Сара Алън - Градина на желанията

Фред седеше зад бюрото в канцеларията си и се взираше в уреда за рязане на манго.

Как ли трябваше да изтълкува подаръка от Иванел?

Джеймс обичаше манго. Може би трябваше да му се обади и… да го покани да хапнат плодове?

Защо посланието не беше по-конкретно? Защо го бе получил чак сега?

За какво му беше глупавата джунджурия? Как щеше да му помогне да си върне Джеймс?

Дни наред си блъскаше главата над загадката и чакаше някаква поличба, нещо, което да му покаже как да постъпи.

На вратата се почука и в канцеларията надникна заместник-управителката Шели:

— Фред, търси те един човек.

— Ей сега идвам. — Той грабна сакото си, преметнато на облегалката на стола, и го облече.

Излезе в търговската зала и видя, че Шели разговаря със Стив Маркъс, който водеше кулинарните курсове в „Ориън“. Двамата с Фред се познаваха от години и често разговаряха за разни кулинарни специалитети, разменяха си рецепти. Той се вцепени. На сбогуване Джеймс му беше препоръчал да се сближи със Стив. „Въобразявам си глупости!“ — помисли си, но едва се насили да се приближи до посетителя. Не искаше да се „сближава“ с него в онзи смисъл, който Джеймс влагаше в думите си.

Стив му подаде ръка:

— Здравей, много ми е приятно.

Фред се здрависа с него и промърмори:

— Какво те води насам?

— Идвам да те поканя на безплатен курс, спонсориран от университета — любезно отвърна Стив. Беше симпатичен и добродушен човек, а според Фред най-хубавото в него беше, че ноктите му винаги бяха идеално поддържани. — Целта на курса е да се демонстрира използването на технически нововъведения за улесняване на работата в кухнята. Ти ще ни бъдеш много полезен, защото си специалист кулинар и знаеш какви продукти се предлагат в местните магазини.

„Не, прекалено скоро е!“ — помисли си Фред. Почувства се, сякаш някой се опитваше да го събуди в ранни зори.

— Виж, не мога да обещая… не знам какви ангажименти имам тази седмица…

— Започваме утре вечер. Зает ли си?

— Ами…

— Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат. Виж, не те насилвам, но ще ми е приятно да дойдеш. Утре вечер в шест, ако си свободен. — Той извади портфейла си от задния си джоб. — Ето визитка с телефонния ми номер. Обади се, ако ти хрумне някакъв въпрос.

Фред взе визитката. Беше топла от допира с тялото на Стив.

— Ще си помисля — промърмори.

— Чудесно. Чакам те.

Фред се върна в канцеларията и се отпусна на стола си. „Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат.“

Например устройство за рязане на манго.

Толкова дълго бе чакал Иванел да му даде нещо. Беше сигурен, че подаръкът й ще накара Джеймс да се върне.

Набра номера на мобилния му телефон. Разтревожи се след десетото позвъняване, но си каза: „След двайсетото ще съм сигурен, че целта на глупавия уред не е да ми го върне.“

Изчака трийсетото.

Четирийсетото.

Петдесетото.

Бей седеше под ябълковото дърво и наблюдаваше приготовленията за празненството. Всичко изглеждаше наред, но тя изпитваше необяснимо безпокойство. Може би защото в най-отдалечените кътчета на градината бяха започнали да изникват трънаци — толкова малки и така добре прикрити, че дори Клеър, която знаеше всичко, случващо се в градината, още не ги виждаше. Или пък ги беше забелязала, но не им беше обърнала внимание. Беше щастлива, а щастливите хора забравят, че на света има и злини. За разлика от нея Бей не изпитваше толкова безоблачно щастие, че да забрави. Нещата още не бяха наред. Вярно, че Тейлър беше престанал по цяла нощ да броди из двора и да излъчва червеникави светлинки, освен това вече десетина дни не бяха подушвали одеколона на Дейвид и майка й се усмихваше много по-често, и беше по-склонна да говори за Хенри. А тя, Бей, скоро щеше да ходи на детска градина. Може би това беше причина за тревогата й. Знаеше, че майка й е излъгала и я е записала под фалшиво име.

