— Майка ми ме остави в килията на един манастир в деня, в който се самоуби — казва тя.

— Млъквай, жено! — заповядва той, но видът му е съкрушен.

— Защо? Всички тук знаят, че това, което казвам, е истина. Това е тайната, която ме прави част от обществото на тези жени. Не можете да ми я отнемете. Моя е.

Почти виждам по лицето на Юлиус битката между желанието да запази репутацията си и това да задоволи личната си злоба. И въпреки че злобата му е все още остра и пламтяща, той знае, че жените са спечелили.

— Не си мисли, че понеже съм ти жена, няма да извадя мръсната ти тайна наяве — предупреждава го Грация. — Всичко, което си изградил, бизнесът ти, позицията ти в Съвета — ще стоя и ще гледам как ги губиш.

— Ще го направиш? — пита недоверчиво той.

— Загубихме сина си — казва Грация. — Дъщеря ни е чужда за нас. Гневът не ни е донесъл нищо друго, освен скръб.

Юлиус се отпуска тежко на леглото, изведнъж превърнал се отново в старец. Гледа към стената, а дишането му е тежко, сякаш всеки момент ще кресне отново. Отпуснал е свитите си юмруци в скута. Представям си мислите му: смесица от срам, страх и гняв. Вкусът на унижението, но също така и перспективата за сдобряване. Ако поне малко прилича на баща ми, в момента сигурно се чуди как да обърне цялата тази ситуация така, че да извлече полза от нея.

Накрая отново поглежда към жена си.

— Много добре — казва намръщено. — Утре сутринта ще направя изявление пред Съвета. Ще сложа край на вендетата, щом така искаш. Сега ме оставете сам. Не може ли човек да поспи дори в собствената си къща?

Напускаме мълчаливо. На прага се обръщам назад и виждам как бащата на Карина дръпва чаршафите над главата си.



На брега жените се пръсват в нощта, подобно на промъкващи се сенки. Една остава на прага с Грация, стиснала своята лакирана маска в ръка, забила напрегнат поглед в мен. Бела Дона. Известно време двете стоим една срещу друга.

— Съжалявам — извинявам й се накрая, защото нямам какво друго да кажа.

Тя бавно сваля пръстена от пръста си. Обикновен мъничък предмет, но обсебил сънищата ми и превърнал се във фокус на такава голяма част от моята мъка. Подава ми го. Слагам го на пръста си и той ляга на мястото на онзи, който съм дала на Роберто. Извит, златен, топъл.

Грация затваря вратата, оставя ни сами.

— Викаме му Златната паст — казва ми Бела Дона. — На човека, който ми даде пръстена. Всички момичета знаят за него. Зъбите му са покрити със златни коронки и макар че може да бъде груб… Плаща си за онова, което получава.

Чувствам се смешна и засрамена. Всичките ми оплаквания изглеждат незначителни на фона на живота на тази жена, по-лош от всичко, което бих могла да си представя.

— Къде да го открия? — питам я.

Бела Дона поклаща глава.

— Дори да можех да ти кажа, не бих го сторила. Той не е човек — как да се изразя? — с когото да си имаш работа.

— Мисля, че е убил сестра ми.

— Значи, ще убие и теб. Познавам него, познавам и този тип мъже: жестоки, без грам съвест. Няма да се поколебае да ти пререже гърлото и да се метне на първия търговски кораб, който да го отведе далеч от Венеция.

Двете мълчим. Съветът й увисва в полегналата над водата мъгла. Разбира се, че нямам силата да въздам справедливост на подобно чудовище сама, но баща ми може да мобилизира градската стража. Те имат оръжие. Могат да надделеят над убиеца със златната уста.

— Не се гордея с това, което съм станала — признава Бела Дона, загледана във водата.

Слагам ръка върху рамото й и леко го стискам.

— Не ми дължеше нищо, а ми даде толкова много — казвам. — Винаги ще съм ти благодарна.

Изваждам три сребърни монети от кесията си и й ги подавам. Те проблясват на лунната светлина като паднали звезди.

Бела Дона се усмихва.

— Задръж ги — казва ми. — Може да имаш нужда от тях повече, отколкото аз.

