— На мен ми харесва, че лъкатуши. Прилича ми повече на убежище, отколкото на дом, и ми харесва, защото къщата е много примитивна, много груба. Най-подходящата къща за ново начало. Отвън обаче изглежда много окаяна, едва ли не някак презряна, застанала край пътя. Сякаш някакво страдание се е заклещило между камъните й.

Фернандо става от стола си, за да седне на пода на терасата, обляга гръб на стената и отпива от виното си.

— Определено не е Златният дом, но на мен ми изглежда не толкова измъчена, колкото епична. Прилича ми на място, което устоява.

— Без централно отопление, без телефон, без телевизор — ще ни липсват някои удобства.

— Така е, но ние сме изобретателни — казва ми той с най-нежната си усмивка ала Питър Селърс. Преди три години, когато напуснах Америка, за да дойда да живея в Италия, не ме блазнеха нито Венеция, нито къщата на плажа. По-скоро ме привличаше този мъж, този Фернандо. И сега е почти същото. Не сме дошли в Тоскана заради къща.

След като се намерихме един друг, вече изглежда напълно естествено, че хукнахме през морето и изминахме всичкия този път чак до розовите песъчливи хълмове. Дойдохме тук, за да си изградим живот, разчистен от бъркотията, живот, който следва ритмите и ритуалите на тази провинциална култура. Живот, както казват тук, напаснат според мярката на човека. Надяваме се, че това място все още помни истинския живот, онзи едновремешния, с трудните и с радостните моменти. Dolce е salata, сладък и солен. Като пост преди пиршество — всяка страна на живота придава достойнство на другата. Може би навсякъде по света може да се живее в подобно равновесие, но тук, точно тук дойдохме да го търсим ние. И затова прибрахме в багажа капризните отрязъци време и проблясъците светлина, които според нас са ни останали, и се затичахме бързо, с всички сили към това място. Дойдохме, защото смятаме, че може би тук ще научим в коя посока тече прогресът. Сериозно подозираме, че във връщането назад има повече покой. Ще видим. Вече знаем, че животът е еднодневка, че е мимолетен. Ще посрещаме с милувка всеки ден в най-простичкото му проявление, като държим илюзиите в мержелеещата се далечина, ако не и напълно извън обсег. Току-що съборихме сградата на един живот и затова моменталното построяване на друга би предизвикало само засечки. Особено преди да сме си дали възможност да определим какво всъщност желаем и какво вярваме, че можем да постигнем чрез издигането на нова сграда.

Няма да бъдем като затворник, емоционално или физически, който губи кураж пред широко отворената врата на своята уединена килия, боязлив и далеч не толкова сигурен, че иска да се махне от нея. Какво ще прави без стените, пита се той, и после се захваща да строи нови, да чертае допълнителни граници на свободата си — да извършва същото престъпление, да се жени за същия човек, да хваща същия влак, да си намира същата работа, да пише същото писмо, същата книга. Хората, които търсят промяна, ново начало, различен живот, понякога си представят, че ще го открият изцяло нагласен и готов за тях само защото са сменили адреса и са се преместили да живеят другаде. Но смяната на адреса — независимо колко е далече и колко екзотично е мястото — не е нищо повече от един „трансфер“. И в първия момент, в който се огледат наоколо, виждат, че всичко, което са смятали да оставят зад гърба си, е дошло с тях. Всичко. И затова, ако имаме план на този ранен етап, той е всеки да укрепи живота си, да го преправи, а не да го повтаря.

Лутаме се из новия си дом, от стая в стая, нагоре по стълбите и обратно надолу. Фернандо казва, че е страхотен, и аз също казвам, че е страхотен — особено ако искаме да практикуваме селски туризъм или да живеем в санаториум за охтичави берлинчани.

— Малко боя. Малко плат. Няколко чудесни стари мебели — произнасям думите с пренебрежителен фалцет, добавям им смазка от безразличие и все пак не мога да заблудя съпруга си. Само няколко дни след като дойдох да живея с него във Венеция, една сутрин той напусна комфорта на своята покрита със спечена прах крайморска къща и девет часа по-късно се завърна в султански покои — мраморните подове бяха полирани до блясък, на всяка мебел бе преметнат бял брокат, а деликатните карфички на канелени свещи прогонваха двайсетте години наслагване на цигарен дим.

— Боже!

