— Такова чудо, сякаш небето се е пробило!

— Нека! Да отмие кръвта, която ще пролеем!

Мъжът с кожената пелерина настръхна.

— Кръвта ще се отмие, но труповете ще останат. Всички ще разпознаят хората на Хюрем. Ами твоите? Провери ли дали по тях няма нещо, което да ни издаде?

— Не се притеснявай, моите хора са чисти.

Водачът на засадата млъкна. Засмя се на думите си. Чисти, а? Как да не се спукаш от смях! Всичко можеше да е чисто на този свят, само не и неговите хора.

Другият отново се обади:

— Ти все пак внимавай. Не забравяй уговорката. От нашите хора ранен да не остава. Щом някой падне и не стане, не го подминавай, защото така или иначе ще умре. Довърши го!

— Ако съм жив, разбира се — отвърна водачът. — Ами ако аз бъда ранен, кой ще ме довърши? Ти ли?

Мъжът с кожената пелерина се направи, че не чува.

— Твоите хора все още ли не забелязват, че ви следвам?

— Няма и да забележат — намръщи се водачът. — Дори и гащите им са прогизнали от дъжда. Всички мислят как да приключат по-бързо с тези типове и да се подслонят на някое сухо и топло място. Никой и не помисля да се обърне и да погледне назад. — Замълча за миг, после продължи: — Освен това ти си този, който иска да върви след нас. Ние щяхме да свършим работата, да намерим каквото искаш, и да ти го предадем. А ти нямаше да си принуден да търпиш тази гадост.

Няколко капки се процедиха по врата му под дрехите и накараха мъжа с кожената пелерина да потръпне. Загърна се още по-плътно. Нощта щеше да е не само мокра, но и дълга и кървава. Дори не искаше да мисли какво щеше да му се случи, ако не намереха хората на Хюрем. Задължително трябваше да вземе онази кесия за господаря си.

— Човекът, който ми даде тази заповед, е взискателен — измърмори. — Непременно трябва да вземем каквото иска. Но това не е всичко. Трябва да е сигурен, че работата е приключена и не са останали следи.

— И ти си тук за това. За да се увериш, че всичко е чисто.

Мъжът не отговори. Извърна поглед в нощния мрак, в който се губеше дори бялото на очите му.

— Кой ти даде тази злополучна заповед? — Въпросът се бе изплъзнал изведнъж от устата на водача на засадата. Сам се наруга. Що за глупав въпрос беше това. Дори смешен.

Но другият не се засмя. Още веднъж изтри с длан водата, стичаща се по лицето му.

— Човекът, който е наредил на този, от когото получих заповедта! — изрече на един дъх.

— А ако излезе както казват нашите? Ако онези са отседнали някъде, вместо да яздят в дъжда? Щом се зазори, засадата няма да успее, знаеш го.

Другият поклати глава:

— Ден — нощ, дъжд — сняг, няма значение. Тази работа ще бъде свършена. Заповедта е такава! — процеди.

Направи знак към мъжа, сякаш казваше: „Хайде, тръгвай вече!“.

После изрече:

— Ще дойдат. Преди малко ти сам го спомена. Конниците на Хюрем не се спират.

Случи се така, както и каза. Конниците на Хюрем султан не бяха спрели. Петима ездачи, облечени в черно, подминаха пасищата и навлязоха в гората. Макар тъмнината и дърветата да ги бавеха, те бяха решени да продължат пътя си. Накланяха глави, за да се предпазят от ниските клони, и напредваха, като подкарваха конете наляво или надясно с рязко дръпване на юздите. В необятната гора не се чуваше друг звук освен пръхтенето на изморените животни.

Когато стигнаха до място, където дърветата се разреждаха, отново увеличиха скоростта си. Оставаше им само четвърт от разстоянието, което трябваше да изминат в гората.

Всичко стана изведнъж. Пред петимата конници с грохот падна едно огромно дърво. Изплашените животни се изправиха на задните си крака, цвилейки, а ездачите им започнаха да ги успокояват с кратки подвиквания.

В същия миг десет стрели пронизаха със свистене мрака. Двама от петимата конници тутакси се свлякоха безжизнени на земята. Останалите извадиха саби и скочиха от конете си.

— Дяволски създания, покажете се! — извика единият.

Онези от засадата и бездруго нямаха намерение да чакат. Десет сенки изскочиха иззад дърветата и бързо обкръжиха тримата конници на Хюрем султан. Няколко секунди се дебнеха взаимно и се гледаха заплашително, а след това всичко се смеси в едно — глухият звън от сабите, виковете, ругатните.