А може би се терзаеше, защото още не беше открила как да направи така, че да пренесе съня си в действителността. Опитала беше какво ли не, но нищо не хвърляше светлинки върху лицето й, а майка й й беше забранила да изнася от къщи кристалните чаши, за да експериментира. Нямаше начин да възпроизведе и плющенето на хартия под вятъра. Дни наред не подухваше дори слаб ветрец. Но щом майка й и леля й се опитаха да застелят градинската маса с елегантна светлобежова покривка, ненадейно се изви вихър. Изтръгна покривката от ръцете им и тя полетя, сякаш палаво дете я беше омотало около главата си и тичаше из градината. Сидни и Клеър се разсмяха и хукнаха да я гонят.

И двете бяха щастливи. Сутрин добавяха към овесената си каша венчелистчета от рози, вечер заедно миеха чиниите, кискаха се и си шепнеха. „Може би това е най-важното — помисли си Бей. — Не бива да се тревожа.“

Вятърът подгони по небето големи облаци, бели и сиви като циркови слонове. Тя легна под дървото и ги загледа как отминават.

— Ей, дърво — прошепна след малко. — Какво ще се случи?

Листата му прошумоляха, една ябълка тупна на земята до нея. Бей дори не я погледна.

Очевидно трябваше да чака, за да разбере как ще се развият събитията.

— Извинете — извика някакъв човек, който стоеше от другата страна на бензиновата колонка.

След миг застана пред нея, силуетът му се очерта на фона на буреносните облаци, черни като очите му.

Ема пълнеше с бензин кабриолета на майка си, Ариел седеше зад волана и оправяше грима си. Като чу гласа на непознатия, тя се обърна, усмихна се, слезе от колата и застана до дъщеря си.

— Здравейте — подхвърли кокетно.

Днес отново бяха ходили на покупки. Ема и Хънтър Джон щяха да прекарат сами уикенда в един курорт, после щяха да заведат момчетата в Дисниленд. Ариел настоя да купи на дъщеря си нов бански костюм (много оскъден, тъкмо по вкуса на Хънтър Джон) и Ема не възрази, защото така беше по-лесно. Но каквото и да кажеше майка й, вече не можеше да помрачи щастието й, че е обичана от съпруга си. Ема не я винеше за лошите съвети. Тактиката с прелъстяването неизменно бе печеливша за Ариел. За жалост тя смяташе, че жените от фамилия Кларк непрекъснато трябва да доказват сексапила си и колко са желани. Например, като видя, че дъщеря й разговаря с някакъв мъж, веднага слезе от колата и се наведе да демонстрира пищните си форми, за да докаже колко е секси въпреки възрастта си.

Непознатият беше възпълен, но привлекателен. Усмивката му беше зашеметяваща. Очевидно беше човек със самочувствие, който съзнаваше, че се харесва на жените.

— Здравейте, госпожи. Извинете за безпокойството, но търся една жена. Ще ми съдействате ли?

— Ще се постараем — изчурулика Ариел.

— Името Синди Уоткинс познато ли ви е?

— Уоткинс — повтори Ариел, после поклати глава. — Не съм го чувала, съжалявам.

— Това е град Баскъм, нали така?

— Намираме се извън очертанията му, но да. Карате още малко по магистралата и сте там.

Непознатият бръкна в джоба на елегантното си сако и извади няколко снимки. Подаде на Ариел най-горната:

— Познавате ли тази жена?

Ема също се наведе да разгледа черно-бялата фотография на жена, застанала пред сграда, която май беше францисканската мисия „Аламо“. Облечена беше според модата отпреди най-малко трийсет години.

— Не, съжалявам. — Ариел понечи да му върне снимката, но изведнъж си спомни нещо и отново я погледна. — Един момент. Смътно ми напомня за Лорълай Уейвърли. Нали, Ема? — Дъщеря й внимателно разгледа фотографията и колебливо кимна. — Ако е тя, снимката сигурно е много стара. Лорълай вече не е между живите.

Той й подаде друга снимка:

— Имате ли представа защо тази жена пази снимки на въпросната Лорълай Уейвърли?

