— Всичко е наред — промълви. — С Дейвид ще се поразходим и ще си поговорим. — После прошепна на Клеър: — Пази Бей.

— О, не! — Дейвид се приближи и тя изпита усещането, че я разтърсва електрически ток. Очите й се насълзиха. Господи! Той държеше пистолет! Откъде се беше снабдил с оръжие? — Не искам да ви прекъсвам.

— Дейвид, те нямат нищо общо. Ще дойда с теб, обещавам.

— Какво правиш, да му се не види? — възкликна Тейлър, като видя пистолета. — Хвърли оръжието, приятел.

Дейвид се прицели в него:

— Този ли те чука, Синди?

Секунда преди Хенри да реагира, Сидни разбра какво ще се случи. Тези хора бяха толкова невинни. Нямаха представа какво ги заплашва.

— Хенри, недей! — изкрещя, но той се хвърли върху Дейвид. Звукът от изстрела раздра въздуха като гръмотевица. Хенри се вцепени. Ризата му се обагри в червено.

Той падна на колене, после се просна по гръб и замига, сякаш се опитваше да се събуди от кошмарен сън. Иванел, лека като сух есенен лист, се спусна към него.

— Така — ухили се Дейвид. — Вече знам кой е тъпкачът ти. Боже, в какъв лукс си живееш! — Със силен ритник преобърна масата, чашите и чиниите се разбиха на земята, кубчетата лед се разпиляха в храстите. Ако Тейлър не беше дръпнал Клеър, тя щеше да бъде наранена от падащата маса.

— Как ме откри? — попита Сидни, за да отвлече вниманието на Дейвид от сестра си, иначе Тейлър щеше да се намеси и също да бъде прострелян. За миг извърна поглед към Хенри. Иванел беше извадила от торбата си някакъв плетен шал и го притискаше до раната на младежа. Ризата му беше подгизнала от кръв.

— Как те открих ли? Ето така, тъпачко! — Дейвид размаха снимките.

„Една грешка. Една от поредицата грешки“ — помисли си Сидни. Беше заслужила участта си, но Хенри беше невинен. Също и Клеър. Хрумна й да побегне, за да даде възможност на другите да повикат помощ. Или да грабне парче лед, остро като бръснач, и да прободе мръсника. Въобразяваше си, че е станала смела и независима, откакто се върна в родния град, обаче Дейвид още й вдъхваше такъв ужас, че всякаква мисъл за съпротива я напусна начаса. Навремето нямаше кураж да му се опълчи, сега не знаеше как да го стори.

Дейвид запрехвърля снимките и подигравателно процеди:

— Тази се оказа много полезна. „Майната му на Баскъм! В Северна Каролина е тъпо!“ — Той вдигна фотографията на Лорълай, заснета пред мисията в Аламо. Дървото сякаш позна любимката си и се преви. Дейвид запрати снимките към Сидни, която заднишком се отдалечаваше от него, от всичките си любими хора. — Знаеш ли как се изложих? Докато бях в Ел Ей, поканих Том да ни гостува. Представяш ли си какво ми беше, като разбрах, че с Бей сте избягали?

Сидни изтръпна. Том беше негов състудент и бизнеспартньор. Дейвид много държеше на мнението му и беше побеснял. Вероятно си беше купил пистолет и заслепен от ярост, бе тръгнал да я търси.

— Да не мислиш, че ще ми избягаш, Синди? Знам какво целиш. Искаш да отвлечеш вниманието ми от тази жена. — Той се обърна към Клеър: — А ти коя си?

— Клеър. Сестрата на Сидни.

— Сидни! — Дейвид се засмя и поклати глава. — Още не мога да свикна с това име. Сестра си й, казваш. По-висока си от нея и си по-жилава, май няма да се пречупиш толкова лесно. Не си толкова красива, обаче циците ти са по-големи. Всъщност няма значение. Сигурно и ти си глупава като нея, иначе нямаше да ми отнемеш онова, което ми принадлежи.

Тейлър застана пред Клеър. Дейвид, който освен всичко друго се славеше като побойник, понечи да се нахвърли върху него, но Сидни извика:

— Недей!

Той се обърна към нея:

— Как ще ме спреш, а? Не можеш да ми попречиш, тъпачко! И знаеш ли защо? — Устните му се разтегнаха в злобна усмивка. — Къде е Бей? Видях я преди малко. Покажи се, котенце. Ела да прегърнеш татко!

