Когато чу вика на Емирхан „Чичо!“, Хатидже вече не беше на себе си. Изтръгна се от ръцете на жените, започна да дере с нокти и да скубе косите на всяко изпречило се пред очите ѝ лице, само и само да спаси братовчедчето си.

— Не ме убивай, чичо! Не убивай Емирхан. Ще ти бъда верен като куче, чичо! Ще поднеса целия си живот в дар на султаната. Кълна се в Аллах, ще го посветя! Ще го посветя…

Хатидже не чу нищо повече. Докато се свличаше, видя Джевахир. Плачеше.


II


В ушите ѝ бучаха неразбираеми гласове. Отникъде не проникваше светлина. Сред облаците покрай нея плуваха черни силуети. Навеждаха се, изправяха се. Единият се биеше по коленете. Друг стоеше с вдигнати нагоре ръце. Като че ли четеше молитва.

„Дали съм умряла?“

Бяха мислите ѝ. Явно риданията, биенето по коленете, молитвите бяха за нея. „Умряла съм!“ — реши този път.

„Глупачка!“

„Това пък защо?“ — възрази си сама.

„Защо ли? Че и питаш на всичко отгоре, а? Ами че ти умря много отдавна, Хатидже! Много отдавна си мъртва!“

— Кой си ти? — стори ѝ се, че вика. — Как се осмеляваш да говориш така с мен?

Трябваше да се огледа наоколо. Нямаше никакви хора. И да имаше, очите ѝ не ги виждаха. Защото тъмнината поглъщаше всичко. И тя се премяташе в тази бездънна чернилка. Дали пък не летеше? Не можа да разбере кое от двете беше. Душата ѝ трябваше да открие рая сред този мрак. Или ада. А силуетите сигурно бяха нейните наложнички, които лееха подире ѝ сълзи.

„Ами онова?“

„Онова ли? Дето лежи на земята?“

Въпреки тъмнината, усети, че го вижда. „Аз! Неподвижно проснатата на пода жена в сиви одежди е моето, оставено на този свят тяло.“

Тогава… наистина беше умряла! В главата ѝ отново на вълни, на вълни се извиси гласът, за който не можеше да се сети на кого принадлежи:

„Ти много отдавна умря, Хатидже! Отдавна си мъртва!“

„Вярно — рече си наум. — Отдавна умрях. Умрях през онази нощ, когато ми казаха: „Валиде султан ви вика. Веднага трябва да отидете!“.

Колко ли години бяха минали… Не можа да ги пресметне. Три ли, пет ли, десет ли? Или бяха изтекли хиляда години, откакто на бегом беше отишла в покоите на майка си?

Отново чу топуркането на малките си крака по застлания от край до край в коридора килим. Беше се спряла запъхтяна пред вратата, една наложница беше обявила навътре:

— Майко султан, принцеса Хатидже!

— Да влезе, да влезе!

Връхлетяла беше като вихър през открехнатата от наложницата врата.

— Майко Хафза! — се беше втурнала в краката на майка си, седнала по турски на дивана.

Не беше забелязала веднага побледнялото лице на майка си.

— Имала си да ми казваш нещо. Поръчала си веднага да дойда. И ето, пристигнах на бегом.

Едва сега Хатидже забеляза изписаната по лицето на Хафза султан мъка. Когато започна да я гали по главата, уплашено успя да пророни едва-едва:

— Валиде? Нещо лошо ли се е случило?

— Неее, мое красиво момиче! Не се плаши! Не е нещо лошо! — проясни се малко лицето на майка ѝ. — Че какво лошо може да ни се случи?

Толкова много неща можеха да се случат!

Например, когато от столицата в Трабзон пристигна куриер, майка ѝ повехна като роза.

— Новините от двореца никак не са утешителни! — каза ѝ Хафза султан.

Особено ако баща ѝ я вика в столицата.

Когато заповедта на господаря стигна в Трабзон, коленете на майка ѝ се подкосиха. „Много се затъжихме за сина ни Селим хан — гласеше тя — Бързо да дойде при нас. Тъкмо имаме да решим един въпрос, ще обсъдим и него!“

— Въпрос се решава само с пречупен врат, да не дава Аллах!

Или току някой от приближените на падишаха в столицата тайно изпращаше новина:

„Господарят извика Ахмед!“

„Коркут е пристигнал тайно тук!“

Хатидже знаеше, че Хафза султан се боеше до смърт от тези две имена.

И двамата бяха доведени братя на Хатидже: принц Ахмед — от жената на Селим Бюлбюл хатун, а Коркут — от Нигяр ханъм. И двамата мечтаеха за трона. В онези дни тя чу за пръв път израза „Ред и стабилност на трона“. Денят, в който попита: „Какво лошо има, ако някой от чичовците ми се качи на престола?“. Беше едва петгодишна.