Гледам как силуетът й — горда сянка, се стопява в нощта.

Тридесет и девета глава

— Защо премълча, че е син на дожа? Трябваше да ми кажеш, глупаво момиче!

Уморена съм от стените в къщата на баща ми, всяка стая ми прилича на затвор, също като килията ми в манастира.

Колкото и пъти да му повтарям, че аз самата не съм знаела, нещата не се променят. Трябва веднага да изпратя съобщение на Роберто, да му съобщя, че сме в пълна безопасност. Че мечът, надвиснал над главата му, е прибран обратно в ножницата.

— Забраних на сина на дожа да стъпва в дома ни! — Баща ми прокарва пръсти през косата си.

И колкото и да ми е втръснало от вида на стените, сред които се намирам, още повече ми е втръснало да повтарям „да, татко, не, татко“. И макар че може да е нередно от моя страна, и макар че мога да отприщя отново гнева му, няма да търпя това нито минута повече.

— О, вие сте толкова глупав човек — казвам му. — Къщата ни се руши, богатството ви се е стопило и вината за това е само и единствено ваша.

Бианка е оставила купа с плодове на ниската масичка. Баща ми я грабва и я запраща към стената. Гневният му изблик продължава, докато размазани петна от круши и нектарини се стичат бавно по боята.

— Достатъчно търпях! — реве той.

— Виждам го — казвам, опитвайки се да запазя спокойствие. — Имате ли намерение да ме ударите отново?

— Ще ме уважаваш! Върви си в стаята!

Бързо изкачвам стъпалата, без да обръщам внимание на яростните му стъпки, трополящи зад мен. Сядам на разхвърляното си легло. Вратата се затръшва и чувам превъртането на ключа в ключалката.



Тъмно е. Напрегната съм, сънят бяга от мен. Седя до прозореца. Луната отвън е изпълнена с бледо състрадание. Той е някъде там, навън, крие се от страх. Трябва да съм с него. Скоро на вратата ми тихичко се почуква.

— Аз съм, скъпа.

Фаустина. Приближавам до вратата в същия момент, в който се чува превъртането на ключа.

Голямо облекчение е да видя доброто й лице. Двете се прегръщаме.

— Как, за Бога, успя да изкопчиш ключа от него?

Тя се усмихва.

— Старата Фаустина си има своите начини — отвръща, потупвайки се отстрани по носа. — Баща ти е долу, така че трябва да сме тихи.

— Но той ми забрани да излизам, докато не ми каже. Ще си навлечеш ужасни неприятности.

— О, скъпа — казва старата жена и ме гали по косата. — Най-голямата мъдрост на старостта е, че знаеш кога е настъпил подходящият момент да нарушиш правилата. Слушай, няма време за празни приказки. — Тя разравя гънките на дрехите си и изважда навит на руло пергамент. — Ето. Донесоха го по-рано.

Печатът е размазан, затова не мога да разчета герба. Отварям го, но почеркът ми е напълно непознат. Който е писал писмото е бързал, тъй като буквите са по-скоро надраскани, отколкото изписани прилежно. Докато чета, сгърченото ми сърце отново се съживява.

Скъпа моя Лаура,

Ела веднага и не се съветвай с никого. Бъди сама. В пристанището „Свети Лука“ ще те чака една лодка. Ще бъда там.

Нека любовта ми те доведе бързо при мен.

Роберто.

— От него е! Чака ме. Трябва да отида.

Фаустина кимва и се усмихва.

— Разбира се, че трябва.

Двете планираме моето бягство в осветената от свещта стая, в която съм израснала. Фаустина излиза на пръсти и се връща с един вързоп. Отварям го и от него изпада кафяв мъжки костюм.

— Какво? За мен ли са тези дрехи?

— Принадлежаха на стария Ренато. Не можеш да рискуваш да те види баща ти или някой от приятелите му. Хайде, обличай ги.

С мъка се напъхвам в странните дрехи. Навличам кафявите бричове над дантелената си фуста. Бяла памучна риза, по-груба от онази, която Джакомо, моят художник, и Роберто, моят принц, обикновено носи. Тъмен жакет, който също нахлузвам. Напъхвам разрошената си коса в една шапка. Поглеждам се в огледалото и избухвам в смях. Приличам на голобрадо момче. След по-малко от час двамата с Роберто ще сме заедно и вече няма да има пречка, достатъчно силна, за да ни раздели.