— Не мърдай от там, Бей! — изкрещя Сидни.

— Не смей да ми подриваш авторитета пред дъщеря ни! — Дейвид пристъпи към нея, но една ябълка се изтъркаля в краката му. Той погледна към дървото, обгърнато от сенки. — Там ли се криеш, мъниче? Искаш татко ти да си хапне ябълка, така ли?

Сидни, Клеър и Иванел затаиха дъх, когато той взе ябълката.

Тейлър явно реши да се възползва от моментното му разсейване и да му отнеме оръжието, но Клеър го хвана за рамото и прошепна:

— Не, почакай.

Дейвид отхапа от розовата ябълчица. Звукът отекна в градината, цветята потрепериха и се огънаха, сякаш обзети от страх.

След миг той се вцепени. Очите му се застрелкаха като на подплашен звяр. Той изпусна ябълката и пистолета. Примигна, втренчи се в Сидни, после се извърна към хората в градината.

— Какво беше това? — произнесе с треперещ глас. Никой не му отговори и той изкрещя: — Какво беше това, кретени такива?

Сидни погледна снимките на майка си, разпилени на тревата. Внезапно я обзе странно спокойствие.

До края на живота си нямаше да забрави как Дейвид я преби от бой на задната седалка на колата, когато я откри в Боас. По едно време беше сигурна, че ще умре. Струваше й се, че стои встрани и наблюдава как той я убива с тежките си юмруци. Изненада се, когато се свести и усети, че Дейвид я изнасилва. Изглежда, че и той се изненада от оцеляването й. Смъртта на друго човешко същество не го вълнуваше. Ала онова, което бе видял, го разтърси.

— Видя как ще умреш, нали? — процеди Сидни. — Най-големите ти страхове се сбъднаха, така ли? Май този път някой нараняваше теб.

Той пребледня като платно.

— Години наред тормозиш и изтезаваш други хора, но ето, че някой ще отмъсти за всичките ти жертви. — Сидни пристъпи към него, вече не изпитваше и капчица страх. До този миг вярваше, че никога няма да се отърве от него, че той ще я плаши в съня й, ще обсебва мислите й. Но Дейвид щеше да умре някой ден. Сега и двамата го знаеха. — Бягай! — прошепна му. — Може би ще се изплъзнеш. Докато си тук, предсказанието ще се сбъдне. Ще направя така, че да се сбъдне!

Той се обърна, олюля се, после хукна по алеята.

Щом изчезна от погледа й, Сидни извика:

— Бей! Бей, къде си?

Малката изтича от другия край на градината и се хвърли в прегръдката на майка си. Сидни я притисна до себе си и двете тръгнаха към Хенри. Сидни коленичи до него.

— Ще се оправи — успокои я Иванел.

— Забранявам ти да ме спасяваш! — през сълзи му прошепна тя.

Хенри се поусмихна:

— Да не мислиш, че ще умра, преди да ми кажеш онова, за което загатна одеве в кухнята?

Сидни неволно се засмя. Как бе възможно той да е влюбен в толкова неподходяща жена? Как бе възможно тя да е влюбена в толкова свестен мъж?

— Ще се обадя за линейка — каза Иванел.

— Повикай и полиция! Опиши им онзи безумец! — извика й Тейлър, наведе се и взе пистолета. — Може би ще го заловят. Каква е колата му, Сидни?

— Повече няма да се върне — промълви тя. — Бъди спокоен.

— Да съм спокоен ли? Какво ви става, бе, хора? — Тейлър ги изгледа и внезапно разбра, че всички, дори Хенри, знаят нещо, което не му е известно. — Какво го изплаши толкова? И как ябълката се изтъркаля пред него, след като Бей е била в другия край на градината?

— Дървото… — промърмори Клеър.

— Какво за дървото? Защо само аз не знам тайната? Не видяхте ли какво стана преди малко? Безумецът щеше да ни застреля. Ще се опитам да го настигна и да запиша номера на колата му. — Но преди да се затича, Клеър го хвана за рамото.

— Тейлър, чуй ме. Ако изядеш ябълка от това дърво, ще видиш най-значимото събитие в живота си. Знам, че ще ти се стори абсурдно, но мисля, че Дейвид видя как ще умре. Видението го прогони, както навремето прогони и майка ни. За някои хора най-лошото, което може да им се случи, е най-важното събитие в живота им. Той няма да се върне.

