. Двайсетте гостенки, станали свидетели на случилото се, се бяха наговорили да потулят всичко.

Мег се отпусна в седалката и опита да си представи многобройниге телефонни обаждания предишната нощ. Почти можеше да чуе как всяка от гостенките на Франческа се заклева върху Библията (или последния брой на списание „Инстайл"57) да не каже никому нито думичка. Двайсет юпокарки от Уайнет бяха дали обет за мълчание. Не можеше да трае дълго, не и при обикновени обстоятелства. Но когато ставаше дума за Тед, може би щеше да успее.

Докато Мег обслужваше следващата групичка, те отново говореха само за нахлуването в църквата и изобщо не споменаха

Тед. Това обаче се промени половин час по-късно, когато пристигнаха последните две жени. В мига, в който ги видя да слизат от количката за голф, Мег разбра, че този разговор ще бъде различен. И двете бяха присъствали на обяда. И двете бяха станали свидетелки на случилото се. А сега и двете идваха към нея с подчертано недружелюбни физиономии.

По-ниската от двете, съсухрена брюнетка, която всички наричаха Куки, започна без заобикалки:

- Всички знаем, че ти стоиш зад нахлуването в църквата, ясно ни е и защо си го направила.

Мег би трябвало да го предвиди, ала не беше.

По-високата жена свали ръкавицата си за голф.

- Беше си наумила да се пренесеш при него, а той не го искаше, затова реши да направиш така, че да му е невъзможно да откаже. Съсипала си собствения си дом, преди да отидеш на работа у Франческа онази сутрин.

- Не може да го вярвате наистина.

Куки извади един стик от чантата си, без да си поръча обичайната напитка.

- Не мислеше сериозно, че ще ти се размине, нали?

След като те си тръгнаха, Мег взе да кръстосва напред-назад, а после се отпусна тежко върху дървената пейка. Още нямаше и единайсет часът, а въздухът вече тегнеше от горещина. Трябваше да се махне. Тук нямаше никакви изгледи за бъдещето. Никакви истински приятели. Никаква работа, която да си заслужава. И все пак щеше да остане. Щеше да остане, защото мъжът, в когото се беше влюбила толкова глупашки, бе изложил на опасност бъдещето на града, на който толкова държеше, само за да оповести пред света колко много означава тя за него.

И това я сгряваше до дъното на душата й.

Телефонът й започна да звъни малко след това. Първото обаждане беше от Тед.

- Чух, че местната женска мафия се опитва да те изкара от къщата ми. Не им обръщай внимание. Оставаш при мен и се надявам, че възнамеряваш да приготвиш нещо вкусно за вечеря. - Дълга пауза. - Аз ще се погрижа за десерта.

Следващото обаждане беше от Спенс, така че тя не вдигна, той обаче остави съобщение, че се връща след два дни и ще

изпрати лимузина, за да я изведе на вечеря. След него позвъни Хейли и я помоли да се видят при снекбара през обедната й почивка в два часа. Когато Мег отиде, там я очакваше неприятна изненада - Бърди Китъл, настанила се срещу дъщеря си на една от кръглите зелени масички.

Беше облечена за работа в морав плетен костюм. Сакото й беше преметнато през облегалката на стола, разкривайки бяла блуза и пълни, опръскани с лунички ръце. Хейли не си беше дала труда да се гримира, което би се отразило добре на външния й вид, ако не беше толкова бледа и напрегната. Появата на Мег я накара да скочи от стола, сякаш беше на пружина.

- Мама иска да ти каже нещо.

Мег нямаше желание да чуе нищо, което Бърди имаше да й казва, ала въпреки това се настани на празния стол между тях.

- Как се чувстваш? - попита тя Хейли. - По-добре от вчера, надявам се.

- Нищо ми няма.

Хейли се облегна в стола си и зачопли шоколадовата курабия, която лежеше върху къс навосъчена хартия пред нея. Мег си спомни разговора, който беше подочула по време на обяда у Франческа.

„Миналата нощ Хейли пак беше с онзи Кайл Баскъм - казала бе Бърди. - Кълна се, ако забременее..."

Предишната седмица Мег беше видяла Хейли на паркинга с върлинест младеж на нейните години, но когато го спомена, Хейли започна да увърта.

Тя отчупи парченце от курабията. Мег се бе опитала да ги продава от количката си, ала парченцата шоколад много бързо се разтопяваха.

- Хайде, мамо - каза Хейли. - Попитай я.

Бърди стисна устни и златната й гривна издрънча в ръба на металната масичка.

- Чух за взлома в църквата.

- Да, изглежда, всички са научили.

Бърди извади сламката от опаковката и я пъхна в безалкохолната си напитка.

- Преди няколко часа говорих с Шелби. Много мило от нейна страна да те покани да останеш у тях. Не е била длъжна да го прави.

- Знам - отвърна Мег възможно най-неутрално.

Бърди натисна сламката между кубчетата лед.

- Тъй като, изглежда, не си съгласна да отседнеш у тях, Хейли си помисли...

- Мамо! - Хейли я стрелна с убийствен поглед.

- Е, добре деее. Аз си помислих, че може би ще се чувстваш по-удобно в хотела. По-близо е до клуба от къщата на Шелби, така че няма да ти се налага да шофираш толкова много до работата, а точно сега имам свободни стаи. - Бърди заби сламката толкова силно, че проби дупка в дъното на хартиената си чаша. - Можеш да се настаниш в Жасминената стая, безплатно. Тя има и малка кухничка, както вероятно си спомняш, след като толкова пъти си я почиствала.

- Мамо! - Червенина нахлу в бледото лице на Хейли. От нея се излъчваше някаква трескавост, която разтревожи Мег. - Мама също иска да дойдеш, не съм само аз.

