Няколко седмици след това Сънди откри истината за Паоло. Един ден тя го намери в банята: коженият му колан беше здраво стегнат около ръката му, очите му бяха изпъкнали, тъкмо си забиваше спринцовка във вената.

Тя извика ужасена. Очите му изскочиха още повече и изкривиха неговите арогантни римски черти, после иглата благополучно влезе, той бързо пое дъх и й обърна гръб.

Тя изхвръкна от стаята.

Когато той излезе, лицето му беше спокойно.

— Не се бой, малката ми — каза той. — Няма нищо нередно в това да се инжектирам веднъж дневно според съветите на моя лекар. Не исках да ти казвам преди, но сега…

Той сви рамене, съвсем спокоен.

— Защо? — попита Сънди, все още ужасена от видяното.

— О, депресия, нали знаеш, нищо кой знае колко сериозно.

— Никога не съм те виждала в депресия.

— Това е заради добрия ми лекар. Виждаш ли? Няма за какво да се тревожиш.

— Да — каза тя сковано. — Но защо трябва сам да си слагаш инжекции? Това е ужасно.

— Не мога да безпокоя лекаря всеки ден, нали? Затова той ми показа какво да правя и аз просто го правя. Виж, лесно е. Хайде да те заведа на обед. Направи се bellisima2.

По-късно те излязоха от апартамента и потеглиха с ламборджиното на Паоло към брега, където обядваха с приятели, после играха миниголф и лежаха на пясъка на Фрегени. Паоло я беше успокоил. В края на краищата, щом лекарят му беше казал да го прави, тогава всичко беше наред.

Тя се наслаждаваше на следобеда. Трябваше да започне работа във филма на следващия ден и беше добре да си поотпочине.

Снимането на новия филм започна и този път гласът й не беше дублиран. Тя произнасяше репликите си на италиански, което отне цялото й време и внимание. Паоло идваше да я вземе след работа и те вечеряха с приятели. Щом пристигнеха в къщи, тя се стоварваше на леглото изтощена. Само й хрумна, след като филмът беше приключен, че Паоло вече не я любеше. Също така забеляза, че през нощта, когато той си мислеше, че тя спи, изпълзяваше от леглото и обикаляше из апартамента.

Първата нощ, когато го разбра, тя заспа бързо след това. Но на следващата тя се насили да остане будна и след час изпълзя от леглото и тръгна да го търси.

Вратата на апартамента беше широко отворена, а Паоло не се виждаше никъде. Тя знаеш, че не може да се е облякъл без тя да го види и че не може да е отишъл много далеч само по пижама, затова изчака до вратата и го изненада при завръщането му. Той носеше пакет, който изпусна след като я видя и съдържанието се разсипа — кутия със стъклени ампули, три спринцовки и две шишета големи зелени хапчета.

Те се втренчиха един в друг.

— Защо си станала? Защо ме шпионираш? — попита той студено, докато се навеждаше да събере нещата.

— Вратата беше отворена — заекна тя. — Къде беше? За какво ти е всичко това?

Той затръшна вратата вбесен. После, с присвити и зли очи, я зашлеви и закрещя:

— Шпионираща кучка!

След което тръгна към банята и заключи вратата.

Тя беше слисана. Лицето й беше пламнало там, където я беше ударил. Тя се наведе до ключалката и надникна през нея. Той си слагаше инжекция. Тя изтича в леглото уплашена.

На сутринта той беше очарователен и весел, като че ли нищо не се беше случило.

Сънди откри кой беше неговият лекар и отиде да се види с него. Лекарят беше по-шокиран и от нея. Паоло никога не беше съветван сам да си предписва лекарства. Те заедно обмислиха как да го хванат.

През следващия следобед Сънди излезе, само за да се върне веднага с доктора, който чакаше долу, както се бяха уговорили. Те уловиха Паоло в банята при отворена врата, да си слага инжекция в крака.

До известна степен той изглеждаше облекчен задето са го хванали. Правеше си до пет интравенозни инжекции на ден плюс солидна доза сънотворни, за да се успокои.( Лекарството, което вземаше, беше метадин. Към него след време можеше да се стигне до същото пристрастяване като към хероина.

Лекарят веднага го изпрати в частна клиника и там за първи път Сънди се срещна с мъжа, за когото се беше венчала. Той лежеше в леглото ден след ден, с изцъклен и празен поглед, говореше едва-едва, съвсем безучастен.

Тя идваше да го вижда всеки ден и след няколко седмици той й се примоли да го измъкне, да го заведе в къщи. Той я убеждаваше, че е напълно излекуван.