Ема едва се сдържа да не ахне. Жената на фотографията беше Сидни, заснета до този мъж. Носеше много тясна и къса вечерна рокля. Кавалерът й властно я притискаше до себе си. Сидни не изглеждаше щастлива. Не приличаше на жена, която е напуснала забутаното родно градче, за да води вълнуващ живот, изпълнен с приключения. Изражението й подсказваше, че тя се чувства като риба на сухо.

Ариел се намръщи.

— Това е Сидни Уейвърли — произнесе с леден тон и побърза да му върне снимките, все едно я беше гнус да ги пипа.

— Сидни? — повтори непознатият.

— Лорълай е майка й. Тази Лорълай беше никаквица и развей прах. Между нас казано, дъщеря й се е метнала на нея.

— Сидни — повтори той, като че ли искаше да запомни името. — Родом е от този град, така ли?

— Роди се и израсна тук, после изчезна, а сега за всеобща изненада отново е в Баскъм. Опита се да отнеме съпруга на дъщеря ми.

Ема я изгледа накриво:

— Мамо, не е вярно.

— Тази жена е Сидни Уейвърли — повтори непознатият. — Сигурна ли сте? Тя има ли дете… момиченце?

— Да. Казва се Бей — отвърна Ариел.

— Мамо! — просъска Ема. Подобна информация не се съобщаваше на непознати.

Мъжът веднага се отдръпна — очевидно беше усетил, че Ема става подозрителна. „Голям хитрец е този!“ — помисли си тя.

— Благодаря за съдействието. Пожелавам ви прекрасен ден, госпожи. — Непознатият се качи на скъпия си джип и потегли. Небето притъмня, като че ли появата на този човек щеше да предизвика буря.

Ема смръщи вежди. Тя не понасяше Сидни, макар и да бе разбрала, че не заплашва брака й. Обаче интуицията й подсказваше, че нещо не е наред.

— Аз ще платя бензина, мамо. — Целта й беше да си вземе чантата, където беше мобилният й телефон.

Само че Ариел вече беше извадила кредитната си карта:

— Глупости!

— Моля те, нека да платя.

— Вземи. — Ариел пъхна картата в ръката й и седна обратно зад волана на скъпия кабриолет. — Не спори, ами иди да платиш.

Ема влезе в магазинчето до бензиностанцията и подаде картата на касиера. Непознатият с мазната усмивка не й излизаше от ума. Докато чакаше да й върнат картата, пъхна ръце в джобовете на якето си и напипа нещо — двете монети, които Иванел й беше дала. Тя се обърна към касиера:

— Имате ли телефонен автомат?

Вятърът не спря целия следобед. Сидни и Клеър завързаха покривката за краката на масата, за да не отлети отново. Изключено беше да използват свещи, затова Клеър донесе разноцветни найлонови торбички, пъхна в тях лампите, работещи на батерии, и ги нареди около масата. Ябълковото дърво не ги хареса и когато никой не го гледаше, веднага събаряше онази, намираща се най-близо до него, затова възложиха на Бей да го държи под око.

Летящите насекоми не ги безпокояха — орловите нокти ги поглъщаха, ето защо идеята за градинско празненство беше отлична. Сидни се питаше защо досега не е хрумнала на никого, после се сети за дървото и разбра причината. То се опитваше да стане член на семейството, макар че никой не го искаше.

Спомни си случилото се през предишната нощ. Не можа да заспи и стана да надникне в стаята на Бей. Клеър беше при Тейлър — за пръв път Сидни беше сама в къщата и носеше отговорност за всичко.

Дъщеричката й спеше дълбоко. Тя се наведе да я целуне и забеляза две малки розови ябълки до възглавницата на малката. Взе ги и се приближи до отворения прозорец, към който водеше „диря“ от други ябълки. Сидни вдигна и тях.

Застана до прозореца и видя как нещо се движи в градината. Дървото протягаше клони към масата, която следобеда Тейлър им беше помогнал да пренесат в градината, дори беше увило един около крака на масата и се мъчеше да я придърпа към себе си.

— Псст! — прошепна му Сидни. — Я престани!