— Дори онзи змийски потомък Соколович — измърмори тя. Омразата се четеше по лицето ѝ. Подлият хърватски интригант се държеше, сякаш самият той е от османски произход.

Често на заседанията на Дивана[15] Мехмед паша Соколович извърташе разговора и казваше:

— Крушата никога не пада далече от дървото, уважаеми аги и паши. Очевидно е, че крушата винаги пада под дървото.

Нямаше човек, който да не разбере, че под тези думи той имаше предвид Хюрем султан, която след смъртта на Законодателя се опитваше да възкачи на престола сина си Баязид.

— Хубаво — промърмори Хюрем. — Крушата на московчанката пада под дървото, а тази на хърватина подскача и върви напред, така ли? И ти не си по-различен от мен, хърватино!

Хюрем отново се обърна към огледалото в скута си:

— Ето така. Виж, дори и планинецът Соколович го казва. Човек не се променя само с приказки. Потеклото тегли към потекло, кръвта — към кръв, душата — към душа.

Спомни си страха в очите на зет ѝ Рюстем паша, самият той също хърватско девширме[16], когато го попита:

— Един човек променя ли се заедно с името, религията, свещената си книга и кибла[17]? Забравя ли произхода си, Рюстем ага?

Видя как страхът му полека изчезва и в очите на мъжа трепва една коварна, дяволска искра. Значи и Рюстем чакаше своето време. Щом се появеше възможност, щеше да вдигне опашката си като скорпион и да забие отровното си жило.

Xюрем султан за миг се отърси от мислите, в които беше потънала, щом си спомни за прикритите очи на зет си и за това, как безшумно се носеше из двореца, облечен в дълго самурено палто, за да не се забелязва накуцването му. Какво ли беше направил Черния ага? Дали бе успял да предаде поверената му кесия на когото трябваше?

— Ще смажа главата на змията — каза си Хюрем, докато колата се друсаше по каменистия път. — Ако главата на змията не бъде откъсната, няма да има мир за мен и принцовете ми.

Точно в този миг отвън настана суматоха.

Хюрем султан разтвори пердето и видя конниците, които препускаха до каретата.

— Какво става, пазачо? — попита строго.

Мъжът пришпори коня и се доближи до колата.

— Еничарският оркестър[18], султанке. Войниците изнасят представление в чест на завръщането ви. А оркестърът свири вашите любими мелодии.

Ето че докато разчистваше сметките си наум, вече бяха стигнали (крайните квартали на Истанбул. Прашният облак се слягаше и Хюрем султан видя високото минаре на джамията, която съпругът ѝ беше заповядал да построят в памет на сина им принц Мехмед, който беше починал от шарка на двадесет и две години. Най-малкият им син Джихангир също лежеше до батко си.

— Ще спрем при джамията — каза Хюрем на офицера. — Моите принцове очакват молитва от майка си.

Офицерът моментално изпрати хора, за да предприемат нужните предпазни мерки, а през това време Хюрем забеляза двама конници, облечени в черно, които яздеха зад охраната на кортежа. Конят на единия беше светлосив, а на другия — червен. Срещна погледите на мъжете и по израженията на лицата им разбра, че задачата е изпълнена. Новината бе стигнала до Джафер. По лицето ѝ премина доволна усмивка. Ето че всичко беше минало, както го бе планирала. Нарочно бе разпространила слух за маршрута и целта на мнимите пратеници, за да подлъже враговете си да поставят засада. А всъщност в капана попаднаха именно организаторите на засадата. Вярно, че петима от най-добрите ѝ мъже се бяха простили с живота там, но двамата конници, които носеха посланието по друг път, го бяха предали на Черния ага.

— Трепери сега, Соколович! И ти, Лала Мустафа, започвай да копаеш гроба си — каза Хюрем сякаш на себе си.

Отчаяната слаба жена, която от часове разчистваше сметки наум и която преживяваше дълбока душевна криза, си беше отишла и Хюрем султан се беше завърнала с цялата си мощ.

В очите ѝ се появи искра, която досега не беше донесла никому нищо добро. В погледа ѝ пробляснаха златисточервени мълнии досущ като при есенните листа, когато зеленото се превръщаше в огнено.

— Стойте сега и гледайте какво ще направи московчанката!

