Хюрем стана неспокойна. Сега каретата сякаш плаваше в някакво спокойно море. Друсането беше престанало. Или пък на нея така ѝ се струваше? Махна с ръка, като че искаше да прогони нещо. Нещо, което непрекъснато я глождеше някъде дълбоко в съзнанието ѝ, обаче Хюрем все не можеше да разбере какво е то, какво я притеснява.

Нощем се свиваше на кълбо под завивката, съшита от различни парчета плат, с която майка ѝ я завиваше, и слушаше свистенето на вятъра. Беше малка и не разбираше дали трепери от студ или от страх. Все си мислеше, че вратата ще се отвори и вътре ще връхлети лошият великан от приказките. Стискаше силно очи и си шепнеше:

— Пресвета Дево Мария, пази ме!

В съзнанието на Хюрем се появи образът на едно малко момиченце, което беше коленичило до леглото и се молеше пред издяланата от дърво статуетка на Богородица. Косите му бяха старателно сплетени. Плитките падаха тежко по гърба му. Бяха завързани с червени и сини панделки. Ръчичките му бяха съвсем малки. Държеше пръстите си сключени пред непрекъснато трептящите устни. Кое беше това малко момиче, по чийто чип нос и бузи бяха пръснати няколко срамежливи и бледи лунички? Тя ли беше? Изобщо не си спомняше.

Хюрем султан въздъхна. Отново се опита да разбере какво я притеснява, но не успя.

Единственото, което беше останало непроменено от онези дни, бяха чифт палави очи, за които никой не можеше да реши дали са сини или зелени, и които гледаха от старото огледало дълбоко, чувствено, с копнеж, замечтано, срамежливо, горделиво, весело, сякаш се опитваха да кажат:

— Искаш ли да си играеш с мен?

Хюрем извади от майсторски скрития в бухналия ръкав на кафтана джоб огледалце с къса дръжка. В покоите си тя имаше огледала, които бяха стократно по-ценни от това. Например диамантеното огледало, което султан Сюлейман донесе чак от Индия, само по себе си представляваше цяло богатство. Венецианското огледало, което Хайредин[12] паша избра и ѝ подари от трофеите, които донесе от битката при Превеза. Това малко невзрачно огледало, върху което нямаше нищо друго освен няколко червени точици, изглеждаше толкова неугледно в сравнение с другите, но Хюрем въпреки всичко не се разделяше тъкмо с него. Защото преди години това огледалце ѝ беше подарил младият Фредерик. „Бедният Фредерик“, помисли си с дълбока въздишка тя.

Макар че вътре в каретата беше топло, Хюрем султан настръхна. Сякаш изведнъж до нея долетя леденият дъх на смъртта.

— Скъпият Фредерик — промърмори полугласно.

Пред очите ѝ се появи младото лице на полския търговец. Тя си го спомняше винаги така, както го бе видяла в първия ден, когато се срещнаха на пазара. С непокорните руси коси, падащи по високото чело, с дебелите вежди, които винаги изглеждаха като нарисувани, с очи, които сякаш хвърляха искри, с тесния чип нос, с устните, които обикновено приличаха на две дълги дебели линии, понеже усмивката никога не слизаше от лицето му. Със сладките му влажни устни…

Ако можеше да предвиди хода на събитията, мъжът със сигурност щеше да прокълне деня, в който съдбата ги срещна. Но и Хюрем нямаше как да предвиди… Само онзи пръв поглед, онази първа искра, която изведнъж пламна в сърцето ѝ, после една тайна целувка и раздяла. Откъде можеше да знае, че след години пътят ѝ отново щеше да я отведе при онези очи и вечно усмихнатите устни? Фредерик се беше впуснал към нея като нощна пеперуда, която се хвърля към светлината, знаейки, че ще умре. Дали и когато се е срещал със смъртта, също се е усмихвал? Хюрем се молеше да е така. Може би по този начин болката от извършения грях, която я гризеше отвътре, щеше да намалее.

Вдигна огледалото и дълго се взира в жената, която я гледаше отсреща.

— Не, аз не съм онова малко момиче — въздъхна.

По лицето ѝ ги нямаше нито онези свенливи бледи лунички, нито онези неописуеми очи. Да, още бяха хубави, погледът ѝ още беше дълбок, обаче вече ги нямаше игривостта, топлотата, искреността, отдадеността.

— Аз не съм момичето — промърмори. — Аз съм Хюрем султан.

Не можа да отдели поглед от огледалото. Ако тя беше Хюрем султан, коя беше жената, която я наблюдаваше от блестящата отразяваща повърхност?

— Коя си ти? — попита отражението си в огледалото.