Дори в момент, когато не можеше да възприема нищо друго, освен онова буботене, ѝ се стори, че чува заекващия от страх шепот на Хафза султан. Значи майчиният глас се беше врязал така дълбоко в нейната душа, която търсеше рая, че дори и след смъртта си го чуваше с цялото си същество.

— Проклети да са заради този „Ред и стабилност на трона“, Хатидже!

— „Ред и стаб…“ Какво значи това?

— Смърт!

Потресе се, като ѝ се обясни, че ако един от чичовците ѝ се качи на престола, това за баща ѝ е равносилно на смърт.

— Валиде, ами ако татко седне на трона?

Отговори ѝ само с поглед, но Хатидже я разбра.

— Щом е така, само татко трябва да седне на дядовия трон, и никой друг!

Не след дълго разбра, че изразът „Ред и стабилност на трона“ е равносилен на смърт не само за баща ѝ, но и за останалите. Всички бяха застрашени. Баща ѝ, майка ѝ, тя, батко ѝ Сюлейман. Ако някой от чичовците седнеше на трона, „Ред и стабилност“ можеше да потропа на всички врати. Който станеше падишах, той щеше да решава кой да умре, кой да живее.

Затова се плашеше от всеки пристигнал от двореца конник, от всеки пощенски гълъб, кацнал в гълъбарника. По същата причина кажеше ли се „Вести“, нея я обземаше такава паника, както през онази нощ.

— Тогава — беше взела през онази нощ дланите на майка си в своите ръце — да чуем добрата вест, която ще ни съобщи нашата валиде.

Ръцете на Хафза султан трепереха.

Хатидже усети, че се мъчи да изскочи от тази чернилка, в която пропадна. Учуди се, че не успя. Каза си: „Значи така ставало, като умреш. Преживяваш отново всичко, което е останало в миналото“.

Това беше и добро, и лошо. Ако имаше да си припомняш щастливо минало, чудесно. Сигурно дори и след смъртта щеше да ти гали душата със същите неща. Ами когато миналото преливаше от нещастия, както при мен? Идеше ѝ да се разбунтува — не е ли несправедливо дори и след смъртта си да носиш на гръб нещастията, с които съдбата те е натоварила приживе? Но тя знаеше, че няма смисъл. Хатидже си спомняше всяка минута, всяка секунда, всяка дума.

— Ела, принцесо моя! Седни при нас!

Диванът на майка ѝ се струваше на Хатидже изумителен. Беше разположен пред прозореца, откъдето се виждаше и гората, и морето. Висок и мек. Вярно, накъдето и да се погледнеше от двореца в Трабзон, можеше да се види морето, но за нея беше истинско откритие, че когато вдишваше уханието на майка си и в същото време съзерцаваше как набъбващите върху сините води бели талази от пяна препускат към брега, се чувстваше някак си много по-защитена.

— Моята красива принцеса е станала вече голямо момиче!

Красивата съпруга на санджакбея, Хафза султан, го беше изрекла тогава пред наложниците агресивно, сурово, но те го бяха възприели като чиста монета и кимаха с глави в знак на съгласие.

— Голямо момиче ли казахте, валиде?

— Да.

Майка ѝ я погали по косата. Ето този миг не се издържаше. Не беше позволено жените — особено царедворките — да глезят с ласки така дълго децата си. Затова Хатидже изживяваше докосването на майчината ръка като нещо толкова изключително, че ѝ се искаше никога да не свършва. Ако знаеше, че няма да ѝ каже: „Недей, принцесо моя, момичето ми! Не е позволено!“, щеше да грабне ръката ѝ и насила да я накара да я гали по главата.

Това беше една от нормите на двореца. Обичай, но не го показвай! Живей си с обичта! А имаше и нещо, на което не я бяха обучили, но тя си го откри сама. Животът ѝ се подреждаше с „позволено“-то. Правеше само което е позволено, дори и през ум не ѝ минаваше онова, което не беше позволено.

„Въобще не съм! — измърмори на себе си, докато се молеше майка ѝ още да я гали така. — Не съм навършила дори и девет години! Аз съм една малка принцеса!“

Никак не искаше да става голямо момиче.

И никога не го беше искала.

Имаше си игри, на които искаше да си играе.

Големите момичета не можеха да излизат в градината, когато пожелаят, не можеха да влизат там, където имаше мъже. А половината живот на Хатидже, доколкото беше „позволено“, минаваше в градината. Най-близкият ѝ приятел беше Али. Али — конегледачът на Карбейяз[3]. Пак той научи Хатидже да язди на кон. Али водеше за юлара Карбейяз, когато принцесата дефилира за пръв път пред баща си, възседнала своя кон.

