От радост се изправи.

В същия миг една вълна връхлетя откъм десния борд, сякаш прегърна лодката и я вдигна във въздуха. Александър се изтърколи надолу и в същото време дочу как баща му изкрещя:

— Александър! За бога, дръж се!

„Какво съм направил, за да разгневя така Посейдон? — му мина през ума, докато водата го завличаше. — Малък съм още. Не съм се влюбвал в дъщерята на бога!“

В последния момент се вкопчи с немощната си ръка в една от седалките на лодката. Изтръгна се от завличащите го води. Когато вълната го заля изцяло и после се оттегли, той, както лежеше проснат на пода, викна с цяло гърло:

— Огън!

Нощем в големия железен заслон върху скалите заради рибарите, останали в открито море, се запалваше огромен огън. Иначе, дори при спокойно време, огънят предупреждаваше корабите да не се разбият на парчета в стръмните и остри скали. И сега единствената им надежда беше в този огън. Бурята го развяваше насам-натам, разгневените пипала на пламъците се мятаха в мрака ту наляво, ту надясно, сякаш се опитваха да литнат на свобода.

— Запалили са огъня!

— Ти… добре ли си?

Както лежеше там, където се изтърколи, Александър се загледа в мокрото лице на баща си. Прочете тревогата в очите му.

— Добре съм. Дъждът няма ли да угаси огъня?

Вълните подхвърляха лодката като полудели, чертите на Армано бяха врязани дълбоко в лицето му от напрежението да не изпусне руля.

— Борбата на огъня и водата! — промърмори той. — Не се знае кой ще победи. Силният побеждава, слабият губи. Така е винаги.

„Както Александър Македонски“ — си каза. Той бил силен и винаги побеждавал. Докато един ден и срещу него не се нахвърлили по-силни и от него зверове. И малкият Александър реши: „Щом винаги печелившият е силният, и аз ще стана силен!“.

Баща му успя да навлезе в залива, без да се разбият в скалите. Вятърът бушуваше и тук, морето кипеше и се разбиваше на пяна, но поне ги нямаше смъртоносните водовъртежи в морето зад ония хребети и вълните, които поглъщаха цели лодки.

— Не знам дали ще стигне дъното, но… — Армано извика и метна котвата в морето с всички сили. — Моли се да се закачи за някоя подводна скала!

След нея се потопи и той. Водата трябваше да му бъде до кръста, но не стана така. Главата на Армано изчезна под вълните.

— Татко!

Александър се замята отчаяно, очите му пронизваха мрака да открие баща си.

— Татко! Татко! Моля ти се!

От водата изскочи една ръка. Сграбчи ръба на борда. Той беше.

— Татко!

— Не се бой! — усмихна му се Армано.

Подаде над водата тялото си така, че да го види целия.

По брега тичаха хора.

— Боран! — изкрещя Армано. — Вземи Александър! За бога, вземи сина ми! Котвата поддаде. Морето ще разбие лодката на трески в скалите!

Боран беше истински гигант. Вдигна нагоре ръце и се опита да навлезе в морето. Вълните се отдръпваха, отдръпваха, за да връхлетят с все сила върху огромното му тяло и да го потопят.

— Идваааам! — викаше той. — Дръж се, Александър! Не се бой!

От едната страна Армано, от другата — Боран, и двамата правеха отчаяни опити да удържат лодката, но с всяка изминала секунда сушата с нейните остри скали се приближаваше.

— Остави лодката на мен! — чу Александър вика на Боран. — Ти вземи сина си!

Така и не разбра как баща му се подаде от побеснялото море, как го хвана за края на елека, как го изтегли до ръба на борда и го сграбчи в прегръдките си. Всичко стана за един миг. Но вече нищо друго не го интересуваше. Той беше в ръцете на баща си. В мокрите, но изпълнени със сигурност бащини обятия. И двамата си поеха дълбоко дъх.

След упорита борба с вълните — ту плуване, ту ходене и обратно — баща му го извади на брега.

— Бягай, Александър, тичай направо в заслона!

Нямаше да го остави и да си тръгне. Македонски не е изоставял приятелите си, не е тръгвал без тях. Ето, и той нямаше да тръгне.

— Ела и ти, татко!

— Не! — извика Армано. — Трябва да помогна на Боран. Ще дойдем по-после. Ти отиди пръв. Виж дали са запалили огнището. Хайде, синко, тичай! Тичай!