Лекарят каза не, било твърде рано. Но тя изпитваше съжаление към него, като го гледаше как само лежи. Беше убедена, че в къщи ще си бъде както преди.

Тя убеди лекаря да го пусне и за два дни в къщи той се възстанови като по чудо. Беше същият очарователен и уверен мъж.

Разбира се, беше се върнал към наркотиците.

Следващите две години бяха истински кошмар. Тя се превърна в негова медицинска сестра, враг, шпионин, мисионер и надзирател. А той минаваше от лекар на лекар, от болница в частна клиника, с интервали в къщи — по общо мнение излекуван. Но тя винаги откриваше истината и той се връщаше при друг лекар.

Превърна се в посетителка, в болногледачка. Трябваше и да работи колкото се може повече, защото изведнъж парите свършиха, а семейството му не желаеше да се забърква в това.

Краят дойде една сутрин, когато тя се събуди разтревожена. Паоло си беше вкъщи от една седмица, спрял с наркотиците, просто си лежеше в кревата, вторачен в тавана, някога хубавото му лице беше небръснато и изпито. Сега той не беше до нея.

Тя изтича първо в банята. Вратата беше заключена. Тя почука и го извика по име, но не получи отговор. Погледна през ключалката — той лежеше на пода съвсем неподвижен.

Обхваната от паника, тя извика лекаря и те двамата изкъртиха вратата.

Паоло беше мъртъв. Починал от свръхдоза.

При следствието заявиха, че смъртта е била инцидентна. Сънди не беше убедена в това.

Тя изтърпя клюките за няколко седмици, после се появи възможността да замине за Холивуд и тя сграбчи шанса.

Рим вече не й харесваше.


— Виж, наистина мисля, че трябва да отидеш на това парти на Джек — каза Кери за втори път.

Сънди се взираше през прозореца, сгушила малкото си кученце.

Знаеш ли, че съпругът ми се самоуби? — попита тя.

— Какво? — погледна я Кери удивено.

Никога не бяха обсъждали живота на Сънди преди това, въпреки че Кери знаеше всичко за него от вестниците.

— Да — кимна замислено Сънди. — Как ли би се вързало това с изграждането на голямата ми реклама?

— Виж, сладур — Кери постави леко ръка на рамото й. — Знам за миналото ти и то си е точно такова — минало. Не е нормално за теб да се затваряш тук. Ти си хубаво момиче, трябва да излизаш и да се забавляваш. А и освен това за твоята реклама би било хубаво да те виждат. Нека просто да започнем с партито на Джек, а?

— Мисля, че си права — каза Сънди. — О’кей, ще ида.

— Чудесно! Добро момиче. А сега какво ще облечеш, за да ги сразиш?

7.

Хърбърт Линкълн Джеферсън лъсна повехналата набръчкана кожа на най-хубавите си кафяви обувки. Имаше ги от осем години, но все още вършеха добра работа.

Мардж се дотътри в кухнята, за да си вземе бира от хладилника. Дъвчеше пилешка кълка.

— Искаш ли аз да го направя — попита тя с пълна уста.

Хърбърт поклати глава. Тя го питаше всяка вечер и всяка вечер той казваше не.

Мардж издърпа пръстена на бирената кутия и част от течността се разля върху обувките на Хърбърт, които той почистваше на масата.

— Боже, съжалявам, Хърби — каза тя нервно, като сграбчи края на роклята си и се опита да избърше обувките. Той я отблъсна.

Тя го погледна виновно.

— Съжалявам, Хърби. Казах, че съжалявам…

Тя си взе бирата и излезе от кухнята.

Като си мърмореше под носа, Хърбърт приключи с лъскането на обувките. Той ги обу и им се полюбува, на всеки крак поотделно. После облече сакото, потупа писмото във вътрешния джоб, излезе и тръгна към спирката на автобуса.

Харесваше му да работи нощем за Сюприйм Шофър Къмпани. Мразеше работата през деня, досадните пътувания до летището и обратно.

Питаше се кого ще кара тази нощ. Предишната нощ беше много досадна, само стари семейни двойки. Харесваше му да вози актьори ергени с техните момичета. Те бяха интересни. Караха го да чака пред дома или апартамента на момичето, докато се чукаха.

Веднъж беше успял да погледа. Момичето живееше на пуст хълм в голяма стъклена къща и тя и приятелят й бяха влезли вътре и започнали направо насред пода. Хърбърт беше припълзял до долната част на прозореца и беше видял всичко. Той пишеше на това момиче редовно един път седмично.

Автобусът пристигна и той се качи. Беше горещо и той се потеше, затова слезе с удоволствие. Забърза към работното си място, като пътьом пусна писмото.