Докато искрите от закалените стоманени остриета осветяваха тъмната нощ като светкавици, крясъците започнаха да преминават в стенания. Първо извикаха двама от засадата. Паднаха по лице на земята и останаха неподвижни.

Разнесе се гласът на един от хората на Хюрем:

— Разпръснете се бре, слуги на Соколович[2]!

Сабята, която развъртя над главата си, взе още две жертви, но и ръката му пострада. Пое оръжието в другата и продължи да се сражава. Прониза в корема единия от двамата, които го нападнаха. Отряза ръката на другия. Когато усети третия, който се промъкваше зад него, и се обърна, вече беше прекалено късно. Огромна сабя изсвистя във въздуха и отдели главата от тялото му. Обезглавеното тяло за момент се стегна в конвулсии, после рухна на земята. А отрязаната глава се търколи по мократа земя и изчезна в мрака.

Конниците се сражаваха геройски, а околността заприлича на кървава река. Деветима от засадата и четирима от хората на Хюрем вече бяха изгубили живота си. Дъждът плющеше и отмиваше локвите кръв. Само двама души все още бяха на крака. Водачът на засадата и последният конник на Хюрем. Той също беше ранен. Докато се дебнеха един друг за последния решаващ удар, някакво свистене прониза нощта. Ненадейна стрела разкъса сърцето на конника в черно и върхът ѝ се показа на гърба му. Още една стрела прелетя. След нея още една. Мъжът се изтърколи в калта и всичко свърши. Известно време не се чуваше друго освен шумът от дъждовните капки.

Водачът на засадата промърмори на мъжа, който се показа между дърветата:

— Още малко и мен щеше да довърши това прасе! Стрелите ти ми спасиха живота.

Мъжът с кожената пелерина, който през цялото време следеше отблизо събитията, каза:

— Остави приказките! Хората се сражават по-добре от вас. Ако не бях се намесил навреме, засадата щеше да се провали. Претърси ги добре. У някого трябва да има лилава кесия.

Докато водачът претърсваше дрехите на конниците, той обиколи всички тела. От време на време се навеждаше и проверяваше дали дишат.

— У тези няма никаква кесия! — притеснено каза водачът.

— Как така няма? Трябва да има. Провери отново. Да не са я хвърлили някъде по земята? Сигурно са я скрили добре. — Гласът му издаваше паника.

И второто претърсване не даде резултат. Той самият се включи в третото. Дори съблече напълно телата, за да провери дали няма нещо завързано по тях — но уви.

Изведнъж извика ядосано:

— По дяволите! Това е капан.

— Капан ли?

— Да, капан! Тези типове са били пожертвани. Нарочно ни оставиха да разберем пътя, по който ще минат. Докато ние правим засади и се занимаваме с тези, кесията пътува по друг път за мястото, където трябва да стигне. Както разбираш, попаднахме в капана на Хюрем султан. И дявола ще измами тази московска[3] негодница!

— Значи казваш, че хората ми измряха напразно?

Мъжът с кожената пелерина се обърна ядосано:

— Трима от тях са все още живи. Издърпах ги под онова дърво. Върви ги довърши.

Сабята на водача прекрати живота на тримата мъже, които и без това вече бяха с единия крак в гроба. Щом приключи и се обърна, чу онова злощастно свистене, обаче беше прекалено късно. Първата стрела се заби в корема му. Мъжът погледна с ужас червеното петно, което бързо се увеличаваше. Втора стрела го откъсна от живота. Стрелецът разбра, че няма нужда от трета, и промърмори:

— Дяволът да вземе душата ти! Новината от московчанката Хюрем вече е стигнала където трябва.


Двамата вестоносци, целите облечени в черно, пришпориха изморените си коне към дворцовата порта с големите горящи факли. Яздеха бързо, а подковите чаткаха по мокрия паваж. Кипарисите от двете страни на пътя изглеждаха като войници на пост. Дъждът бе валял цял ден и беше образувал големи локви. Гривите на конете, влажни от потта, се развяваха на вятъра и току шибваха лицата на ездачите. Разплисквайки водата от локвите, препускащите животни се устремиха към портата на вътрешния двор, от двете страни на която се извисяваха кули. Единият от ездачите вдигна ръка, сякаш размахваше сабя срещу врага, и с краищата на юздите шибна жребеца от двете страни, за да го пришпори.