Не мога да изляза на главната улица от страх баща ми да не ме хване, затова двете с Фаустина оплитаме въже от чаршафи. Тя проверява всеки възел поотделно, старата й ръка рязко ги дърпа, за да се увери, че са безопасни. Завързва единия край за гърба на стола и затъква облегалката под перваза. Бутва прозореца и хвърля другия край на импровизираното въже долу, в градината.

— Знаеш ли къде отиваш, сладката ми?

В думите й се крие съвсем друго значение. И двете знаем, че може да не се върна.

— Да, знам.

— Внимавай, любов моя.

Старата жена закопчава копчетата на жакета ми и подпъхва един изплъзнал се кичур под шапката.

Спускам се по въжето, като използвам възлите, за да стъпвам на тях. Ръцете ми горят, когато стигам до земята. Въжето се плъзва обратно нагоре по стената и аз изпращам въздушна целувка на милата стара Фаустина.

Бягам с наведена глава. Трябва да е много забавно да си венецианско момче. Улиците са пусти и тихи, с изключение на ехото от стъпките ми.

Зад ъгъла зървам един самотен мъж в самотна гондола. Мъжът е много висок. Широкополата му шапка хвърля кръгла сянка около лицето и раменете, така че не мога да видя как изглежда. Но въпреки това видът му ме стопля, защото това е човекът, който ще ме отведе при моя Роберто. Сърцето ми пее. Отивам при лодкаря.

— Лаура? — измърморва той, а очите му пробягват по момчешките ми дрехи.

Роберто го е изпратил.

— Да, да, благодаря ви — казвам и се качвам в гондолата. Докато сядам, лодката се клати върху неподвижната като стъкло вода.

Разправят, че никой не може да се отегчи от гледката на Венеция нощем. Блясъкът и мярващата се пред погледа красота те изненадват на всеки завой, независимо колко пъти си виждал града нощем. Докато минаваме под мостовете, а мъжът се привежда в задната част на гондолата, усещам как щастието ми расте. Други гондолиери ни подминават и мълчаливо ни поздравяват, за да не събудят заспалите граждани. Всичко ще е наред, прошепва гласът на майка ми. В крайна сметка се оказа права.

Почти усещам ръцете на Роберто около кръста си, пръстите му в косата ми. Копнежът ми е като скъпа болка, дълбока и сладка.

Озовали сме се в една част на града, която виждам за първи път. Не познавам тези канали така добре както лодкарят; сигурно се движим по непознат за мен маршрут към „Свети Лука“. Стигаме до пристана.

За един голям дървен кол на около стотина фута в искрящата вода е завързана лодка. Тя сияе със слаби светлини. Напрягам взор, за да зърна Роберто на борда, и за момент се чудя дали вече е там или още не. Докато клатушкащата се гондола пори водата, скъсявайки разстоянието между нас и лодката, различавам светещите фенери, окачени на пиринчени стойки до мястото, където се окачват веслата.

Отстрани на лодката виси стълба и гондолиерът ме отвежда до нея с едно умело движение на греблото.

— Благодаря. Много ви благодаря — казвам отново и светлината от фенерите примигва. В малката, наполовина закрита кабина има и свещи. Слагам крак на първото стъпало. Светлината от свещите повдига сенките изпод шапката на гондолиера и по лицето му бавно се разлива усмивка. Сърцето ми замира, слабо и отчаяно като на уловена в капан птичка. Мрачната усмивка става още по-широка и аз виждам зъбите му.

Златни са.

Четиридесета глава

Бързо се качвам на лодката. Докато стъпвам на борда, се спъвам. Очите ми са заковани в мъжа, за когото съм сигурна, че е убил Беатриче. Сега разпознавам и формата на раменете му — той е човекът, донесъл езика на Матио. Паниката стяга гърлото ми, когато върху притъпените ми спомени пада нова светлина. Мъжът с черната шапка, който имах чувството, че ме наблюдава…