Барлоцо пристига с четирите удара на камбаната. Без усмивка и напълно спокоен в мълчанието си, неговата тосканска сдържаност влиза в разрез с моето празно дърдорене и с прекалената ми загриженост ала Дона Рийд6. Потупвам възглавница там, където може да седне, казвам му колко сме доволни, че имаме гост за първи път, отивам до него с чаша, пълна с вода, а той я отказва, като заявява:

— Acqua fa ruggine, водата причинява ръжда.

Щом сменям водата с вино, той пресушава половин чаша и без предисловие разкрива, че е роден в тази къща.

— Горе, в малката стая, която гледа на запад. Тук, долу, беше за животните. Тук спяха млекодайните крави и едно муле — размахва ръце из нашата всекидневна той. — А яслите бяха ето там, на мястото на кухнята ви.

Този факт ме очарова, олекотява отблъскващото чувство, което изпитвах в нейното тясно пространство. Вече мисля, че кухнята ми е блажено сепаре. Напълно съм сигурна, че Дона Рийд никога не е готвила в ясли.

— Четири поколения мъже от рода Барлоцо са работали като изполичари в земите на Лучи. Аз щях да бъда петото, но след войната всичко се промени. Баща ми беше прекалено болен, за да работи, затова аз вършех всякаква работа за семейство Лучи, за да изкарвам прехраната ни. Бях по-ценен за тях като момче за всичко, отколкото като земеделец. Те имат осем имота, които се намират между Пиаце и Челе, и аз просто се местех от един на друг. Кърпех покриви, зидах стени, опитвах се да спасявам разни неща от занемаряване, а също и от срама, който войната остави след себе си.

Спокоен в мълчанието. Докато не поиска да говори. Сякаш досега спестявал истории, неговото е вътрешен монолог, тихото припяване на стар монах. Казва ни, че когато родителите му починали, останал сам тук за няколко години, преди да наеме следвоенен апартамент в новия град, на километър и нещо надолу по пътя. Бил последният човек, живял в тази къща за постоянно, а оттогава насам я използвали за хранилище и понякога, за да подслонява допълнителната работна ръка, която Лучи наемали в сезона на прибиране на гроздето и маслините. Не е работил за Лучи и дори не е стъпвал в къщата повече от трийсет години. Това, което не споменава, е също толкова красноречиво, колкото и разказът му. Почива си между фразите, като ни дава време да изслушваме премълчаните епизоди.

— Искаш ли да видиш как са я преустроили на горния етаж? — питам го.

Барлоцо обхожда стаите с нас. Семейната им кухня е била там, където сега е нашата спалня. Той прокарва ръка по новия зид, където някога е била камината. Другите две стаи са били кухненски килер — la dispensa, нарича го той, — където от дебели дъбови греди баща му провесвал полятите с вино бутове на своите прасета, за да се сушат на хладните, сухи ветрове през зимата и пролетта, докато бутовете изсъхнели и се превърнели в сладкото розово месце на прошутото.

— Всякакви неща закачахме на тези греди — казва той. — Смокини и ябълки, нанизани на конци, цели салами, домати и чушки, изсушени със стъблата, плитки чесън и лук. Винаги имаше пирамида, издигната от кръгли зелени зимни тикви, натрупани една върху друга, с дръжката надолу. Издържаха така от септември до април. Стените бяха опасани с бели дъсчени рафтове, изкривени под тежестта на праскови, череши и кайсии, консервирани в буркани, sotto spirito, под алкохол. Когато времената бяха добри, имам предвид.

Стори ми се, че произнася: „Santo Spirito“7 и му казвам, че определено бих искала да получа рецептата на Светия дух за запазване на череши, и за първи път го чувам да се смее.

Показваме му двете бани, а той само клати глава, промърморвайки нещо за това колко скъпернически са ремонтирали Лучи. Говори за вани с лъвски крака и оголени тухлени стени. Жал му е, че Лучи са пренебрегнали планините от ръчно изработени теракотени подови плочки, които стоят под навесите и избите им из цялата долина, и са предпочели лъскавите, фабрично произведени плочки. Отличителните качества на старата селска къща били поругани.

— E una tristezza — казва той, — proprio squallido come lavoro. Тъжно е, абсолютно мизерна история. Лучи са направили всичко колкото се може по-евтино, с определената от държавата сума.

