Крачеше решително с червените си кожени ботуши, сякаш се опитваше да прикрие това, че се беше изплашил и пречупил.

Тръгнаха към портата, която водеше към втория двор. Напред вървеше чауш-башията, а след него с мрачни погледи двамата вестоносци заедно с едно отделение копиеносци в червено-бели униформи. Животните бяха останали при конярите отвън, защото през портата на втория двор никой, било то хан или крал, с изключение на самия падишах, не можеше да мине на кон.

Един от ездачите се обърна и погледна назад. Конярите все още се стараеха да успокоят животните, които продължаваха да рият с копита по земята и се опитваха да се освободят от юздите си.

Влязоха през портата с двете островърхи кули и към тях се присъединиха още четирима прислужници, носещи фенери. После преминаха покрай Кулата на справедливостта, където след всяка сутрешна молитва везирите свикваха държавен съвет и обсъждаха въпроси, засягащи империята. Сградата беше тъмна, с изключение на един-два фенера, които светеха при дежурния постови. Стените ѝ се извисяваха в мрака, сякаш се опитваха да опазят държавните тайни от любопитни очи. Докато чауш-башията, пазачите и прислужниците вървяха уверено, сега пък двамата вестоносци на Хюрем изглеждаха напрегнати. От трепкащата светлина на фенерите сенките им падаха върху белия мрамор и ги съпътстваха, подскачайки и кривейки се.

За разлика от Кулата на справедливостта, постройката, която се падаше вдясно от портата, водеща към втория площад, беше обляна в светлина и блясък. Многобройни прислужници влизаха вътре припряно и излизаха с огромни тепсии в ръце. Това беше дворцовата кухня, където всеки ден се приготвяха по четиридесет-петдесет вида ястия, десерти, сиропи и шербети. Прекрасните аромати, които се носеха оттам, напомниха на двамата конници, че от вчера вечерта не бяха слагали и залък в устата си.

После минаха по тесни пътеки, през градините, в които се носеше вълшебен аромат на цветя, и покрай фонтана — любимо място на придворните, които се освежаваха там, понеже лятото бе забравило да си тръгне, макар да беше вече средата на есента. Заобиколиха училището Ендерун[7], където младежи от различни нации учеха религия, наука, история, политика, турски, персийски език, международни отношения и дворцов етикет, и се озоваха пред входа на харема. Оттук нататък вече нямаха право да продължат.

Докато вестоносците на Хюрем султан бяха поканени в сградата на дежурния пост, за да изчакат Джафер ага, един прислужник въпреки пантофите със завити върхове, в които бе успял да пъхне само пръстите на краката си, вече тичаше към харема, за да предаде новината час по-скоро. Момчето бързаше задъхано по криволичещите тесни пътеки, простиращи се между дворцовите конаци и летните вили, и после по дългите каменни коридори. Искаше му се да извика с пълно гърло:

— Черен ага, черен ага, има вест! — От страх обаче думите излизаха от устата му само като шептене.

Джафер ага, на когото Хюрем бе пратила вести, беше най-влиятелният човек в харема. Името му беше Джафер, обаче всички го наричаха Черния ага. Това, което му бе донесло такава слава, естествено, не беше фактът, че бе черен като беззвездна нощ. Този грамаден суданец с огромен нос и увиснала долна устна приличаше на великан от приказките. Още от първия ден, в който Хюрем беше дошла като наложница в двореца, той се бе превърнал в неин довереник, споделяше мъките ѝ, помагаше ѝ във всичко, но основно бе станал неин шпионин. Това беше и главната причина хората да се страхуват от него.

Огромната му глава сякаш беше поставена направо върху раменете му. Ако не беше бялото на очите му и зъбите, които се откриваха в редките случаи, когато се смееше, трудно бе човек да различи Джафер ага в нощния мрак. След няколкото инцидента, при които наложници се сблъскваха, без да искат, с него и събудиха харема с ужасените си писъци, и щом се разбра каква беше причината, сметнаха, че е уместно Джафер ага винаги да носи бели дрехи. Обаче сега пък Черния ага приличаше на безглав таласъм, облечен в шалвари, който се носеше безплътно нощем по коридорите на харема.

Откакто се помнеше, беше в двореца. Дори не си спомняше как бе откъснат от родината си. Казваха, че е суданец, обаче вероятно бе от Етиопия. От детството му бяха останали два избледнели спомена. Един пиратски кораб и едно мазе, миришещо на мухъл, където мъжеството му беше зверски усукано и изтръгнато. Джафер все още чуваше собствените си викове.

