24.

Мег чу колата, която караше бавно редом с нея. Въпреки че бе едва десет часът вечерта, студеният октомврийски дъжд бе изпразнил улиците на Долен Ийст Сайд в Манхатън. Тя ускори крачка покрай влажните черни торби за боклук по тротоара. От противопожарните стълби над главата й се процеждаха дъждовни капки, в наводнените канавки се носеха боклуци. Някои от евтините тухлени постройки на улицата на Клей бяха постегната: от собствениците, но повечето не бяха и кварталът бе, меко казано, съмнителен. Въпреки това тя изобщо не се бе поколебала да проясни мислите си с разходка до любимия си деликатесен магазин за един хамбургер. Само че не бе очаквала на връщане дъждът да накара всички да се приберат.

Сградата без асансьор, в която на петия етаж се намираше сбутаният апартамент на Клей, бе на цели две пресечки от тук. Тя бе наела неприветливото жилище от брат си, докато той бе в Лос Анджелис, след като бе получил апетитна роля в независим филм. Мястото бе малко и потискащо, с два миниатюрни прозореца, които не пропускаха почти никаква светлина, но беше евтино и след като се отърва от мръсния стар диван на брат си, както и следите от многобройните му приятелки, Мег разполагаше с достатъчно място, за да изработва бижутата си.

Колата продължаваше да я следва. Погледна през рамо и видя черна лимузина - едва ли можеше да се нарече повод за тревога, ала изминалата седмица бе дълга. Шест дълги седмици.

Беше замаяна от умора, а пръстите й - разранени от работата върху колекцията й, която единствено волята я караше да продължи. Ала тежкият труд започваше да й се отплаща.

Не се заблуждаваше, че е щастлива, ала знаеше, че е взела възможно най-добрите решения за бъдещето си. Съни Скипджак се бе оказала абсолютно права, препоръчвайки й да си намери по-висок клас клиенти. Мениджърите на бутици, на които бе показала работата си, бяха харесали контраста между съвременен дизайн и старинни реликви и поръчките бяха завалели по-бързо, отколкото Мег бе вярвала, че е възможно. Ако мечтата на живота й бе да стане дизайнер на бижута, би била на върха на щастието, но не това бе нейната цел. Не и сега. Мег най-сетне бе разбрала какво иска да прави.

Колата все още я следваше плътно, светлината от фаровете й хвърляше жълти петна върху мокрия асфалт. Платнените й гуменки пропускаха и тя се уви още по-плътно в лилавия тренчкот, който бе открила в един магазин за дрехи втора ръка. Охранителни решетки препречваха витрината на един индийски магазин, корейският магазин за домашни потреби, дори китайският ресторант - всички те бяха затворени за през нощта.

Мег още повече ускори крачка, ала ритмичното бръмчене на двигателя не отслабна. Не си въобразяваше. Колата определено я следваше, а до апартамента оставаше още цяла пресечка.

Полицейска кола прелетя по съседната пряка, надула сирени, а червената й лампа примигваше в дъжда. Дишането на Мег се ускори, когато лимузината се приближи до нея, затъмнените й стъкла бяха безмълвна заплаха в нощта. Тя затича, но колата не изоставаше. С крайчеца на окото си видя едно от задните стъкла да се смъква.

- Да те откарам ли?

През прозореца я гледаше последното лице, което бе очаквала да види. Препъна се в неравния паваж, толкова замаяна, че едва не падна. След всички усилия да прикрие следите си, ето че той бе тук, лицето му беше обградено като в рамка от прозореца и забулено от сенки.

В продължение на седмици се бе трудила до късно през нощта, съсредоточена единствено върху работата си, забранявайки си да мисли, отказвайки да си легне, докато не грохнеше съвсем. Беше изтощена и празна, неспособна да разговаря с когото и да било, най-малко пък с него.

- Не, благодаря - успя да отговори. - Почти стигнах.

- Май си се поизмокрила.

Лъч светлина от близката улична лампа докосна изваяната й скула.

Не можеше да й го причини. Тя нямаше да му позволи. Не и след всичко случило се. Продължи напред и лимузината подкара до нея.

- Наистина не бива да си навън сама.

Познаваше го достатъчно добре, за да знае какво точно се крие зад внезапната му поява. Гузна съвест. Мразеше да причинява болка на другите и трябваше да се увери, че не я е наранил за цял живот.

- Не се тревожи за това - каза Мег.

- Защо не се качиш?