Мег дълбоко се съмняваше, но за нея означаваше много, че Хейли държи на приятелството им достатъчно, за да се опълчи на майка си. Взе си парченце от курабията, която Хейли не ядеше.

- Благодарна съм ви за поканата, но вече имам други планове.

- Какви планове? - попита Хейли.

- Щ е се върна в църквата.

- Тед за нищо на света няма да ти позволи - заяви Бърди.

- Вече смени ключалките и аз искам да се прибера у дома.

Не спомена охранителната камера, чието инсталиране той

възнамеряваше да довърши днес. Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

- Е, невинаги получаваме онова, което искаме - заяви Бърди философски. - Възнамеряваш ли изобщо някога да започнеш да мислиш за друг, освен за себе си?

- Мамо! Хубаво е, че ще се прибере в църквата. Защо трябва да бъдеш толкова негативна?

- Съжалявам, Хейли, но ти отказваш да признаеш каква огромна каша забърка Мег. Вчера, у Франческа... Ти не беше там, така че няма как...

- Не съм глуха. Чух те, докато говореше по телефона с Шелби.

Очевидно в плана за потулване се бяха появили пукнатини.

Бърди едва не събори напитката си, докато ставаше от стола.

- Правим всичко по силите си, за да оправяме твоите бъркотии, Мег Коранда, но не можем да го сторим сами. Нуждаем се от поне малко съдействие от твоя страна.

Тя грабна сакото си и се отдалечи, а червената й коса искреше на слънцето.

Хейли натроши курабията си върху хартиеното квадратче.

- Според мен трябва да се върнеш в църквата.

- Изглежда, че ти си единствената, която мисли така. - Хейли зарея невиждащ поглед в далечината и Мег я изгледа с тревога. - Ясно е, че не се справям особено добре със собствените си проблеми, но виждам, че нещо те безпокои. Ако искаш да говориш, аз съм насреща.

- Няма за какво да говоря. Трябва да се връщам на работа.

Хейли грабна чашата на майка си, както и надробената курабия и отиде в снекбара.

Мег се отправи към сградата на клуба, за да вземе количката с напитки. Беше я оставила до чешмичката и тъкмо бе стигнала, когато иззад ъгъла се зададе много позната и много нежелана фигура. Дизайнерската й лятна рокля и обувките „ Лубутен" говореха, че не е дошла да играе голф. Вместо това решително се отправи към Мег, а острите й токчета чаткаха по асфалта, поне докато не стигна до тревата.

Мег потисна порива да се прекръсти, но не можа да потисне стона си, докато Франческа спираше пред нея.

- Моля ви, не казвайте това, което смятам, че се каните да кажете.

- Е, аз също не съм на върха на щастието, че се налага да го направя. - Едно бързо движение с ръка вдигна марковите й слънчеви очила на главата, разкривайки искрящите й зелени очи, чиито клепачи бяха докоснати с нежен бронзов грим, а нежна черна спирала обгръщаше бездруго гъстите й мигли. Потта отдавна бе отмила малкото грим, който Мег си беше сложила сутринта, и докато Франческа ухаеше на френски парфюм, Мег миришеше на разляна бира.

Тя сведе очи към дребничката майка на Тед.

- Може ли поне да ми дадете пистолет, за да се гръмна?

- Не ставай глупава - отвърна Франческа. - Ако имах пистолет, вече да съм те застреляла собственоръчно. - Тя замахна, за да пропъди мухата, имала дързостта да из бръмчи прекадено близо до изящното й лице. - Къщата ни за гости не е свързана с основната постройка. Никой няма да те притеснява.

- Трябва ли да ви наричам „мамо"?

- Господи, не. - Нещо се появи в ъгълчето на устата й. Тримаса? Усмивка? Невъзможно бе да се каже. - Наричай ме Франческа, като всички останали.

- Супер. - Мег пъхна пръсти в джоба си. - Само от любопитство, в този град има ли изобщо някой, който е в състояние да не се бърка в чуждите работи?

- Не. Ето защо от самото начало настоях с Дали да имаме жилище в Манхатън. Знаеш ли, че Тед беше на девет години, когато за първи път дойде в Уайнет? Можеш ли да си представиш колко от местните странности щеше да прихване, ако беше живял тук от раждането си? - Тя подсмръкна. - Дори не ми се мисли.

- Благодарна съм ви за поканата, както и за тези на Шелби и Бърди Китъл, но бихте ли съобщили на останалите от змийското гнездо, че смятам да се върна в църквата.

- Тед за нищо на света няма да го допусне.

- Тед няма думата - сопна се Мег.

Франческа издаде звук на задоволство.

- Доказателство, че съвсем не познаваш сина ми така добре, както си мислиш. Къщата за гости е отключена, а хладилникът е зареден. Дори не си и помисляй да ми се противопоставиш.

И тя си тръгна. През тревата. По пътечката за количката.

Чат... чат... Чат... чат... Чат... чат...

Докато излизаше от служебния паркинг тази вечер и поемаше по алеята, извеждаща на магистралата, Мег отново прекарваше през ума си ужасния си ден. Нямаше никакво намерение да се пренесе в къщата за гости на Франческа Бодин, нито у Шелби Травълър, нито пък в хотел „Уайнет Кънтри Ин". Нямаше обаче да остане и у Тед. Колкото и ядосана да беше на жените от този град, които се бъркаха навсякъде, не можеше да тръгне против тях. Независимо колко ужасни бяха, независимо от това, че се бъркаха в чуждия живот и съдеха другите, те просто постъпваха така, както според тях бе правилно. За разлика от толкова много американци жителите на Уайнет не знаеха дори значението на думите „гражданска апатия". Освен това реалността беше на тяхна страна. Мег не можеше да живее с Тед, не и докато двамата Скипджак бяха наоколо.