И ето че в онези самотни и горчиви дни Хюрем беше дошла в двореца. Името на момичето с червените коси бе Александра. Наричаха я още и Руслана. Вероятно бяха връстници с нея. Прислужниците с насмешка казваха:

— Фуста на около петнайсет години!

И Джафер беше на подобна възраст.

Колкото обаче той се чувстваше потиснат и смачкан от това, че бе роб, толкова пък Александра се дразнеше и се бунтуваше от приказките, които чуваше зад гърба си. Наричаха я московчанка. Украинката беше абсолютно необуздана. За най-малкото нещо се палеше, създаваше смут наоколо и не слушаше нито падишаха, нито валиде султан[8]. Беше невъзможно дори да я заведат в хамама на двореца. Свиваше се и седеше в един ъгъл заедно с татарското момиче Мерзука, което бе дошло с нея от Крим. Понякога през нощта, когато минаваше покрай стаята ѝ, Джафер я чуваше да плаче. Чуваше и песента, която си тананикаше на език, който той не разбираше, когато лунната светлина, изгряваща над морето някъде при Къз Кулеси[9], бавно се процеждаше през решетките на прозореца. Гласът ѝ понякога бълбукаше като извор, понякога трептеше като крило на ранена птичка, но най-често излизаше от устата ѝ с шепот, сякаш беше стон. Джафер разбираше, че тя пее някаква носталгична песен. Вероятно ѝ липсваше нейната страна, селото ѝ. Сигурно си спомняше за майка си и баща си. Кой знае, може би пееше за някой любим, който вече беше останал много далеч. Джафер притаяваше огромното си тяло в тъмните сенки или се мотаеше наблизо, сякаш вършеше много важна работа, и чакаше Александра да свърши песента си.

И ето че в една такава нощ те се бяха срещнали очи в очи. Докато последните звуци от песента се нижеха от устата на момичето, Джафер видя бисерите, които се сипеха от очите по двете ѝ страни. А момичето пък забеляза неговите сълзи.

Африканецът се опита да се окопити и да се отдалечи тихомълком, но девойката, проточвайки думите, проговори на турски език, който едва бе започнала да заучава:

— Не си отивай! Ти кой?

— Джафер.

— Аз Александра Лисовска.

— Защо плачеш?

— Ами плаче. Аз не казва.

Джафер се засмя.

Момичето не можеше да казва „р“, от устата му излизаше едно сладко „г“. Беше така, откакто пристигна. Дори и сега, когато Хюрем султан се ядосаше, произнасяше „р“ като „г“ и крещеше, тропайки с токовете си по земята:

— Инфогмигайте агите. На… на… геждането ни е такова.

Обаче вече никой не се присмиваше на този дефект.

Онази вечер Александра каза:

— Ти не казва на никого. Това да бъде тайна. Наша тайна.

Това беше първата тайна на руската наложница Александра и Джафер. Щяха да имат още много. И в замяна на тези тайни Черния Джафер имаше авторитет на страшилище, а и беше заделил настрана скромно богатство.

Колко ли години бяха изминали? Тридесет или четиридесет? Своенравната наложница от харема сега беше най-властната жена на света. А Джафер не беше горкият евнух, който биеха и поругаваха и на когото наложниците с насмешка се подиграваха:

— Твоя изцяло са го изтръгнали, така ли? Покажи ни де!

Освен това и харемът вече не беше харем. Беше се превърнал в дом, където живееха падишахът, семейството и жените му, откакто султан Сюлейман се съобрази с желанието на Хюрем султан и разпусна момичетата. Макар че не липсваха и девойки, които радваха душите на младите принцове, но все пак харемът не беше като едновремешния. И Джафер ага — беглецът от Етиопия — от цяла вечност управляваше тук.

Седнал на дежурното си място в Залата с подиума, Джафер беше оставил мисълта си да се рее назад във времето. От този унес го откъсна влизането на прислужника, чиито бузи бяха зачервени от тичане:

— Черен ага, Черен ага — извика той, без да се съобрази, че говори прекалено силно.

— По-тихо бе, калпазанин. Каква е тази врява! Да не ти е омръзнал животът? Така ли се крещи в дома на падишаха? Престани да викаш, че ще накарам да те заковат ей тука за ушите.