— Здравей, Джеферсън — кимна му мъжът зад бюрото. — Тази вечер ще возиш Сънди Симънс. Трябва да я вземеш от „Шато Мармон“ в осем и да я закараш на партито на Джек Милан. Знаеш ли къщата му в Бел Еър?

Хърбърт кимна.

— Трябва да изчакаш. Вземи черния кадилак номер четири. Трябва да го заредиш с бензин и да го измиеш.

Той кимна отново, доволен от задачата си. Беше чел за Сънди Симънс. Тя беше тази, дето не искаше да си показва циците или нещо такова. Сега той щеше да има шанса да я огледа и да види дали си струва да й пише.

8.

Чарли се върна в хотела си малко след три. Натали Алън го чакаше във фоайето.

— Съжалявам, скъпа — каза той. — Знаеш какъв е Слона по обед, това е като среща със Справедливостта. Да се качваме.

Натали беше ходила на фризьор и нейната къса тъмна коса обгръщаше главата й като кепе. Беше облечена в жълт ленен костюм и Чарли не можеше да не си помисли колко беше привлекателна. Клей беше щастлив човек.

— Сигурно имаш купища неща за опаковане преди тръгването — отбеляза тя.

— Не съвсем. Уреден съм. Джордж ще опакова всичко.

— О, да, надеждният Джордж. Ще го вземеш ли със себе си?

— Разбира се. Не знам какво бих правил без него.

— Лорна не го хареса, да знаеш.

— Така ли?

Той изглеждаше изненадан. Какво имаше за нехаресване у Джордж? А Лорна никога не му беше споменавала, че не харесва Джордж.

— Да, тя ревнуваше. Искам да кажа, че ти е повече като приятел, отколкото като прислужник.

Той потрепера при думата прислужник. Не я харесваше. Доколкото го засягаше, Джордж работеше за него, защото искаше, а не защото трябваше.

— Искаш ли чай, питие или нещо друго?

Бяха в апартамента, където Натали свали сакото си и седна на дивана.

— Мисля, че питие. Перно с цели буци лед — тя се облегна. — Знаеш ли, че за първи път сме сами от онова парти?

Той не си даваше сметка за този факт, но мислеше с известно смущение за това. Клей и Натали се бяха сдърпали и Клей си беше отишъл бесен. После Чарли се беше опитал да я успокои и накрая я беше целунал. За щастие Клей се беше върнал, но Чарли се чувстваше зле от цялата тази история. Не се навърташ наоколо да сграбчваш съпругите на другите хора, особено на най-добрите си приятели.

— Съжалявам за онази вечер — каза той. — Нека просто да го забравим. Бях пиян, както и ти.

Тя се усмихна със стиснати устни.

— Но аз не искам да го забравям. Беше ми приятно, а на теб?

— Разбира се, че ми беше. Но нали знаеш, скъпа, малко е сложничко. Клей е мой приятел и аз искам да си остане такъв.

Чарли беше объркан от насоката на разговора. Мислеше, че Натали ще говори за Борна.

— Клей е лайно — каза Натали твърдо. — Въшливо, егоистично лайно! Знам всичко за малките момичета, които чука. Защо да не се позабавлявам и аз? Ти ме харесваш, нали, Чарли? Е, разбира се, знам, че е така.

Тя стана бавно и тръгна към него.

Той отстъпи ловко.

Тя обви врата му с ръце и започна да го целува.

Как, по дяволите, да се отърве от това?

— Винаги съм те харесвала — шепнеше тя — Лорна въобще не ти подхождаше. Винаги съм чувствала, че има нещо между нас — нещо особено, а ти?

Телефонът иззвъня и той с облекчение се освободи от нея, за да отиде да го вдигне.

Беше Джордж, който се обаждаше от фоайето.

— Мислех си, че ако не ви трябвам, за час мога да се отбия до Хейуърд’с и да взема костюмите ви.

— Какво, сега ли? — каза Чарли високо и с раздразнение.

— Не трябва, просто си помислих…

— О, Боже. Добре. Предполагам, че ще трябва. Веднага слизам.

Той затвори на слисания Джордж.

— Какво има? — попита Натали.

— Работа. Някаква шибана среща, за която бях забравил. Жалко, скъпа, каква тъпотия.

— Да почакам ли?

— Господ знае колко ще продължи, по-добре недей.

Тя въздъхна.

— Този, който е измислил телефона, е трябвало да го застрелят.

— Права си.

Той й помогна да си облече сакото и я избута до вратата.

— А с нас — каза Натали. — Какво ще стане?