Хюрем тъкмо се готвеше да отмести поглед, когато чу отново познатия глас:

— Александра Анастасия… Ела тук, момичето ми.

Гласът непрекъснато повтаряше:

— Александра… Александра… Александра…

Хюрем се отърси, сякаш се събуди от кошмар. Захвърли огледалото върху седалката.

— Не — каза. — Аз не съм Александра. Казвам се Хюрем. Възлюбената жена на султан Сюлейман, която кара ханове и крале да коленичат пред нея, която сваля хора от власт и възкачва на трона. Аз съм майката на престолонаследниците му и на единствената му дъщеря.

Тялото ѝ беше плувнало в пот. Челото ѝ гореше. Колата отново се разтресе, сякаш попаднала в буря. Пружините скърцаха на всяка дупка.

И точно в онзи миг назова нещото, което с дни, седмици, а може би с години се криеше в едно кътче на съзнанието ѝ и я тормозеше.

Цялото ѝ съществуване беше минало в опити да остане жива. Беше забравила всичко друго. Бяха я забравили. Беше се изгубила. Сякаш не беше живяла. Не искаше отново да бъде забравена или изгубена. Искаше да остави след себе си следа, име… Това искаше. Да не се превърне в шепа пръст и никой да не си спомни за нея, когато си отиде от този живот! Не можеше да го нарече безсмъртие, а желание да не бъде забравена… Да, ето това беше цялата работа. Но беше ли възможно? Кой знае колко безсънни нощи, колко мъчителни нощи, проточили се от мрак до зори, беше търсила отговор на този въпрос.

И накрая беше разгадала тайната. За да не бъде забравен, човек трябва да е силен.

Щом достигна до този извод, сякаш мракът се беше разкъсал. Беше ѝ се сторило, че се развиделява. По лицето ѝ се появи тъжно изражение, когато си спомни, че в онзи момент си беше помислила, че щом е разрешила гатанката, все някак ще намеря пътя, който води до силата и мощта. Беше решила, че мъките, страховете, самотата, страданието са свършили.

— А истинските мъки тепърва са ме очаквали — промърмори тъжно.

Много пъти се беше питала дали ако знаеше, че цената на силата и властта ще е толкова висока, че пътят ще е толкова дълъг и изпълнен със смъртоносни капани, би постъпила по същия начин. И всеки път си отговаряше:

— Разбира се. Каквато и да е цената, бих я платила.

Отново взе огледалото и погледна отражението си. Каза си: „Каквото си направила, направила си го в името на това. Какво значение има коя си била вчера? Днес ти си императрица. А утре твоят син ще се възкачи на османския престол. Свидетели са ми луната и слънцето, земята и небето, Мохамед и Иисус, че така ще стане, кълна се“.

Обаче сега, когато се обърнеше и погледнеше назад, виждаше, че някои неща не се бяха случили така, както тя искаше. Да, беше създала императрица, но беше просто една безлична кралица.

— Дори нямам име — промърмори ядосано, удряйки с юмрук по седалката. — Хюрем[13] дори не е име. В края на краищата, е едно прилагателно. Това е всичко. Аз съм само едно прилагателно и толкова.

Хюрем вече беше могъща почти колкото падишаха на най-голямата империя, която дотогава светът беше виждал. Името ѝ обаче не фигурираше нито в държавните документи, нито в разписките на фондациите, нито дори в надписите, създадени по нейна заповед. Когато я споменаваха по някакъв повод или пишеха нещо за нея, я наричаха просто Майката на принц Баязид хан или пък „Майката на принц Мехмед хан“… Това беше всичко. Една императрица без корона и име!

Лицето ѝ се сгърчи от горчивина. Щеше да остане в историята просто като Майка и всичко друго щеше да бъде зачеркнато и изтрито като ненужна подробност. Толкова болка, тегло, страх, сълзи, смърт. Напразно ли бяха отишли? За да бъде зачеркната и изтрита? Нима Хюрем щеше да бъде забравена и щеше да се загуби отново? Както в онази страховита нощ, когато я бяха метнали на гърба на коня и бяха поели към планината, докато светлините на родното ѝ село бавно се изгубваха от очите ѝ. Тогава се беше опитала да вдигне глава и да извика:

— Не ме забравяйте!... Не ме забравяйте!

Но варваринът, който я отвлече, беше натъпкал парцал в устата ѝ и никой не чу отчаяния ѝ зов. От онази нощ обаче все още чуваше собствения си вик да кънти във всички клетки на тялото. После като заложница през ужасните дни в харема на двореца, докато по гърба ѝ се сипеха удари от дрянова пръчка и груби, отвратителни ръце се движеха по нея като паяци, а лигави устни непрекъснато обхождаха тялото ѝ, отново същият вик се беше надигнал вътре в нея: „Не ме забравяйте!“.

