Искаше ѝ се да не се беше случвало.

— Какво е станало? — попита тя отново, хълцайки.

Една от помощничките ѝ разказа.

Седмина неми палачи удушили Мустафа хан. Ядосаните войници нападнали шатрата на великия везир Рюстем паша и я изгорили, но не намерили зетя. Той предположил какво ще го сполети и избягал. Първата работа на падишаха била да назначи на мястото му другия си зет Кара Ахмед паша, за когото бе всеизвестно, че обича Мустафа, и към когото войниците изпитваха голямо уважение. Също така и някой на име Мехмед Соколович беше станал везир. През това време принц Джихангир...

Когато чу името на малкия си син, Хюрем изведнъж се сепна.

— Какво се е случило с принца ми?

— Джихангир хан станал свидетел на всичко. Започнал да тича и да вика „убийство, убийство“. Не се хранил дни наред.

Хюрем започна да удря глава в коленете си и да се вайка:

— Малкият ми принц, моят Джихангир!

Тогава помощницата ѝ каза последната новина.

— Господарят ни обявил принц Селим хан за наследник на престола.

Тишина.

Хюрем не беше успяла веднага да осъзнае. И затова не попита какво е станало. Продължи да ридае тихичко. Решила, че Хюрем не е чула, помощницата повтори:

— Падишахът ни обявил принц Селим хан за престолонаследник.

Синът на Хюрем щеше да бъде падишах! Но името бе грешно. Баязид трябваше да е престолонаследник. Наистина, ако се погледнеше по възраст, правото беше на Селим, но османският престол имаше нужда от Баязид.

Някак всичко беше отишло напразно. Що за чудо беше тази власт. Щом я хванеш, тя се отдалечава. Непрекъснато трябва да се тича след нея. И тъкмо когато мислиш, че си я заловил, ти се изплъзва. Това ли беше нещото, което наричаха мираж?


Преди дори да изсъхне кръвта на принц Мустафа, само тринадесет дни след нещастието, през една нощ дворецът отново бе събуден от викове:

— Тичайте и съобщете на нещастната султанка!

— Върху нас тегне проклятие!

Когато Хюрем отвори вратата, Мерзука коленичи в краката ѝ.

— Какво има, Мерзука, да не би Негово Величество…

Не можа да довърши думите си. Татарската ѝ спътничка простена:

— Моите съболезнования, Хюрем султан. Шах Джихангир е починал в Халеб!


LXIII


Пет години по-късно. Есента на 1558 г.

Черният Джафер изтри ножа в дрехите си. Скочи от колата и влезе в изоставената постройка. В този таен проход щеше да се срещне с човека, на когото трябваше да предаде смъртта, която носеше.

От двойното нещастие бяха изминали пет години. Пет дълги години от смъртта на принц Мустафа. Принц Джихангир се разболя и издъхна в ръцете на баща си тринадесет дни след като бе станал свидетел как по-големият му брат, когото толкова обичаше, бе безмилостно удушен от седмината палачи. Нито падишахът беше предишният султан Сюлейман, нито пък султанката — предишната Хюрем.

Щастието и радостта сякаш бяха обидени на двореца. Звънкият смях на Хюрем султан, който едно време огласяше сарая, сега бе замлъкнал. Вече не се чуваха и песните ѝ.

Единственото, което остана, беше враждата за престола между двамата синове на Хюрем, както и клюките на везирите. Те се опитваха да познаят кой принц ще застане начело на държавата. Всеки помагаше на престолонаследника, когото предпочиташе, и свирепо се бореше за власт.

Две години след като падишахът бе свалил от длъжност своя зет Рюстем паша, за да успокои гнева на войниците, Хюрем султан беше убедила съпруга си да му върне поста. Но дори и машинациите на Рюстем изглеждаха съвсем незначителни в сравнение с интригите на принцовете и везирите, разпалени от враждата за престола.

А сега до главата ѝ беше дошъл и проблемът с Лала Мустафа паша. Рюстем паша го беше отдалечил, като го бе изпратил при принц Селим. Тук той получи обещание от него, че ако се възкачи на престола, ще стане велик везир. Това го амбицира да плете интриги, каквито дори и майсторът в тази област Рюстем паша не би могъл да измисли. Лала Мустафа паша и Мехмед паша Соколович, чиято звезда вече грееше ярко, се състезаваха да възцарят Селим. Двамата мъже се бяха превърнали в смъртни врагове на тройката Хюрем-Рюстем-Баязид.