— Я стига! — намръщи се Тейлър. — Веднъж изядох една ябълка, но не обезумях и не побягнах с писъци, накъдето ми видят очите.

— Изял си една от нашите ябълки? — ахна Клеър.

— Да. Онази вечер, когато се запознахме. Плодовете бяха нападали в моята градина и аз ти ги донесох.

— Какво видя?

— Само теб. — Той видя, че изражението й се смекчи. — Какво… — Не довърши, защото Клеър притисна устни към неговите.

— Ей! — обади се Бей. — Къде се дянаха снимките?

Трета част

Ехо от бъдещето

Четиринайсета глава

— Не мога да ги достигна! — извика Сидни.

През този неделен следобед Бей се беше проснала на тревата в градината и бе задрямала, но гласът на майка й я събуди. Сидни се беше покатерила на дървената стълба, облегната на дънера на ябълковото дърво, и се пресягаше към клоните.

— Може би ще хвана тази, ако преместим стълбата.

Клеър поклати глава:

— То ще ти я издърпа изпод носа.

— Глупаво дърво! — гневно възкликна сестра й.

— Здравейте. Предчувствах, че ще ви намеря тук.

Двете се обърнаха и видяха как Иванел се приближава към тях.

— Здрасти, Иванел. Ей сега слизам. — Сидни спря на предпоследната напречна стъпенка и скочи на тревата, а полата й се изду като кокетно дамско чадърче. Бей се усмихна.

— Какво правите, момичета? — попита Иванел.

— Опитваме се да вземем от дървото снимките на мама — обясни Клеър, но се въздържа да добави, че се е съгласила само защото Сидни много е настоявала. Бей си помисли, че напоследък леля й е много разсеяна. Днес например носеше една синя и една розова обица. — Минаха вече шест седмици. Не разбирам защо не ни ги дава.

Иванел погледна черно-белите фотографии, надничащи измежду листата и ябълките на най-високите клони:

— Оставате му ги. То обичаше Лорълай.

Сидни сложи ръце на кръста си и се закани:

— Ще му отрежа клоните!

— Няма да се пречупят — напомни сестра й.

— Ако не друго, ще си направя удоволствието да опитам.

— То ще започне да те замеря с ябълки. — Клеър въздъхна. — Ако искаш, ще помолим Бей отново да му поговори.

— Само веднъж дървото престана да се държи опърничаво — обясни Сидни на старицата. — Бей каза, че иска да види как е изглеждала баба й, тогава то сведе един клон, за да й покаже, но го отдръпна, щом посегнахме да го хванем. — Тя се обърна към Бей и малката побърза да затвори очи. След онази страшна вечер научаваше нещо интересно само когато всички мислеха, че не ги чува какво си говорят. — Заспала е, да не я будим.

— Още носи брошката — доволно отбеляза старицата.

— Никога не я сваля.

Бей искаше да докосне брошката, както правеше, когато нещо я тревожеше, обаче всички я гледаха.

— Какво те води при нас, Иванел? — попита Клеър, а малката отвори едното си око, защото сега те бяха с гръб към нея. — Мислех, че днес двамата с Фред ще обядвате със Стив.

— О, да! Изгарям от нетърпение да разбера какво е приготвил нашият готвач. Обясних на Фред, че е голям късметлия, задето в него е влюбен кулинарен експерт. Той ме изгледа така, сякаш му бях казала, че му е поникнал още един нос.

— Още ли си мисли, че трябва да се среща със Стив заради уреда за рязане на манго?

— Да. Засега късметлийката съм аз. Все едно Стив е и мое гадже. Където и да отидат двамата, Фред настоява да ги придружа. Щастлив е, но още не е готов да го признае пред себе си. Рано или късно ще разбере как стоят нещата. Нямам намерение да му давам съвети и да го поучавам. А Стив му позволява да го командва — тъкмо това му е необходимо. Междувременно моя милост се наслаждава на кулинарни шедьоври. Миналата седмица за пръв път опитах охлюви! Страхотен деликатес. — Иванел се изкиска. — Обожавам гейовете. Страхотни са.

— Радвам се, че си изкарваш приятно — усмихна се Клеър.

— Фред чака в колата, аз само се отбих да ви дам нещо. — Тя извади от торбата си някакъв бял плик.