Въпреки че не разбираме смисъла на последното изречение, от изражението върху лицето на Барлоцо и подчертаната точка, която сложи в края му, става ясно, че сега не е моментът да питаме. Неговата жестоко откровена оценка за къщата ме огорчава, но все пак съм съгласна с него. Припомням си, че не сме дошли в Тоскана заради къща.



Слънцето е отишло да окъпе другия край на небето и когато излизаме да седнем на терасата, светлината над градината е синкава. Малко след седем часът е, Барлоцо още е в монологично настроение и сега подхваща историята на селището. Като всички добри учители започва с общ преглед на предмета си.

Сан Кашано е последното градче сред хълмовете по южните граници на Тоскана, тъй като отстъпва на Лацио и Умбрия, и е точно на 582 метра над морското равнище. То е построено върху билото на хълм, който разделя долините на реките Палия и Киани.

Вълнуващо е да седим и слушаме това, което Барлоцо описва, и искам да му го кажа, но той е така дълбоко запленен от разказа си, че си замълчавам.

Селището съществува още от времето на Етрурия, а вероятно е и по-древно, а по римско време се разраства. Баните, лековитите топли води, които извирали от богатата глинеста почва на това място, привлекли знатните римляни и поставили селището на картата. И когато Империята построила пътя Виа Касия — изключително, грандиозно постижение на строителството, — който свързвал Рим с Галия, селището Сан Кашано деи Бани (Сан Кашано при баните) вече станало по-достъпно за пътешествениците и място за водопой на такива забележителни личности като Хораций и Октавиан Август.

В периода на средните векове баните отстъпили пред борбите и нашествията между гвелфи и гибелини по всички територии от Сиена чак до Орвието. И така, едва през 1559 година, когато селището минало под протектората на Великия херцог на Тоскана, управлявана от Козимо ди Медичи от Флоренция, баните на Сан Кашано си възвърнали славата, привличайки всички короновани особи на Европа и техните придворни. Този кралски трафик вдъхновил появата на някои от по-богато украсените постройки в селището и около него. Цялата тази история се е случила едва ли не пред вратата ни. Въпреки че още гледам към Барлоцо, докато разказва, умът ми се отплесва, тъй като има нужда да си почине от академичната лекция. Засега е достатъчно просто да си представим, че можем да се къпем в същия топъл извор, в който някога се е къпал и Октавиан Август.



Всяка сутрин се разхождаме рано, по изгрев-слънце. Намираме римските извори, които клокочат, бълвайки много топла облекчаваща вода. Потапяме в нея краката си, а когато ни е приятно, и по-голяма част от тялото си. Още хладният въздух и горещата вода са възхитителни, когато се съчетаят преди закуска. Сред ливадите и бърдата се вият няколко пътеки и затова ходенето се превръща в безразсъдна авантюра, която кара бедрата ми да пламтят, както се случваше и през първите ми дни във Венеция, докато вървях между тесните пешеходни мостове. От време на време преминава пакостлив бриз, нахлуващ без покана сред спокойствието. Понякога се превръща във вятър, известяващ за дъжда, който скоро руква на горещи вълни върху нас, а силата му дълбае тънки ручейчета в топлата земя. Тогава събуваме ботушите си и джапаме в калта като двете деца, които никога не сме били, но сега можем да бъдем.

А щом повече не можем да чакаме закуската, тръгваме колкото е възможно по-бързо през храстите, през поляните, обратно нагоре към къщата, пристигаме останали без дъх, сърцата ни лудо бият, а телата ни се потят със сочния аромат на трева и мащерка. Чувствам се така, сякаш живеем в летен лагер, направлявани от услужливи, стоящи настрана възпитатели, които гледат с усмивка и отдалеч на благовъзпитаната ни еротика. Къпем се, обличаме се и потегляме нагоре към селото.

За няколко дни си установяваме ритуали. Когато минаваме покрай пекаря, той, а понякога жена му, ни посреща на пътя пред магазина им с още топли парчета пица бианка, бяла пица, увита в дебела сива хартия. Приготвена е от хлебно тесто, тънко разтеглено, полята е със зехтин, наръсена с морска сол, а после е метната във фурната до хляба. Пече се за една-две минути. Пекарят я изважда с помощта на своята стара дървена лопата, разрязва я с тънък нож и слага това чудо, както си е върху лопатата, на една маса до вратата. Цялото село се събужда от благоуханието й. Поглъщаме пицата, първото ястие от закуската, по време на трийсетметровия преход нагоре към „Чентрале“.