— Има новини от Хюрем султан, ага. Вестоносците настояха: „Или ще докладваме на Джафер ага, или ще отговаряте с живота си“.

Новината, която задъханото момче съобщи, беше достатъчна, за да го накара веднага да се отправи към портата. По пътя продължи да хока прислужника, който бързаше подир него:

— Щом има вести от султанката, защо се размотаваш бе, бошнак нещастен. Вместо да ми повтаряш името, да беше казал веднага.


Щом мъжете видяха, че Джафер идва забързан, излязоха от стаята на дежурните под дясната кула. Единият попита строго:

— Ти ли си Джафер?

— Самият той. А ти кой си?

— Не е твоя работа кой съм!

— Ако имаш да ми казваш нещо от султанката, моя е.

— Тогава нека да изпълня задължението си, ага. Казват ми Мълнията. А това е Светкавицата — посочи онзи до него.

Докато мъжът се смееше подигравателно под мустак, Светкавицата се намеси:

— Ние изгаряме враговете на Хюрем султан и разпръсваме пепелта им на вятъра.

Мълнията продължи думите му:

— Който се осмели да злослови срещу нашата султанка, ще му издърпаме езика и ще го обесим на него.

Джафер ага дръпна мъжете от светлината на фенерите в тъмното под едно дърво. Отново от лицето му не остана нищо освен бялото на очите и зъбите, които ту се показваха, ту се скриваха. Опитвайки се, доколкото може, да придаде заплашителен тон на тънкия си глас, евнухът процеди през зъби:

— Няма нужда от друг език. Вашите са дълги като фурнаджийски лопати, да не им е уроки.

Щом усети, че телата на мъжете се опънаха като лъкове, отвори огромните си длани и се ухили.

— Добре, аз съм Джафер. Ти си Мълнията, а ти си Светкавицата. Изгаряте и погубвате. Добре де, Джафер откъде да знае, че ви е изпратила Хюрем султан? Имате ли някакво доказателство?

Ездачът на светлосивия кон веднага се окопити и със смесица от страст и грация извади от пазвата си пурпурната копринена кесия, която разпръскваше леко сияние. Черния ага пое с уважение кесията и я помириса. Другият конник заговори:

— Ами твоята парола каква е? Хюрем султан заповяда: Питайте агата как се казваше моята първа прислужница, ако познае, кажете му вестта, ако не — убийте го. Казвай, да те видим.

— Мерзука.

Двамата мъже се спогледаха. Конникът, който беше нарекъл себе си Мълнията, бързо се огледа дали някой не подслушва и се наведе към ухото на Джафер ага.

— Хюрем султан ще бъде в двореца утре преди вечерната молитва. „Ще се видя с моя Джафер ага. А той да не пропусне да вземе необходимите мерки“, каза тя.

Много шум за нищо — помисли си агата. — Толкова предпазливост, толкова пароли, за това ли бяха? За да кажат, че Хюрем султан се завръща от Одрин. За това ли беше цялата тази важност?

— Това ли е? — попита със съмнение.

Този път Светкавицата се наклони към другото му ухо и подигравателно промърмори:

— На хората с цвят на въглища умът им май работи със закъснение. Едва ли великата жена на султана ще изпрати вестоносци за такова нещо! Кесията ще я предадеш на великия везир Рюстем паша. Понеже е спешно и важно, заповедта трябва да се изпълни начаса. Останалото го знаел уважаемият паша.

На Джафер вече му писваше.

— Добре, обаче кесията е празна.

Другият мъж в черно гледаше към него с поглед, от който прехвърчаха искри. И Джафер беше обърнал към него очите си, които светеха като сребърни монети в мрака. Ясно беше защо го наричаха Мълнията. Докато Джафер си мислеше как от очите на мъжа хвърчаха пламъци, по лицето му се разля широка усмивка.

— Къде се е видяло на великия везир да се изпрати празна кесия?

Отсамният се намеси, като се хилеше:

— Ти си знаел какво да сложиш в кесията, ага.

Едва тогава Джафер разбра шифъра на Хюрем султан.

Отрова — помисли си той. Думите „отново смърт, отново гибел“ подпалиха гънките на мозъка му. Ръцете му се вледениха. Значи всичко започваше отначало.

Двамата мъже в тъмни одежди, дошли от Одрин, се завърнаха обратно още преди нощта да бе вдигнала покривалото си от Истанбул.


Джафер веднага се зае с изпълнението на злощастната си задача.