Не беше сигурна дали баща ѝ я беше видял. Веждите му бяха така гъсти и свъсени, че човек не можеше да разбере накъде гледа. Но все пак стоеше гордо изправена върху коня. Стоеше така, както трябваше да стои дъщерята на принц Селим хан.

Не знаеше да се радва ли, да се натъжава ли, че става голямо момиче.

— Добре… — усмихна се майка ѝ.

Божичко, какъв необикновен ден! Меката ѝ красива ръка все още се ровеше из косата ѝ.

— Какво правят големите момичета, знаеш ли?

Разбира се, че знаеше.

— Бродират.

— Друго, друго?

— Плетат дантели.

— И още?

Дали имаше и още нещо?

— И… къпят се сами в банята.

И Хафза султан, и наложниците прихнаха от смях.

Чернотата, в която се премяташе, не ѝ попречи да изживее от все душа и сърце онзи миг на щастие. Тогава тя още нямаше представа колко близо са едни до други щастието и мъката, животът и смъртта.

— Големите момичета…

Майка ѝ я спря за пръв път точно в този момент. Погледна към наложниците си така, като че ли току-що ги е забелязала.

— Можете да се оттеглите!

„О, Аллах! Ръката ѝ е още в косата ми!“ Хатидже се притисна още по-силно към нея. Вдиша уханието ѝ. И реши. Щом момичетата си излязат, ще прегърне майка си с две ръце през врата.

Най-сетне всички се изнизаха. Майката и дъщерята вече бяха насаме. За миг Хатидже се поколеба, но изпълни решението си.

— Валиде…

— Хатидже? Принцесо моя.

Колко нежна, колко красива беше майка ѝ! А гласът ѝ — колко гальовен и трогателен!

— Скъпа моя!

Усети, че гласът на майка ѝ потрепва. Плачеше ли? Тревожно надигна глава и я погледна право в очите. Не, не плачеше. За миг постояха така, очи в очи. Моментално улови мъката в очите ѝ. Хафза султан не ѝ позволи повече от това. Отбягна погледите ѝ. Отскубна се от прегръдката ѝ и се изправи.

— Големите момичета — промълви тихо — правят още едно нещо.

— Не знам какво друго… И какво правят?

Очакваше закачливото чуруликане в тона да заличи мъката по лицето на майка ѝ, но не се получи. Хафза султан се обърна с гръб към нея и пристъпи една-две крачки.

— Омъжват се!

Омъжват ли се?! Може ли майка да говори така на дъщеря си? Това беше пълна противоположност на всичко, на което я бяха учили. Но се зарадва. Значи беше пораснала дотолкова, че да може да ѝ се говорят такива неща. Баща ѝ искаше да препуска на галоп с коня си, майка ѝ говореше за омъжване.

— Ъхъ, ъхъ… — измънка. — Знам.

Настъпи мълчание. Такова мълчание, от което на Хатидже ѝ се стори, че ще може да познае какво си мисли майка ѝ.

— Баща ви… — рязко се обърна Хафза султан с безкрайно сериозна физиономия. — Селим хан… — продължи да говори на пресекулки — е решил нещо, момичето ми.

Без да знае защо, Хатидже се уплаши. Не попита какво е решението на баща ѝ.

Хафза султан отрони дълбока въздишка.

— Селим хан взе решение да те омъжи, Хатидже.

В първия момент помисли, че погрешно е чула.

— Какво?

Същият вик беше надала и Хафза султан, когато съпругът ѝ съобщи: „Ще омъжа Хатидже, Хафза!“

— Какво!? Но тя е още дете!

— Да ме омъжи ли?

Тонът на Хатидже я издаваше, че не може да повярва. Но лицето на Хафза султан беше неподвижно като стена, а погледът ѝ — мрачен като морето, което се виждаше през прозореца. И тогава съзнанието ѝ го проумя. Правилно беше чула.

— Но аз съм още малка, валиде!

Да я омъжат ли? За кого?

Хатидже знаеше, че някой ден и тя като всички момичета ще се омъжи. Дори отсега си знаеше за кого. За конегледача Али!

Единствен той щеше да бъде мъжът, който ще я вземе. Нямаше друг с такова засмяно лице. У него всичко беше неповторимо — и погледите, и гласът, всичко. Отвътре ѝ идеше да каже: „Изпълнено с любов“, но се боеше да не се заблуждава. Откъде можеше да знае какво представлява любовта? Още не я беше вкусила. Но в Али имаше нещо странно, то я привличаше. Нито веднъж не ѝ беше крещял. Когато допуснеше грешка, той нито веднъж не процеди през зъби „Хатидже…“, с провлачване на „е“-то накрая. Засмееше ли се, цялото му лице грейваше. Колко нощи свенливо се беше питала: „Да не съм се влюбила в Али?. Предполагаше, че любовта, за която ѝ разказваха в приказките си нейните дадъ, сигурно представлява нещо такова.