- Не е нужно. Почти стигнах. - Заповяда си да не казва нищо повече, но любопитството й надделя. - Как ме откри?

- Повярвай ми, не беше лесно.

Тя продължаваше да гледа право напред, без да забавя крачка.

- Някой от братята ми. Бил е някой от тях.

Трябваше да се досети, че ще поддадат. Миналата седмица Дилън бе дошъл от Бостън, за да й каже, че обажданията на Тед ги побъркват и че тя трябва да говори с него. Клей буквално я заливаше със съобщения. „Звучи отчаян - казваше в последното. - Кой знае какво ще направи?"

„В най-лошия случай - отвърнала бе тя - няма да уцели дупката от един метър."

Тед изчака едно такси да мине, преди да отговори:

- Братята ти изобщо не ми помогнаха. Клей дори ми каза, че си напуснала страната. Забравих, че е актьор.

- Казах ти, че е добър.

- Отне ми малко време, но най-сетне си дадох сметка, че няма да приемеш пари от родителите си. А не те виждах как ще напуснеш страната с онова, което изтегли от сметката си.

- Откъде знаеш какво съм изтеглила от сметката ми?

Дори и на мътната светлина видя как едната му вежда подскочи.

- Знаех, че беше поръчала част от бижутерските си материали по интернет. Направих списък с възможните сайтове и накарах Кейла да им се обади.

Мег заобиколи една счупена бутилка от уиски.

- Сигурна съм, че на драго сърце ти е помогнала.

- Обяснила им, че притежава бутик във Финикс и се опитва да намери дизайнера на няколко бижута, които видяла в Тексас. Описала някои от твоите украшения и казала, че иска да ги продава в магазина си. И вчера се сдоби с адреса ти.

- И ето те тук. Напразно си бил път.

Той прояви нахалството да прозвучи сърдито.

- Какво ще кажеш да проведем този разговор в лимузината?

-Не.

Нека сам се оправя с вината си. Вина не означаваше любов - чувство, с което тя окончателно бе приключила.

- Наистина искам да се качиш в колата - процеди той.

- Наистина искам да се продъниш в ада.

- Току-що се връщам от там и повярвай ми, не е толкова интересно, колкото говорят.

- Неприятно ми е да го чуя.

- По дяволите.

Вратата се отвори рязко, той скочи в движение и преди Мег да успее да реагира, я издърпа в автомобила.

- Престани! Какво правиш?

Лимузината най-сетне беше спряла. Той я натика вътре, покатери се след нея и затръшна вратата. Механизмът за заключване изщрака.

- Смятай се за официално отвлечена.

Колата отново потегли, шофьорът й беше скрит зад вдигнатата преграда. Мег сграбчи дръжката на вратата, но тя не помръдваше.

- Пусни ме да сляза! Не мога да повярвам, че го правиш. Какъв ти е проблемът? Полудя ли?

- Общо взето.

Избягваше да го погледне възможно най-дълго. Ала продължеше ли да го прави, той щеше да го разчете като проява на слабост. Обърна се бавно.

Беше все така ослепително красив с кехлибарените си очи, прав нос и челюст като на филмова звезда. Носеше оловносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Не го бе виждала толкова официално облечен от сватбения му ден и трябваше да положи огромно усилие, за да потисне емоциите, които заплашваха да я залеят.

- Сериозно ти говоря. Пусни ме да сляза.

- Не и преди да поговорим.

- Не искам да говоря с теб. С никого не искам да говоря.

- Какви ги приказваш? Ти обожаваш да говориш.

- Вече не.

Във вътрешността на лимузината имаше дълги седалки и миниатюрни сини светлинки по тавана. Огромен букет червени рози лежеше на седалката пред вградения бар. Мег бръкна в джоба на палтото си, за да извади мобилния си телефон.

- Ще се обадя в полицията и ще им кажа, че си ме отвлякъл.

- Бих предпочел да не го правиш.

- Това е Манхатън. Тук не си бог. Ще те пратят зад решетките.

- Силно се съмнявам, но предпочитам да не рискувам. - Издърпа телефона от ръката й и го прибра в джоба на сакото си.

Мег бе дъщеря на актьор и сви рамене с престорено отегчение.

- Е, добре. Говори. И побързай. Годеникът ми ме очаква вкъщи. - Долепи хълбок до вратата, отдръпвайки се възможно най-далеч от него. - Казах ти, че няма да ми отнеме много дълго, за да те забравя.

Той примига, а после посегна към розите, символизиращи

вината му, и ги сложи в скута й.

- Помислих си, че може да ти харесат.