Беше настанало време устите на тези врагове да бъдат запушени.

Джафер отново провери боязливо дали шишенцето с отрова беше в наподобяващия бездънен кладенец джоб на шалварите му. Смъртта си беше на мястото. Шишенцето бе пълно с отровата на четиридесет змии и ако се счупеше, дори и само допирът до кожата за една-две минути щеше да сложи край на живота на Джафер.

Той бе обърнал гръб към стената и напредваше бавно и безшумно на мъждукащото пламъче на факлата. Щеше да си отдъхне, когато предаде шишенцето на оня, който го очакваше. И тогава стъкленият съд щеше да тръгне на смъртоносното си пътешествие. Докато не види сметката на Лала Мустафа и Соколович.

Джафер се закова на място. Някакво тракане ли беше чул? Ослуша се внимателно в тишината. Не чу нищо. Но можеше да се закълне, че беше доловил звук. Ослуша се още малко. Отново не чу нищо. Вероятно беше някоя от мишките, които обикаляха из развалината.

Продължи напред, стараейки се още повече да бъде безшумен.

Когато отново чу онзи шум, загаси в земята нищожния пламък на факлата, която не осветяваше повече от една крачка напред. Джафер съвсем се изгуби в тъмнината. Едната му ръка беше върху кинжала, с който преди малко бе прерязал гърлото на коларя. Дали някой не го беше издал. Възможно беше, в двореца не липсваха шпиони. До вчера гъмжеше от хора на Любимеца Ибрахим паша, а сега от тези на Рюстем. Със сигурност и доносници на принц Селим, Лала Мустафа и Соколович обикаляха покрай стените, ослушваха се зад вратите и завесите.

Тъй като не чу никакъв звук, Джафер трябваше да продължи пътя си в тъмнината. Всъщност му бяха останали най-много още пет-десет метра до откритото място, където щяха да се срещнат.

Тъкмо щеше да пристъпи, когато остра, добре наточена стомана се притисна до гърлото му. В тъмнината вонящ дъх го лъхна в лицето.

— Жасмин ли обичаш или зюмбюл?

Напрегнатото тяло на Джафер изведнъж се отпусна. Цялото му лице беше мокро от пот. Това беше човекът, когото чакаше.

— Ти ли си? — прошепна към мрака.

Гнусният дъх отново обгърна лицето му. Стоманата решително се заби в гърлото му, причинявайки му болка.

— Отговори. Ще умреш.

— Жасмин. Мразя зюмбюла.

Това беше уговорената парола. С ръката си Джафер се опита да избута ножа, който вече пробиваше гърлото му. Но другият нямаше намерение да свали кинжала.

— За да умреш ли си дошъл, или за да убиеш?

За миг страхът подпали съзнанието на Джафер. Дали пратеникът не беше заловен и не бе изпял всичко? Ами ако тази ръка, която подпираше в гърлото му кинжал, не принадлежеше на шпионина, когото щяха да изпратят срещу Лала Мустафа, а на палача, накарал го да говори?

— Нито да умирам, нито да убивам. Дойдох да видя един приятел — каза Джафер с глас, който издаваше нетърпението и страха му.

И това беше знак от паролата. Сега кинжалът или щеше да бъде свален, или щеше да разкъса гърлото му.

Случи се първото. Неусетно Джафер сложи ръка на мястото, където преди малко се бе врязала стоманата. Усети топлата мокрота на кръвта.

— Още малко и щеше да ми прережеш гърлото.

Другият само се засмя лошо и попита:

— Донесе ли го?

Джафер отново бръкна в джоба на шалварите си. Извади смъртта и я подаде. В тъмнината очите на мъжа се белнаха.

— Внимавай — предупреди го Джафер. — Ако се счупи, и ти няма да останеш жив.

Невидимият почти изтръгна шишенцето от ръката му и бялото на очите му изчезна в мрака. Пратеникът на смъртта сякаш се изпари.

Джафер се свлече, останал без сили, и изчака биещите в сърце го му тъпани да се успокоят.

Беше изпълнил задачата си. Смъртта отново бе поела на път.


Бяха изминали четири месеца, откакто Хюрем султан се бе завърнала от Одрин. Влезе в стаята на съпруга си. Вътре беше почти мрак. Султан Сюлейман наблюдаваше през прозореца танца на факлите, осветяващи двора. На фона на игривите им отблясъци по стените се очертаваха сенките на еничарите с чалми и юсюфи[130], ходещи напред-назад с копия в ръце. Издължените им фигури се превръщаха във великани от приказките.

Хюрем отиде при падишаха да го поздрави. Беше облечена с пола от тафта в люляков цвят, украсена със сърмени панделки. Отново бе сплела косата си на две плитки и ги беше обточила около главата си като корона. От деня, в който получи скръбната вест за смъртта на принц Джихангир, тя вече не спускаше върху раменете косите си, приличащи на червен пожар.

Чул шумоленето на плата, султанът се обърна бавно към Хюрем. Легендарният му тюрбан беше положен над кафтана върху стойката до леглото.

Сюлейман вече беше на шестдесет и три години. Косата и брадата му отдавна бяха побелели. Червените отблясъци от факлите навън сякаш бяха подпалили и тях. Беше облякъл черна риза с бродерия и черни шалвари, напъхани в червените ботуши с извити върхове. Кръстът му беше пристегнат с плътен червен пояс.

Хюрем прошепна:

— Ваше Величество…

Сюлейман пристъпи към нея. Обхвана раменете ѝ с ръце. Пламъкът на факлите гореше в очите на Хюрем. Ах, тези очи! Омагьосваха го вече цели тридесет и седем години.

— Струва ми се, че си бледа. Чакай да те огледам…

Действително лицето на жена му беше прежълтяло. Сложи ръка върху челото ѝ.

— Имаш и температура. Да известим главния лекар да дойде и да те прегледа.

— Грижата и нежността на господаря ни към робинята му Хюрем са най-доброто лекарство. Не се тревожете. Вероятно сме настинали.

Падишахът седна на широката кушетка пред прозореца. Потупа мястото до себе си. Хюрем полюшна добре сложената си фигура, макар не толкова стройна вече, и седна до него. Падишахът вдъхна миризмата на хиляди цветя.

— Твоят Сюлейман хан вече остарява, Хюрем. Възрастен съм.

Хюрем покри с ръка устните му.

— Изобщо не е вярно. Несправедлив сте към себе си. Нека владетелят ми има дълъг живот и вечно да управлява. Да ослепее онзи, който гледа на него с лоши очи.

Падишахът се засмя. По-скоро беше нещо, подобно на усмивка. След двойното нещастие, което изживя само в рамките на тринадесет дни, вече никой не беше чувал или виждал султан Сюлейман да се засмее от сърце.

— Изморявам се на гърба на коня. Боли ме кръстът и ми се схваща гърбът. Трудно ми е да го възседна, а още по-трудно е да сляза от него. Главният лекар настоява да ми правят компреси с мехлеми.

— Днес останахме заслепени, когато видяхме господаря върху светлосивия кон. Толкова бяхте величествен в кафтана си от самурена кожа, че се смаяхме. Запитахме се кое е по-великолепно — славата на падишаха или неговата осанка.

Султан Сюлейман погали все още свежото лице на съпругата си.

— Величие и пищност… така изглеждам само заради кафтана от самурена кожа и огромния тюрбан, Хюрем. Кафтанът покрива студа в сърцето ми, а тюрбанът скрива белите ми коси. Това е причината за нашето великолепие.

Хюрем отново сложи длани върху устните на падишаха. Той хвана ръката на съпругата си и целуна връхчетата на пръстите ѝ.

— Хубаво говориш, Хюрем, обаче войниците недоволстват, че падишахът им бездейства. Че сабите им ръждясват. Че им липсва войната и че не им трябва този падишах, ако ще си седи в двореца.

Хюрем дръпна ръката си и се изправи.

— Султанът добре знае. Ако има раздор, трябва да се открие откъде е тръгнал. Неблагодарниците да бъдат обезглавени.

— Войниците са прави. Армията съществува, за да има походи. Трябват нови завоевания, за да се пълни хазната.

Погледна очите на жена си.

— Онзи ден си направих труда и преброих. Изминали са точно тридесет и осем години. Родените, когато ние опасахме сабята при Еюб султан и се възкачихме на престола, вече са станали бащи.

Падишахът хвана ръцете на Хюрем между дланите си и ги погали.

— На думи е лесно да се каже, че от тридесет и осем години седим на този престол и диктуваме реда в света. Вече се изморих, Хюрем.

Хюрем усети притеснение. Дали падишахът не се готвеше да остави всичко на Селим и да се оттегли от престола. Докато прехвърляше съмненията си, той продължи:

— През някои нощи си казвам, че пътят на Сюлейман Гази е дотук. Да оставя държавните дела на принц Селим. Да се отдръпна настрана и да наблюдавам.