Затвори пердето. Опита се да пооправи тоалета си — не биваше да изглежда изморена, когато слезе от каретата. Намести островърхата си шапчица на главата. Когато каретата с двойни пружини, теглена от шест коня, спря пред джамията, започна припряна суетня. От следващите коли наизскачаха слугите от харема, помощничките, прислужниците. Хюрем султан се спря за миг на отворената врата на каретата, изгледа цялата тази суматоха и без въобще да погледне войника, който се втурна да я посрещне, и без да хване подадената ѝ за помощ ръка, слезе величествено. Тръгна горда и изправена към тюрбето, където нейните злощастни деца спяха своя вечен сън.

Никой не разбра за бурята, която бушуваше вътре в нея. А в действителност, ако някой можеше да чуе двете кратки изречения, които в този момент се въртяха в главата ѝ, кръвта му щеше да се смрази от страх.

Око за око. Зъб за зъб.

Всъщност целият живот на Хюрем беше преминал под знака на тези думи.


III


Зимата на 1514 г.

Слабата трептяща светлина от огъня, който бяха запалили варварите, не стигаше, за да освети безкрайния мрак на пещерата. Страшната буря навяваше сняг навътре с ужасяващо бумтене. В ъгъла Александра трепереше от страх, а малкото ѝ сърчице биеше тревожно.

Четиримата варвари бяха отвели конете си навътре в пещерата, а самите те се опитваха да се сгреят до огъня. Александра не можеше да прецени дали конете или мъжете я плашеха повече. Ръцете и краката ѝ бяха здраво вързани. Мъжът, който я носеше на коня си, я бе стоварил до една скала, близо до огъня. Парцалът, набутан в устата ѝ, я затрудняваше да си поеме въздух. От мръсотия не можеше да се разбере дори какъв цвят е. В пещерата вонеше отвратително от изпражненията на непрекъснато шаващите в мрака животни, завързани в дъното на перата, и от съхнещите на огъня влажни кожи, с които бяха облечени мъжете. Александра можеше да види и останалите три жени — сгушени една в друга, те трепереха и плачеха тихо.

Един от великаните, клекнали край огъня, свали огромния си калпак, който падаше до очите му. Косите му, сплъстени от мръсотия, се разпиляха по раменете. Мъжът свали от гърба си лъка и колчана и ги сложи до себе си. Александра оприличи варварина на сова. Носът му изглеждаше миниатюрен на фона на огромното му лице, което почти беше изчезнало сред брадата и косата му. Мустаците, които се спускаха от двете страни на устата, стигаха до гърдите му. Момичето се опита да отгатне възрастта на мъжа, но не успя, тъй като лицето му не се виждаше добре. Устните му, скрити зад множеството косми по лицето, се размърдаха:

— Късметът ти върви по-бързо от теб, Тачам Ноян.

Варваринът, който я бе отвлякъл, грееше ръцете си на огъня. Значи така се казваше: Тачам Ноян. Мъжът измърмори, без да обърне глава и да погледне:

— И защо?

Отсамният кимна към Александра и каза:

— Гледай, хванал си най-игривата сърничка.

После избухна в гръмогласен смях.

Тачам изобщо не реагира. Дали въобще беше чул? Онзи със сплъстената коса се ядоса на безразличието му и както се смееше, протегна ръка и посочи трите жени, свити до конете.

— Гледай ги тези. Нашите всичките приличат на недоклани стари кокошки.

Другите двама мъже съпроводиха хиленето на приятеля си, издавайки кудкудякащи звуци.

Нейният варварин изчака смеховете да утихнат, изгледа ги безмълвно и сетне отвърна:

— Съдбата на всеки е от Бога. На какво завиждаш, Беркул Джан?

Александра се учуди. Гласът на варварина този път не приличаше на съскане на змия. Сега сякаш идваше някъде много от дълбоко. Отново чу плътния му глас:

— Бог е този, който дава живот, и този, който го отнема. На всеки свой раб е дал сняг според планината му.

В пещерата отново се възцари мразовита тишина. Александра се сгуши още по-плътно там, където лежеше. Беше отворила широко очите си и се опитваше да не пропусне нито една подробност. Очевидно беше, че тримата мъже претегляха наум тези думи. Макар да беше дете, Александра можеше да усети напрежението във въздуха. Пръв наруши застрашителната тишина мъжът с дръпнати очи, който почеса рунтавия калпак на главата си.

— Какво се ядосваш бе, казахски вълк?

— Завистта е лоша. Нередна. Това казвам.

— Обаче е редно да се заглеждаш по младата газела, така ли, юнако?