Александър постъпи така, както каза баща му. Впусна се в луд бяг. Падна върху остра скала, но така и не усети болката в коляното си. Дори не забеляза, че е паднал. Хем тичаше, хем викаше:

— Татко! Татко! Помогнете на баща ми! За бога, помогнете му!

Сега вече забеляза, че водата, която се стичаше по лицето му, не беше само дъжд. Плачеше.

Някакви хора тичаха край него в обратната посока.

— Тичайте, по-бързо! — викаше настойчиво Александър.

Последното нещо, което видя отзад през рамо, беше баща му. Двамата с Боран бяха във водата и се мъчеха да изтеглят лодката на по-сигурно място.

И този път бяха оцелели.

Посейдон раззина мрачната си чудовищна уста, но не успя да ги погълне.

Александър отвори вратата и влезе в заслона. Топлината от пламтящия в огнището пън го посрещна с радост: „Отърва се!“. Завари само един човек. Пристъпи към огнището и когато мина край него, онзи го шляпна по тила:

— Не се притеснявай, баща ти и Боран вече излязоха на скалите. И лодката е на сигурно място. След малко и двамата ще са тук. Мини насам, стопли се!

Александър не обели и дума. Но наум си промърмори: „Хич да не ми се мярка пред очите оня рибар, дето отвлякъл дъщерята на Посейдон!“.

Рибарите се бяха върнали и сега вече се заливаха от смях. Той обаче не си подаваше главата от ъгъла, където се беше сврял. Ето това бе мигът, който обичаше повече от всичко — разговорите на насядалите край огнището мъже. Боеше се, че ако го усетят, ще млъкнат. След като изтегли лодката си на сигурно място, баща му дойде, настани се край огнището да се суши и сега най-много се чуваше неговият глас. Един от рибарите го подкачи:

— Какво направи с рибата, Армано? Продаде ли я всичката!

— Рибата ли? Каква ти риба! — избухна баща му. — Остава ли ти риба след такава буря? Вълните отдавна са я подхвърлили на звездите.

— Добре де! — обади се друг. — Какво искаш? Жените да си запретнат полите да ловят рибата, дето ще завали от небето! Тъкмо — празник за очите!

Заслонът отново гръмна в смях, такъв смях, че заглуши и бурята отвън.

Ето това го изуми най-много! Вилнееше ужасна буря, отнасяше всичко, което ѝ се изпречи на пътя, а в тези мъже нямаше дори следа от страх, бяха толкова весели! Как е възможно? А него тътенът отвън го плашеше до смърт.

Александър не можеше да реши кое беше по-страшно — пищенето и свистенето на урагана или грохотът на вълните, които се нахвърляха върху скалите на брега и в мрака на нощта се сливаха с небето.

А сега — и смехът на бог Сварог! Толкова ли много се зарадва Сварог на този грохот, та разтресе и небето, и земята!

Внезапен ослепителен блясък в прозореца на осветения от двете мижави свещи заслон раздра мрака, пробягна по хоризонта и угасна. Последва ужасен гръм, сякаш небето се продъни.

Точно в такава бурна нощ Александър беше чул за пръв път името на бог Сварог. След един оглушителен гръм той се прилепи към майка си.

— Господ да ни варди! — мълвеше тя и се кръстеше.

Баща му изобщо не се стресна. Даже се разсмя.

— Не се плаши, Зелжена. Бог Сварог се весели. Я го виж, смее се от все сърце!

Това утешение въобще не помогна. Дори напротив, този път я обзеха други страхове.

— Велики Исусе! — прекръсти се раздразнено тя. — Моля ти се, Армано! Спри да ръсиш пред детето тия твои езически щуротии. Не влизай в грях!

Сетне прегърна момчето, погали го по косата.

— Не слушай баща си, Жюстиниен! Един е Господ! Той е нашият свят Отец. Няма никакъв бог Сварог!

Същата нощ от страх дори не ѝ се противопостави, както всеки друг път, когато не пропускаше да ѝ напомни: „Александър, Александър… Наричай ме Александър, мамо!“

Ако трябваше да съди по пристъпите на урагана, които заглушаваха дори воя на змея от приказките, дето бълвал огън и жупел, тази нощ Сварог явно беше много по-весел от всеки друг път.

Внезапен гръм заглуши дори смеха на Сварог. Александър усети как земята под краката му се затресе.

Смехът и закачките в заслона моментално секнаха.

— Това е топ! — извика някой.

Всички глави се обърнаха към него.

