— Стига си хленчил — каза строго Хюрем. — Няма ли новини?

Джафер наведе глава.

— Не чу ли въпроса ми? Няма ли новини?

— Има — прошепна Джафер с глас, който почти не се чуваше.

По мълчанието му Хюрем разбра. Планът на куция ѝ зет този път се бе провалил.

— Хванали ли са го?

Джафер се срамуваше да я погледне и само кимна с глава.

— Обезглавили са го. Пазачите го намерили в една торба до стената. Веднага го познах. Лицето му беше зелено. А в торбата имало и едно шишенце. Било празно.

Значи пратеникът на смъртта бе станал жертва на отровата, която пренасяше. Очевидно го бяха измъчвали, за да говори, а преди да го обезглавят, го бяха накарали да изпие съдържанието на шишето.

Хюрем не можа да попита дали е проговорил. И да беше, какво от това? А ако не беше проговорил, какво щеше да се промени?

Хюрем извика на Мерзука:

— Намери и ми доведи това хърватско момиче.

Но девойката беше изчезнала.

След два дни Хюрем говореше с глас, който вече едва се чуваше:

— Виждаш ли, Джафер ага? Нито красотата е постоянна, нито султанатът. — Опита се да вдигне малкото огледало на червени точки в ръката си и да се погледне, но не ѝ достигна сила. — В края на краищата ще си отидем като сираче от двореца, в който дойдохме като такова. Дори никой няма да плаче за нас.

Чу хълцанията на застаналите до главата ѝ Мерзука и Джафер. Ако и Сетарет калфа беше жива, тя със сигурност също щеше да плаче.

— С изключение на вас — усмихна се Хюрем.

— И падишахът ни не се отделя от вас — каза смутено Мерзука.

— Зная. Нали точно на това не мога да издържа. След бедите, които причиних, сълзите, които Сюлейман пролива за мен, капят в сърцето ми като огън — замълча да си поеме дъх. — Дори и децата ми ще ме забравят за три дни. Няма кой да плаче за мен освен вас тримата.

Джафер престана да мисли за правилата и хвана немощната ръка на Хюрем в огромните си шепи.

— Има — задушаваше се от хълцане той. — Има, има!

— Кой?

Хюрем не чу отговора. Отново се беше отнесла.

Вече често губеше съзнание. Още от мига, когато лекарите казаха, че няма надежда, султан Сюлейман стоеше до главата на съпругата си. Докато спомените преминаваха пред очите му, той с надежда чакаше Хюрем да отвори очите си, на които не можеше да се насити, и да му се усмихне.

Падишахът погледна към белокосия и белобрад гигант, който стоеше неподвижен от другата страна на леглото. По изражението на лицето му се разбираше колко е голяма мъката му. Мерзука бе упорствала:

— Непременно трябва да дойде! Дайте разрешение, владетелю. Ако Хюрем ханъм знаеше, че е тук, също щеше да пожелае да бъде до нея.

Сюлейман бе позволил старецът да влезе в стаята на съпругата му.

Без да се интересува от присъствието на падишаха, мъжът коленичи. Хвана ръката на Хюрем и я целуна.

— Александра, стани, дъще — прошепна той, а стонът заседна в гърлото му. — Хайде, виж, аз съм тук. Планините и реките ни очакват.

Всъщност, когато Хюрем се отнасяше в мрака, в който потъваше, тя тичаше по планините, реките и долините, окичили се със златни класове и жълтуги. Пееше волжките песни. Колко много ѝ липсваше буйната река! Сред цветята, накипрени като булки, гонеше пеперудите. Те кръжаха около червената ѝ коса, вееща се на вятъра.

Старецът с часове седя до Хюрем, без да помръдне. Не отделяше поглед от нея.

Изведнъж Хюрем отвори очи. Те отново бяха така тъмносини и отново съвсем зелени. Дълбоки. Падишахът не можа да повярва. Дали все пак жена му не побеждаваше смъртта? Очите им се срещнаха. Сюлейман прочете любовта в погледа на Хюрем. Разкаянието. Самотата. Примирението със съдбата. Негодуванието. Страха. Когато тя видя грамадния старец до главата си, се случи нещо още по-невероятно. Лицето на Хюрем бе озарено от усмивка. За миг погледът ѝ оживя, както през първия ден, когато я видя в харема…

Дланите на Хюрем и стареца се срещнаха. Сълзите, стичащи се от очите на мъжа, вече капеха по ръцете на Хюрем, които той целуваше.

Опита се да се надигне.

— Ваше Величество, султане мой — каза тя. Говореше с усилие. — Да ви запозная. Моят баща Тачам!

— Александра, дъще — простена отново мъжът.

Нямаше човек в стаята да не плаче. Но Хюрем не ги видя. Очите ѝ гледаха ту Тачам Ноян, ту съпруга ѝ.

— Той е владетелят на свободните планини, на полята и на бълбукащите реки.

С голямо усилие тя мушна ръката си под възглавницата и извади опърпана торба. Очите ѝ играеха живо, докато я подаваше на стареца.

— Спомни ли си? — усмихна се тя. — Торбата с чеиза на Александра.

Дъхът вече не ѝ стигаше.

— Занеси този чеиз там, откъдето го взехме, и го остави. И погледни дали по полята хвърчат моите пеперуди.

Усмивката остана на лицето ѝ. Очите ѝ, сменящи цвета си от много тъмносиньо до зелено, все още бяха пълни с живот, сякаш се готвеше да прихне в смях.

Докато султан Сюлейман целуваше жена си за сбогом по челото, прошепна на ухото ѝ:

— Никога няма да те забравя, Хюрем. Няма да те забравя…


ПРЕДИ КРАЯ…


Хюрем султан: Издъхна, преди да види някой от синовете си на престола. В рамките на една година враждата между принцовете Селим и Баязид се разгоря. Победеният Баязид избяга и намери убежище при шаха на Иран.


Султан Сюлейман Законодателя: Усъмни се, че жена му беше отровена, но не можа да намери никаква следа. След смъртта на Хюрем той живя още осем години. Заплати на шах Тахмасп с пари и земи, за да погуби сина му Баязид. Синът, който Хюрем искаше да стане падишах, и семейството му бяха избити. След като ръцете на Сюлейман се изцапаха с кръвта на още едно негово дете, той започна да се бори с угризенията си и враждата за престола. Пет часа преди победата над крепостта Сигетвар той издъхна в ръцете на Мехмед паша Соколович.


Рижия Селим: Принц Селим, за когото Сюлейман казваше: „Ще трябва да оставя държавата, заради която погубих юнака на юнаците Мустафа, на Рижия Селим, познат на народа като пияница“, се възкачи на османския престол.


Рюстем паша: Почина като най-богатия човек в империята, без да разбере, че с участието си в убийството на принц Мустафа той промени хода на историята. Беше запомнен като „въвел подкупите в държавата и създал тарифа“.


Мехмед паша Соколович: Въпреки подозрението, че е отровил Хюрем, той стана велик везир. И както тя беше предположила, Соколович, а не Селим управляваше държавата.


Лала Мустафа паша: Той също постигна своето след Соколович. Обаче бе велик везир само за три месеца.


Гюлбахар хасеки: Тя живя още двадесет и осем години, след като синът ѝ и внукът ѝ бяха убити в един ден. Стана свидетел на смъртта на Хюрем султан, султан Сюлейман и Рюстем паша — главният виновник за предаването на сина ѝ на палачите, освен това видя как Селим стана падишах. Почина на осемдесет и две години. Беше погребана в тюрбето, което построи в Бурса за сина си.


Черният Джафер: След погребението на Хюрем никой не го видя.


Мерзука: И нея никой не видя повече.


Тачам Ноян: Изгуби се така, както се беше появил. Възрастните хора по планинските села все още разказват на внуците си историята за конника, яхнал светлосив кон, чиято грива се развява от вятъра, и за малкото момиче с червени коси. А когато ги попитат какво е станало после, старците отговарят, че не знаят, но твърдят, че конникът все още неспирно обикалял от планина на планина с торба в ръце. Ако ги питат пък за червенокосото момиче, поклащат глави: „Нейната песен се чува вечер“.

— Ти знаеш ли песента, дядо? — питат децата.

— Разбира се. Хайде, ела, заедно да я изпеем:

Ето, Волга, аз дойдох, прегърни ме, отнеси ме…



КРАЙ

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА


Няма никакво съмнение, че Хюрем султан е една от най-влиятелните женски фигури в османската история. До днес по-голямата част от описанията и изводите за нея се концентрират в употребата на епитетите жестока и безмилостна. Причината образът на Хюрем да бъде оформен по подобен начин се дължи не само на факта, че историята през този период е била изследвана предимно от чуждестранни историци, но и на това, че тя е била лишена от задълбочена историческа информация, която да достигне до детството на Хюрем, както и от разглеждането на причинно-следствените връзки.

Оставил драматично своята следа в най-светлия период на световна империя, един човек, независимо дали мъж или жена, съвсем естествено ще бъде оценяван и коментиран по най-различни начини. В историята, която се опитах да сътворя, въпреки цялата сила и величие, каращо османския дворец да трепери, в душата на Хюрем бушуват бури и както всички жени тя също се намира в лапите на страховете, преплитащи се с минали трагедии. Фактът, че се налага да се бори с тежки травми след едно кратко и щастливо детство, става причина тя да добие различно отношение към живота. Тя бива отвлечена, продадена, бита, унижавана и тормозена. Но предпочита борбата вместо смирението — пътя, който обикновено избират потисканите жени. Мъките, които изживява, подхранват импулса ѝ за мъст и нейния хъс. Тя си отмъщава на живота и хората. Защото те са я погубили още когато е била нежна фиданка. С проницателността си, която плете като дантела, Хюрем започва война срещу жестокостта, откъснала я от майка ѝ, семейството и дома ѝ. Пораства с ненавистта, утаила се в детското ѝ съзнание. Желанието за мъст срещу живота е чувство, което трябва да докаже първо на себе си, но то вече толкова здраво се намира в клещите на естествените ѝ импулси, че не може да го признае дори сама на себе си. Тя е достатъчно емоционална, за да се влюби, и достатъчно зряла, че сърцето ѝ да бие единствено за децата ѝ. Тя е жена. Плюс това фактът, че освен красавица, е и султанката на мъжа, от когото светът трепери, съвсем естествено наред с привърженици, ще ѝ създаде врагове, отровни като змии. И на нея се пада задачата да опази себе си и децата си от тези врагове. На всяка цена.

Макар че Хюрем, московската наложница в никакъв случай не представлява исторически роман, а е плод на фантазия, разгърнала се благодарение на вдъхновението от исторически процес. Целта ми беше да представя една нова гледна точка към безпощадността на популярната история. Във време, когато господства разбирането: Или всичко или нищо, може ли жестокостта на Хюрем, накарала един баща да се превърне в убиец на сина си, да бъде обяснена като отражение на инстинкта ѝ тя и родните ѝ деца, които е хранила от собствената си пъпна връв, да бъдат предпазени от смъртната опасност, по чийто ръб се движат?

В нашето съвремие, в което предпочитаме да усвоим модели на поведение, произхождащи от упорството да страним от всякакво историческо минало, самоличност и корени, Хюрем, московската наложница търси отговор точно на този въпрос.

Без никакво съмнение романът е създаден, опирайки се на безброй исторически документи и информация. Но историческите празнини в живота на Хюрем се оказаха основният ми източник на вдъхновение. Особено като човек, който докрай вярва на тезата, че личността на жената е пряко свързана с преживяното в детските години, аз се опитах да опиша Хюрем, каквато представлява в моите мисли и душа.

Може да се каже, че съм избрала труден жанр за начало. Но за да се научим да плуваме, не трябва ли да скочим в дълбокото? Оставям решението на вас, читателите, и благодаря на всички, които се трудиха.


Демет Алтънйелеклиоглу


Информация за книгата


This book is published with the support

of the Ministry of Culture and Tourism of Turkish Republic

in the framework of TEDA Project.


Това издание се осъществява с подкрепата

на Министерството на културата и туризма

на Република Турция по програма ТЕДА.



Демет Алтънйелеклиоглу

Великолепният век