Дори те да я бяха забравили, Хюрем не беше забравила.

Внезапно каза на огледалото:

— Такъв е животът! Ще ме ругаят някоя и друга година тайно зад гърба: „московчанката, жената на падишаха“. Някъде ще напишат нещо от рода на: „майката на падишаха“ или „валиде султан“. И всичко ще приключи. Няма да остане нито един човек, който да си спомня за Александра или за Хюрем.

Очите ѝ се замрежиха от изобилната влага. Откъде се бяха появили сега тези сълзи? Толкова много време беше минало, откакто не бе плакала. Изобщо не си спомняше да се е просълзявала от дните, когато сърцето ѝ се вкорави и стана твърдо като скала. Кога бе плакала за последно? Дали в деня, когато беше получила печалната новина за Джихангир? За един миг, само за един кратък момент, влажните ѝ очи огледаха жената, която я наблюдаваше от огледалото. По лицето ѝ се появи неопределена усмивка, незнайно дали от щастие или от мъка.

— Хайде, кажи — обърна се към отражението си. — Толкова години, толкова болка, толкова тегло, страх, унижение — и накрая да бъдеш забравена! За това ли се мъчи човек? За да дойде на този свят и да си отиде от него като някакво прилагателно?

Обърна глава към прозореца на каретата. Разтвори пердето и погледна към слънчогледовите ниви, простиращи се, докъдето стигаше окото. Слънчогледите изглеждаха като огромни чинии, обърнали с любов лица към слънцето.

Всъщност цял живот изискваха от нея да забрави. Първо в разтурената стая на някакъв хан близо до квартала Бахчесарай Тачам Ноян беше казал:

— Забрави ги, момиченце.

После майката на Мехмед Герай хан в Кримския дворец…

— Забрави какво се е случило, момичето ми. Всичко остана в миналото. Гледай напред. Бъдещето е твое.

— Бъдещето ли? — По онова време Александра още не знаеше какво означава тази дума. А дали тя имаше някакво бъдеще?

В дните, когато дойде в харема, дори момичетата от двореца я призоваваха да забрави:

— Александра ли? Ох, колко е трудно това име. Забрави го. Ще се казваш Руслана.

След известно време една от жените в двореца попита Руслана:

— Момиче, чу ли какво се говори? Твоето нахалство е прескочило границите, красавице. В чуждите дворци се подигравали: Щом руската наложница на султан Сюлейман е колкото красива, толкова и дива, името ѝ трябвало да е Роксолана.

Така беше получила още едно име.

Неприятният кикот на жената, която разказваше клюката, отново прозвуча в ушите на Хюрем.

Никой не си спомняше за Александра. Руслана бързо беше забравена. Защото и султан Сюлейман един ден ѝ беше казал:

— Забрави!

Вече не беше Александра, Руслана или Роксолана. Вече не ѝ бяха останали нито името Александра, което майка ѝ повтаряше безспир, нито личността на Руслана или Роксолана, които ѝ бяха наложени насила. Вече беше Хюрем. Единствената съпруга на падишаха. Хюрем султан.

Слънцето се процеждаше в каретата през един процеп. Хюрем за момент се взря в лъча, който озаряваше безбройните танцуващи прашинки. Устните ѝ потрепнаха, но глас не се чу. Гласът обаче звучеше в съзнанието ѝ.

— Александра е мъртва. Да живее Хюрем!

Изведнъж си спомни съвета на шейхюлислям[14] Зембилли Али Джемали ефенди:

— Промени се, момичето ми, стана нов човек. Остави миналото назад, за да не почерня бъдещето ти. Падишахът е доволен от теб. Следвай повелите на вярата и бъди смирена, та и Аллах да е доволен. Трябва да забравиш миналото, за да можеш да живееш с бъдещето си. Да бъдеш запомнена не с миналото, а с бъдещето си.

Ето това беше и нейното желание. Да бъде запомнена не с миналото, а с настоящето и бъдещето си.


Каретата още веднъж се раздруса като от земетресение. Ако Хюрем не се беше хванала, щеше да си удари главата. Въпреки това продължи да броди из океана от спомени.

Да забрави!

Лесно е да се каже, трудно е да се направи! Не се забравяха нито болките, нито страхът, нито щастието. Миналото не напускаше човека. И да кажеш забравих, кръвта не забравяше. Дори и да нямаш претенции към поведението на другите хора, те постоянно ти навираха в носа произхода. Защо, макар да беше родила на османския падишах четирима синове и една дъщеря, все още зад гърба ѝ, а често и в лице постоянно шепнеха: „Московчанка!“.