— Сторете път! Отдръпнете се! Дайте път на вестоносците на Хюрем султан!

В настъпващата привечер камъните по калдъръма сякаш се раздвижиха от припрените и забързани стъпки. Стражите на двореца се разтичаха и преградиха с копия пътя на пристигащите. Сабите им бяха в готовност, а няколко войници с пушки ги държаха на прицел. Струпването на войниците не смути ни най-малко двамата конници и те не намалиха скоростта си. Животните с протегнати вратове се устремиха право към тълпата.

— Сторете път на вестоносците на Хюрем султан! — Викът на единия от ездачите отново екна като гръмотевица.

Обърканите караули стреснато се разбягаха напосоки, а двата коня — единият червен, а другият светлосив — прелетяха през портата като вятър и се озоваха в двора. Искрите, които подковите образуваха по камъните, блещукаха като светулки. Сега вече войниците тичаха, за да озаптят конете, от чиито ноздри излизаше горещо, шумно пръхтене. Изплашен от навалицата и виковете, светлосивият кон изведнъж се изправи на задните си крака, ритайки с предните във въздуха. Последва го и червеният кон, а цвиленето му отекна в двора.

Четирима коняри хванаха юздите и се опитаха да успокоят животните, а двамата вестоносци, целите потънали в прах и кал, с ловки движения се прехвърлиха през седлата и слязоха точно пред портата, носеща туграта[4] на султан Мехмед хан Завоевателя. Пажовете веднага им поднесоха стомни с прясна вода и метални тасове, с които да се измият и освежат.

Чауш-башията[5], който беше свикнал вечер дворецът да потъва в дълбока тишина и нищо да не нарушава тишината и спокойствието, изскочи от поста си при вратата с двете островърхи кули, която разделяше площада и втория двор, и извика:

— Що за невъзпитание е това! Не знаете ли, че не може да се влиза в двореца, сякаш нахлувате в конюшня?

Един от конниците бръкна в пазвата си и вдигна над главата си копринена кесия в лилав цвят. Щом я видя, чауш-башията веднага осъзна за какво става въпрос. Гласът на втория конник отекна сред дворцовите стени:

— Имаме вести от двореца в Одрин. Доказателство ли искаш? Ето го.

Светът се завъртя пред очите на чауш-башията. Той започна нервно да суче черните си гъсти мустаци, изрядно поддържани и подхранвани ежедневно с лешниково масло. Чудеше се как да запази авторитета си пред пазачите. Наложи си да смекчи тона, но в изражението му все още личеше заповеден маниер.

— Бързо докладвайте тогава. Какво стоите?

— Можем да съобщим новината само на Джафер ага[6]. Заповедта е такава.

— Абе глупаци такива, не можете просто така да влезете при самия главен евнух на харема? Хайде, не знаете правилата и порядките, ама то дори обикновено възпитание ви липсва! Казвайте, каквото имате да казвате, на мене и се омитайте оттук.

Чауш-башията гледаше със страхопочитание кесията, която вестоносецът продължаваше да държи над главата си. Беше я познал още щом я видя. Люляковият цвят се смяташе за печата на Хюрем султан. В Османската империя нямаше врата, която тези бледопурпурни копринени кесии да не можеха да отворят. Както и живот, който да не можеха да отнемат. Въпреки това не успя да се сдържи. Протегна се и се опита да вземе кесията. Облеченият в черно конник със свъсени вежди и орлов поглед се отдръпна назад светкавично. А ръката на спътника му посегна към кривата кама в пояса.

— Недей, чауш-баши — процеди през зъби със заплашителен глас. — Каквато заповед сме получили, това ще ти кажа. Щом е наредено Джафер ага, значи е Джафер ага. И цяла войска да пратиш подире ни, няма да потъпчем заповедта.

Чауш-башията и пазачите, скупчили се около двамата мъже, видяха дори в тъмнината как искрите хвърчаха от очите им. Той преглътна ругатнята, която беше на върха на езика му. Вътрешно ги наричаше: нещастни клети типове, потомство на наглостта и безочието, слуги на московчанката, но нямаше никакво намерение да изрази това с думи. Защото знаеше какво означава да привлече върху себе си гнева на Хюрем.

— Елате с мен — обърна се и тръгна важно, като сложи едната си ръка на сабята, висяща на кръста му, а краят на дългата бяла конусовидна филцова шапка на главата му се провисваше до тила му и се поклащаше.