— Тя е дете. Много е малка.

Беркул със сплъстените коси се засмя отново с хриптящ кикот:

— Щом краката ѝ докосват земята, когато седне, няма проблем.

— Тя е дете — повтори Тачам. Този път гласът му беше остър като бръснач.

Третият мъж се намеси:

— Казваха, че казахите били дебелоглави, а аз не вярвах.

Останалите закимаха, съгласявайки се с тези думи.

Ръката на Тачам се насочи от козята вълна, която беше усукал около кръста си, към пояса му.

— Казват, че и ножовете им са остри. Това не си ли го чул?

Александра видя, че и мъжът със сплъстената коса посегна към пояса си. В този миг татаринът с дръпнатите очи изведнъж скочи весело на крака, подхвана някаква измислена песен, в която се пееше: „Имането на всекиго си е за него“, и започна да танцува. Докато другите двама пляскаха с ръце и го съпровождаха, онзи със сплъстената брада се ухили на Тачам през огъня. Александра забеляза как в очите на мъжа за момент проблясна коварността на хиена.

— Завистта не приляга на конниците на кримския хан — каза онзи със сплъстените коси.

Другият не продължи спора. Дръпна ръката си от пояса и се захвана да разпалва огъня с един клон.

Момичето се опита да го огледа по-добре от мястото, където лежеше. Беше свалил гуглата си. Имаше дълги коси, като другите мъже, но неговите сякаш изглеждаха по-чисти. Заради отблясъците на пламъците Александра не можеше точно да определи дали бяха черни, руси или червени на цвят. Или пък вече бяха посивели, както тези на чичо ѝ Владимир? Дебелите му вежди обаче, които в краищата си приличаха на опънати към слепоочията му лъкове, бяха съвсем черни. В очите му пламтяха искри — точно както в първия миг, когато го видя. Тъй като в зениците му играеше отражението на огъня, момичето не успя да опрели точния им цвят, но предположи, че и те са черни. Носът му приличаше на орлов клюн. Сред брадата, която покриваше бузите и челюстта, се виждаха плътни устни. Тялото му беше толкова едро, че всяко място сякаш изглеждаше тясно за него. Вероятно беше около четиридесетгодишен — почти на годините на баща ѝ.

За първи път го видя, когато вратата на стаята ѝ се открехна със скърцане. Тя тъкмо се унасяше. Затова, когато на вратата се появи огромният силует, тя си помисли, че сънува. Сгуши се в завивката си. Силуетът се приближи, спря за момент и се ослуша. През миглите на притворените си очи Александра видя тъмно, окосмено лице. Когато великанът се наведе над нея, тя усети по лицето си отвратително смърдящия му горещ дъх. Докато си даваше сметка, че това вече не е сън, се опита да извика, но нямаше възможност. В същия миг със светкавично движение огромният мъж запуши устата ѝ с гигантската си шепа.

— Мълчи или ще ти прережа гърлото.

Гласът му приличаше на змийско съскане.

Чернобрадият варварин, загърнат с огромна меча кожа, я преметна на гърба си като чувал и се запъти право към стълбите. Александра се мяташе, за да се освободи от железните лапи на мъжа, удряше по лицето и очите му с малките си юмруци. Викаше с всичка сила:

— Мамо, тате, помоооощ! Тичайте!

Но никой от тях не се притече.

Александра извика с последна надежда:

— Татеее! Спаси ме!

Като разбра, че няма да накара момичето да млъкне, варваринът я свали от гърба си и силно я зашлеви. Тя отново чу онова змийско съскаме:

— Мълчи! Иначе ще умреш!

Сякаш огън жегна лицето ѝ. Докато несъзнателно притисна с ръка бузата си, пламнала от плесника, тя се свлече по гръб върху дървения под. Малкото ѝ тяло, останало без дъх, се сгърчи от болка. Мъжът се спусна към нея като светкавица и натъпка парцал в устата ѝ. Въпреки всички усилия да се опълчи, той завърза ръцете и краката ѝ с парче кожа. Щом видя очите му, святкащи като жарава, Александра беше обхваната от още по-голям ужас. Този варварин вероятно бе самият дявол. Момичето беше дъщеря на свещеника отец Никола. През дългите зимни вечери бащата често бе разказвал приказки за дявола. Сатаната, за когото всяка неделя отец Никола проповядваше на народа, който се стичаше в малката църква на селцето. Вероятно той бе говорил точно за този варварин, когато казваше: