„Сигурно, както си ходил, си откъртил някой камък.“

„А може да го е изтърколил някой, който върви по петите ми?“

Отрони тежка въздишка и продължи да се катери нататък. След минути краката му започнаха да притреперват от умора. Когато най-сетне видя почернелия дънер на разцепеното надве от гръмотевица дърво, вече едва си поемаше дъх. Сега трябваше да се спусне малко и по стръмното надолнище. Но се оказа почти невъзможно да слиза по хлъзгавите заради дъжда поляни. Само след пет-шест крачки, без да иска, започна да подтичва. Все по-бързо и бързо. Всеки миг можеше да падне.

В миг го обзе паника. Устата на ада!

Паргалийци наричаха така пропастта зад билото на хълма. Бяха забранили на децата си да се доближават до това място. Знаеха, че я има, но никое дете не се беше престрашило да надникне, за да види колко е дълбока. Не се беше чуло и някой от възрастните да казва: „Зърнах ѝ дъното“.

И краката му, и наклонът на това място го водеха право към смъртта. Опита се да спре — не успя. Устата на ада го очакваше. Имаше един-единствен изход. И без да се замисли дори за миг, Александър го избра. Хвърли се на земята и започна да се претъркаля. Опитваше да се вкопчи в нещо — не можеше. Блъсна се в скална издатина. Трополенето на дъжда удави вика, който болката изтръгна от него. Хващаше се за трънаците, за корените на растенията, но скоростта, с която се въргаляше, изтръгваше от земята всичко, което успееше да докопа, и го оставяше в ръцете му.

За миг при превъртането си мина през седнало положение.

— Божичко… — викна. — Устата на ада! Ето я!

До смъртта му оставаха само десетина крачки.

Извъртя се настрани. Сети се за котката на сестра си. С последно усилие събра в длани всички останали сили и като клещи заби пръсти в мократа земя. Под натиска калта и изтръгнатите корени изскочиха между пръстите му. Без да обръща внимание на болката, той се напъна и заби нокти още по-надълбоко в калта.

— Господи! Господи!.. — крещеше.

Забавяше се!

Едновременно с писъците от болка той се забавяше, забавяше и… спря. Остана да лежи по очи, не помръдна. В душата му изригна вик: „Спасен съм!“. Тази нощ два пъти се върна от прага на смъртта.

Оставаха му само три крачки, после адът щеше да го погълне. Съвсем бавно се надигна на колене. Пълзешком, с напрегнато внимание, се отдалечаваше от пропастта. Продължи да пълзи все така, докато не се убеди, че е на сигурно място. Чак тогава се изправи и хукна право към паянтовата кошара, която овчарите си бяха направили да се приютяват, когато ги завари такова време в планината. Тичаше и викаше като луд:

— Спасен съм! Спасен съм! Победих смъртта!

Кошарата, както и предполагаше, беше тъмна. Но Александър не се стресна. В нея поне щеше да е по-топло и по-сухо, отколкото навън.

Отиде в дъното ѝ, сви се в ъгъла. Прегърна с ръце тялото си да се постопли. Едва сега усети болката в пръстите. Облегна глава на един камък. Поседя няколко минути така. От преживените страхове, вълнения и умора очите му започнаха да се притварят.

— Я не заспивай! — смъмри се сам. — Само не заспивай!

Успя да подчини сетивата си на тази заповед, но клепачите му изобщо не я чуха. Дори със затворени вече очи Александър все още си повтаряше наум: „Не заспивай! Поне докато се развидели. Забрави ли, баща ти ще ти донесе сабята“.

Първо усети удара от дясната си страна. Болката дойде след това. После чу хихикане и непознат език. Александър не можа отведнъж да осъзнае къде се намира. Последва взрив от необуздан смях.

Обзет от паника, отвори очи.

Велики Исусе!

Пред него се мержелееха силуетите на демони.

От очите на този, който беше най-отпред, изскачаха пламъци. Уплашено се дръпна назад, опита да се овладее. „Да не би да съм в ада?“ — му мина през ума. Може би се е заблудил, че се е спасил? Сигурно Устата на ада го беше погълнала наистина. Иначе какво търсеха насреща му тези демони?

Този с пламъците в очите го срита и му се ухили:

— Хе-хе-хе!

Каза нещо на другите зад гърба му. Закимаха с глави. Каквото кажеше, отзад се съгласяваха.

Когато мъжът, който го ритна, отвори потъналата си сред черни косми уста, Александър потрепери. Оттам надвиснаха два ужасни зъба. Два остри и мръсни зъба. Зад тях — тъмна като кладенец паст. С изключение на зъбите, устата на този с пламъците в очите беше черен трап. Лицето му беше продълговато, цялото обрасло в черни косми. По космите под брадата бяха нанизани червени и сини мъниста, завързани с тънки бели панделки. Като прихна изведнъж в буен смях, от зейналата му уста иззад двата зъба изскочи нещо червено. Езикът на демона! И го облиза от удоволствие!

Останалите силуети го обградиха да го хванат.

„Не се предавай! — викна вътрешният му глас. — Александър прекланя ли глава пред врага? И ти си Александър, Паргалията. Нямаш дървения си меч, но имаш юмруци, ритници, зъби!“

Забеляза, че досега оня с пламтящите очи въобще не си беше помръднал дясната ръка. Ръкавът на ризата му се люшкаше от рамото като празен. Изведнъж се досети: човекът нямаше ръка от лакътя надолу. Затова ръкавът му се развяваше.

Александър скочи с последни усилия. Успя да се изтръгне от клещите на двамата мъже. Хвърли се към изхода на кошарата, оня без ръката скочи подире му.

Чу зад гърба си неговия смях:

— Хе-хе-хе!

В миг краката му се отделиха от земята. Демонът с пламъците в очите го беше вдигнал във въздуха с една ръка. Дотичаха и другите. Единият стовари юмрук в гърдите му. Другият го фрасна по брадата. Александър усети в устата си някаква солена топлина. Осъзна, че припада. Последното нещо, което видя, беше косматото лице на наведения отгоре му демон с пламтящите очи, мънистата по брадата му и двата отвратителни зъба.

Всичко изчезна.


ПЪРВА ЧАСТ



I