Беше получила обаждането в събота през нощта, горе-долу около времето, когато булката и младоженецът би трябвало да си тръгват от тържеството, за да поемат на меден месец. Сигналът беше слаб и тя едва бе разпознала гласа на Луси, който бе изтънял и неуверен.

- Мег, аз съм.

- Луси? Добре ли си?

От другата страна на линията се разнесе задавен, полуистеричен смях.

- Въпрос на гледна точка. Сещаш ли се за онази моя необуздана страна, за която все ми говориш? Е, мисля, че я открих.

- О,миличка...

- Аз... аз съм страхливка, Мег. Не мога да се изправя очи в очи със семейството ми.

- Луси, те те обичат. Ще те разберат...

- Кажи им, че съжалявам. - Гласът й изневери. - Кажи им, че ги обичам и знам, че забърках ужасна каша, и ще се върна, за да я оправя, но... още не. Все още не мога да го направя.

- Добре. Ще им кажа. Но...

Луси затвори, преди Мег да успее да каже още нещо.

Мег повика на помощ цялата си сила и каза на родителите на Луси за обаждането.

- Сама е решила да го направи - заявила бе майка й, спомнила си навярно собственото си бунтарско бягство преди много години. - Засега е най-добре да й дадем личното пространство, от което се нуждае. - След което бе накарала Мег да обещае да остане в Уайнет още няколко дни, в случай че Луси се върне. - Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като забърка тази каша.

Обременена от прекадено силно чувство за вина, Мег не бе могла да откаже. За съжаление, нито президентът, нито съпругът й се бяха сетили да покрият разноските по допълнителния й престой в хотела.

- Много странно - каза Мег на рецепционистката. В добавка към естествената й красота, косата на кичури, съвършеният грим, ослепително белите зъби и изобилието от гривни и пръстени говореха, че тя е жена, който посвещава много повече време и пари на външния си вид от Мег. - За съжаление, у себе си нямам друга карта. Ще ви напиша чек. - Което беше невъзможно, тъй като още преди три месеца беше изпразнила чековата си сметка и оттогава се издържаше със скъпоценната си последна кредитна карта. Мег порови из чантата си. - О, не. Забравила съм си чековата книжка.

- Няма проблем. Зад ъгъла има банкомат.

- Отлично. - Мег грабна куфара си. - Ще го оставя в колата, докато отивам натам.

Служителката изскочи иззад рецепцията и издърпа куфара от ръцете й.

- Ще ви чака, когато се върнете.

Мег й отправи най-изпепеляващия си поглед и изрече думи, които никога не бе вярвала, че ще допусне да излязат от устата й:

- Знаете ли коя съм?

„Никоя. Абсолютно никоя."

- О, да. Всички го знаят. Но си имаме правила.

- Много добре. - Мег преметна ръчната си чанта през рамо (,,Прада'', която беше получила за износване от майка си) и излезе от фоайето. Докато стигне до паркинга, по тялото й беше избила студена пот.

Петнайсетгодишният й буик сенчъри, който гълташе бензин като змей, стоеше като ръждива брадавица между лъскав нов лексус и кадилак CTS. Въпреки че неведнъж беше минавай с прахосмукачка, ръждомобилът все още миришеше на цигари, пот, евтина храна и мухъл. Мег свали прозорците, за да пусне малко свеж въздух. Тънък слой пот се беше образувал под мрежестата блуза, която носеше над дънките си, допълнени от чифт обици от ковано сребро, които си беше изработила сама от няколко катарами, които бе намерила в Лаос, и старовремска шапка клош от морав филц, за която любимият й магазин за препродажба в Лос Ащрселис твърдеше, че е принадлежала на Джинджър Роджърс11.

Мег отпусна глава на волана, ала колкото и усърдно да мислеше, не й хрумваше начин да се измъкне. Извади мобилния си телефон от чантата и направи онова, което се бе зарекла никога да не прави. Обади се на брат си Дилън.

Въпреки че беше с три години по-малък от нея, той вече беше преуспяващ финансист. Когато брат й заприказваше за онова, което върши, Мег бързо губеше интерес, но знаеше, че го прави наистина добре. Понеже той отказваше да й даде служебния си номер, тя набра мобилния му телефон.

- Здрасти, Дил. Обади ми се веднага. Спешно е. Сериозно. Трябва да ми се обадиш веднага.

Нямаше смисъл да звъни на Клей, близнака на Дилън. Клей все още беше гладуващ актьор, който едва успяваше да си плаща наема, макар че това нямаше да продължи още дълго, защото той имаше диплома от драматичната школа на Йейлския университет, бързо нарастващ списък с роли в театрални постановки в Ню Йорк, както и талант, достоен за името Коранда.

Телефонът на Мег иззвъня и тя го грабна.

- Обаждам ти се единствено от любопитство - заяви Дилън. - Защо Луси развали сватбата си? Секретарката ми твърди, че според някакъв сайт за клюки ти си я убедила да не се жени. Какво се случва там при теб?

- Нищо добро. Дил, имам нужда от заем.

- Мама каза, че това ще се случи. Отговорът е „не".

- Дил, не се шегувам, Изпаднах в неприятно положение. Взеха ми кредитната карта и...

- Кога най-сетне ще пораснеш, Мег. Вече си на трийсет години. Време е да се оправяш сама.

- Знам. И ще направя някои промени. Но...

- В каквото и да си се забъркала, и сама можеш да се измъкнеш. Много по-умна си, отколкото предполагаш. Имам вяра в теб, дори и ти да нямаш.

- Оценявам го, но се нуждая от помощ сега. Наистина. Трябва да ми помогнеш.

- Исусе, Мег. Никаква гордост ли нямаш?

- Това беше адски гадно.

- Тогава не ме карай да го казвам. В състояние си да се оправиш със собствения си живот. Хвани се на работа. Нали знаеш какво е това?

-Дил...

- Ти си ми сестра и аз те обичам, и именно защото те обичам, сега ще затворя.

Мег остана да се взира в замлъкналия телефон, ядосана, но не и изненадана от това доказателство за семеен заговор против нея. Родителите й бяха в Китай и недвусмислено бяха дали да се разбере, че повече няма да я спасяват. Шантавата й баба Белинда не даваше нищо даром. Тя би накарала Мег да се запише в курс по актьорско майсторство или нещо също толкова отвратително. Що се отнася до чичо й Майкъл... Последния път, когато му беше отишла на гости, той й беше дръпнал язвителна лекция на тема лична отговорност. Луси бе избягала, така че й оставаха другите й три близки приятелки - всяка от тях беше богата и би могла да й заеме пари.

Или пък? Там беше работата. Джорджи, Ейприл и Саша бяха независими, непредсказуеми жени, които от години й повтаряха, че трябва да престане с глупостите и да се захване с нещо. Все пак, ако им обяснеше колко отчаяно беше положението й...

„Никаква гордост ли нямаш?"

Наистина ли искаше да даде на своите преуспели приятелки още едно доказателство за собствената сй безполезност? От друга страна, какви възможности имаше? В портмонето си нямаше повече от стотина долара, никакви кредитни карти, празна чекова сметка, по-малко от половин резервоар с бензин и кола, която всеки миг можеше да сдаде багажа. Дилън беше прав. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да си намери работа... при това възможно най-бързо.

Зае се да обмисли ситуацията. Като враг номер едно в Уайнет, никога нямаше да си намери работа тук, но до Сан Антонио и Остин имаше по-малко от два часа път, точно толкова далеч, колкото можеше да стигне с половин резервоар. Там несъмнено щеше да успее да си намери работа. Това би означавало да се измъкне, без да си плати сметката, нещо, което никога досега не беше правила, ала нямаше избор.

Стиснала волана с изпотени длани, тя излезе от паркинга.

Ревът на разваления заглушител я накара да закопнее за хибридния нисан ултима, от който се бе наложило да се откаже, когато баща й престана да плаща вноските. Притежаваше единствено дрехите на гърба си и съдържанието на чантата си. Чувстваше се ужасно, задето трябваше да зареже куфара си, но тъй като дължеше на „Уайнет Кънтри Ин" над четиристотин долара за трите нощи, които бе прекарала там, не можеше да направи кой знае какво. Щеше да им плати с лихвите веднага щом си намереше работа. Каква точно щеше да бъде тази работа, Мег и представа си нямаше. Нещо временно и можеше само да се надява, добре платено, докато измисли какво да прави занапред.

Някаква жена, бутаща бебешка количка, спря и зяпна кафявия буик, който бълваше облаци гъст пушек. В съчетание с ревящия заглушител, това едва ли правеше ръждомобила най-подходящата кола за бягство от местопрестъплението. Мег се сниши в седалката и подмина сградата на съда и Обществената библиотека, докато отиваше към покрайнините на града. Най-сетне видя табелата на изхода на града.

НАПУСКАТЕ УАЙНЕТ, ТЕКСАС

Кмет Тиодор Бодин

Не беше виждала Тед след ужасната им среща на паркинга зад църквата и беше сигурна, че никога няма да й се наложи да го види отново. Готова бе да се обзаложи, че жени от цялата страна вече се редят на опашка, за да заемат мястото на Луси.

Пронизителен вой на сирена се разнесе зад нея и когато погледна в огледалото за обратно виждане, Мег видя примигващата червена светлина на полицейска кола. Пръстите й се вкопчиха във волана. Отби встрани от пътя, като се молеше проблемът да бе шумният й заглушител, и се проклинаше, задето не го беше оправила, преди да тръгне от Лос Анджелис.

Със свит от ужас стомах, тя изчака двамата полицаи да проверят регистрационния й номер. Най-сетне този зад волана се появи и тръгна към нея. Имаше червендалесто лице, голям нос, рунтава сива коса, която стърчеше изпод фуражката му, и бирено шкембе, надвиснало над колана.

Мег свали стъклото на прозореца и залепи усмивка на лицето си.

- Здравейте, Господин полицай.

„Моля те, Господи, нека да е само заради разваления заглушител, а не заради неплатената сметка."

Подаде му шофьорската си книжка и документите на колата още преди той да ги поиска.

- Проблем ли има?

Той се вгледа в шофьорската книжка, а после - във филцовата й шапка. За миг на Мег й хрумна да му каже, че някога е принадлежала на Джинджър Роджърс, но той не й заприлича на почитател на старите филми.

- Госпожо, съобщиха ни, че сте напуснали хотела, без да си платите сметката.

Стомахът й се сви.

- Аз? Това е нелепо.

С крайчеца на окото си зърна движение в огледалото за обратно виждане - другият полицай очевидно бе решил да се присъедини към забавлението. Само дето другият полицай носеше дънки и черна тениска вместо униформа. И беше...

Мег впери поглед в огледалото. Не!

Обувки изхрущяха по чакъла и върху колата падна сянка. Мег вдигна поглед и установи, че се взира в безстрастните кехлибарени очи на Тед Бодин.

- Здравей, Мег.

4.

- Тед! – Мег опита да се държи така, сякаш той бе човекът, когото най-много би искала да види, а не най-голвмият й кошмар. – Да не си станал полицай?

- Придружавам ги по време на обиколки. - Той подпря лакът върху покрива на колата й. От начина, по който я огледа, Мег изпита чувството, че той също не харесва шапката й... нито каквото и да било у нея. - Програмата ми за следващите седмици неочаквано се освободи.

- О.

- Е, чувам, че си си тръгнала, без да си платиш сметката в хотела.

-Аз? Не. Станала е някаква грешка. Не съм... просто излязох да покарам. Прекрасен ден. Да си тръгна? Не. Куфарът ми е у тях. Как бих могла да си тръгна?

- Предполагам, като се качиш в колата си и я подкараш - отвърна Тед, сякаш той беше ченгето. - Накъде си тръгнала?

- Никъде. Просто разглеждам. Обичам да го правя, когато посещавам някое ново място.

- Най-добре е да си платиш сметката, преди да тръгнеш да разглеждаш.

- Абсолютно си прав. Изскочи ми от главата. Веднага ще се погрижа. - Само дето нямаше как да го направи.

Един камион избуча покрай тях на път за града и между гърдите на Мег отново се стекоха капчици пот. Трябваше да се остави на нечия милост и не й отне много дълго, за да вземе решение.

- Господин полицай, може ли да поговорим насаме?

Тед сви рамене и се отдръпна назад. Полицаят се почеса по гърдите. Мег прехапа долната си устна и понижи глас:

- Виждате ли, работата е там... направих глупава грешка. Нали непрекъснато пътувам, писмата ме намират със закъснение и това доведе до малко затруднение с кредитната ми карта. Ще се наложи да помоля от хотела да ми изпратят сметката. Не мисля, че ще бъде проблем. - Тя се изчерви от срам и гърлото й се сви така, че едва успя да изрече следващите думи: - Сигурна съм, че знаете кои са родителите ми.

- Да, госпожо, знам. - Ченгето отметна назад глава, която почиваше върху къс дебел врат. - Тед, изглежда, че става дума за скитничество.

Скитничество] Мег изскочи от колата.

- Я, чакайте! Не съм...

- Останете където сте, госпожо. - Ръката на ченгето се спусна към кобура му. Тед подпря крак на задния калник и ги загледа с .интерес.

Мег се обърна към него.

- Да поискам да ми изпратят сметката за хотела, не ме прави скитница!