— Топ ли? — присмя му се друг. — Кой ще ти стреля с топ в такова време, когато трябва да си спасяваш душата?

— Пиратите.

Думата „пирати“ смути рибарите, но след малко заговориха един през друг:

— Пирати ли?

— В такова време не само пират, ами и дявол няма да си покаже главата навън.

Нито един от тях обаче не погледна да види какво става зад дървените кепенци на заслона. Александър се слиса. Защо ли, замисли се той. Дали защото ги е страх, или не вярват, че някой пиратски кораб може да се е добрал до заливите на Парга и да е пуснал котва там, без да се е разбил в скалите?

Разнесе се нов гръм, по-силен от предишния. Земята потрепери. Проклетият заслон се разлюля. В един момент им се стори, че гредите, които поддържаха покрива, ще се изскубнат, ще се омотаят в тръстиката над главите им, ще се завихрят и ще полетят нанякъде.

— Топ е! — прошепна някой. — Наистина е топ!

Най-близкият до вратата скочи и я отвори. Бурята връхлетя с щурм в заслона. Повлече навътре и вика на рибаря:

— Тичайте! Елате насам!

— Какво има? — викна Боран, докато се промъкваше към вратата.

Баща му дръпна Александър от огнището и го погледна право в очите:

— Бягай! Право у дома! Господ да те пази! Хвръквай!

До вратата го заведе баща му. Рибарите бяха излезли навън от заслона и стояха като истукани под дъжда.

— Какво има? Какво става? — приближи се откъм гърба им той.

Нямаше отговор. Александър видя отговора през раменете им. Насред кипящото бурно море се очертаваше катраненочерен кораб. Бурята беше раздрала флага от мачтата — и тя черна! — затова не личеше на кого принадлежи.

— Погледнете натам! — викна един от рибарите.

От две лодки, успели да се промъкнат между скалите до сушата, слизаха въоръжени до зъби мъже.

— Пирати!

Викът се поде от уста на уста:

— Идват… пирати… Пирати, ще отвличат момчета да ги продават на османлиите!...

— Да бягаме!

Александър този път не чака повече. Хукна нагоре към хълмовете. Чу някой зад него да вика:

— Всеки да се прибере у дома!

Правеше точно това.

Баща му, останал без дъх, го настигна.

— Не! — викна. — Не отивай вкъщи!

Александър знаеше защо баща му не искаше да се прибере у дома.

Онези, които събираха девширмето[2], щяха да забележат най-напред него, преди всички.

Те отвличаха деца. Момчета.

Тичаха по още по-стръмни нагорнища. Трябваше да се скрият, преди да е съмнало.

— Нагоре! — продума запъхтян Армано. — Помниш ли, Александър, кошарата зад дървото, върху което миналата година падна гръмотевица?

Помнеше я, разбира се. Кимна с глава.

— Тичай право натам. Скрий се хубавичко. Не се бой. Не излизай, докато не дойда. Не чуеш ли моя глас, няма да се показваш! Ясно ли е.

— А ти?

— Мисли си за Македонски. Като дойда, ще ти донеса и меча.

Прочете паниката в очите на баща си, въпреки че той се преструваше на безгрижен.

— Тук се разделяме — спря се Армано. — Не поглеждай назад и продължавай да се катериш!

Александър не можа да потисне тревогата си, хвърли се към него и го прегърна с две ръце през кръста. Към мириса на влага по едва започналите да съхнат одеве пред огнището груби дрехи се беше насложила и добре познатата таткова миризма. Вдиша ги с пълни гърди. Усети в косата си ласката на грубите му, мазолести пръсти.

— Хайде сега!

Армано се отскубна, отдалечи се от сина си:

— Бягай! Господ да те варди!

Земята и поляните бяха подгизнали от вода. На Александър му се струваше, че където и да стъпи, земята повръщаше кал. Едва си мъкнеше краката. Вървеше с протегната напред глава. Също като издадената напред статуя от флагманския кораб на армадата с грамадните платна, която пореше вълните напред и все по-напред. И той пореше дъжда — напред и все по-напред.

Изведнъж сам си заповяда: „Спри!“. Спря. „Чуй!“

Ослуша се. Нищо не чу. „Какво има?“

Воят на бурята сякаш секна отведнъж, страховитото свистене на вятъра затихна. Замести го шляпането на дъжда по земята.

Под въздействието на напрегнатите сетива съзнанието му тръпнеше от подозрения. „Нещо май се изтърколи.“