- Сгрешил си.

Тя хвърли букета в лицето му.

Когато цветята го удариха по главата, Тед бе принуден да приеме факта, че тази повторна среща се развива точно толкова зле, колкото си беше заслужил. Да отвлече Мег, бе поредната погрешна преценка от негова страна. Възнамерявал бе да се появи на прага й с розите и прочувствено обяснение във вечна любов, след което да я отведе в лимузината. Ала после колата бе свила по нейната улица, той я бе видял и здравият му разум се беше изпарил.

Разпознал я бе веднага, дори в гръб, обвита в дълго лилаво палто и превила рамене срещу дъжда. И други жени имаха същата дългокрака походка, размахваха ръце по същия решителен начин, но никоя от тях не го караше да се чувства така, сякаш гърдите му ще се взривят.

На бледата синя светлина в лимузината под очите й се открояваха същите сенки, които, знаеше той, се бяха настанили

и под неговите. Вместо мънистата и старинните монети, които бе свикнал да се поклащат от ушите й, сега тя не носеше никакви бижута и мъничките празни дупки във възглавничките им й придаваха уязвим вид, от който сърцето му се сви. Дънкиге й се показваха изпод подгъва на мокрия лилав тренчкот, платнените й гуменки бяха подгизнали. В косата й, червена и по-дълга от последния път, когато я бе видял, проблясваха дъждовни капчици. Искаше си я такава, каквато беше преди. Искаше да изглади с целувки хлътналите й скули и да върне топлината в очите й. Искаше да я накара да се усмихне. Да се смее. Да я накара отново да го обикне толкова силно, колкото я обичаше той.

Докато тя се взираше напред, в преградата, която ги делеше от шофьора, когото майка му от години ползваше в Манхатън, Тед отказваше дори да допусне възможността да е дошъл прекадено късно. Несъмнено лъжеше за годеника. Само че как би могъл който и да било мъж да не се влюби в нея? Трябваше да бъде сигурен.

- Разкажи ми повече за този твой годеник.

- Забрави. Не искам да се почувстваш още по-гадно, школкото се чувстваш вече.

Лъжеше. Или поне той се молеше да е така.

- Значи, смяташ, че знаеш как се чувствам?

- Определено. Виновен.

- Вярно.

- Честно казано, точно сега нямам сили да те успокоявам. Както виждаш, справям се съвсем добре. Така че отивай да живееш живота си спокойно и ме остави на мира.

Изобщо нямаше вид на „съвсем добре". Изглеждаше изтощена. Дори още по-лошо - у нея се долавяха някаква отчужденост и сериозност, която нямаше нищо общо със забавната, дръзка жена, която той познаваше.

- Липсваше ми.

- Радвам се да го чуя. - Гласът й бе далечен като планините, чиито върхове се бе страхувал, че може би изкачва. - А сега ще ме върнеш ли у нас, ако обичаш?

- По-късно.

- Тед, говоря сериозно. Нямаме какво повече да си кажем.

- Ти може и да нямаш, но аз имам. - Решимостта й да се махне го плашеше. От личен опит знаеше колко упорита може да бъде и го болеше, че тази непоколебимост може да бъде насочена срещу него. - Мислех си, че бихме могли... да се поразходим с лодка.

- Лодка? Няма да стане.

- Знаех си, че идеята е глупава, ала комитетът за възстановяване на библиотеката настоя, че това е правилният подход към теб. Забрави, че го споменах.

Мег вдигна рязко глава.

- Говорил си с тях?

Това мимолетно избухване му вдъхна надежда.

- Може и да съм го споменал мимоходом. Трябваше ми женска гледна точка и те ме убедиха, че нито една жена не може да устои на някой грандиозен романтичен жест. Дори ти.

О, да, от очите й хвърчаха искри.

- Не мога да повярвам, че си обсъждал личните ни отношения с онези жени.

Личните ни отношения. Не само неговите. Той настъпи още малко:

- Тори ти е страшно сърдита.

- Не ме е грижа.

- Лейди Ема също, но го показва по по-възпитан начин. Нарани чувствата на всички, когато си смени телефонния номер. Наистина не биваше да го правиш.

- Поднеси им моите извинения - подхвърли тя подигравателно.

- Идеята за лодката беше на Бърди. Тя се е превърнала в нещо като твоя застъпница заради Хейли. Между другото, права беше да не викаме полиция. Хейли много съзря напоследък, а аз не съм от онези, които не могат да си признаят, че са допуснали грешка.