Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Да не би, да не би… Стъписването ѝ за миг премина в радостен трепет. Да не би баща ѝ — който всичко знаеше, виждаше, чуваше, усещаше — да е забелязал, че Хатидже се е влюбила в Али? Дали не е казал на майка ѝ: „Щом моята дъщеря, принцесата, го е обикнала, реших да я дам на Али?“.

Хафза султан я побутна лекичко настрани и тръгна обратно към дивана си, но Хатидже се спусна и застана пред нея.

— Кой е, валиде?

Този път майката не се опита да се изтръгне от ръцете на дъщерята, обвити около талията ѝ. Нерешително вдигна ръце. Хатидже усети как една ръка кацна като гълъб върху главата ѝ.

— На кого ме дава татко?

— Не знам.

— Валиде.

Баща ѝ казва, че иска да я даде за съпруга на някого, а майка ѝ не знае кой е той?

— Кълна се в Аллах, Хатидже, не знам!

Долови, че спазъм сви гърлото на майка ѝ.

„Прекрасно знае кой е, но не ти го казва! — обади се разгневен вътрешният ѝ глас.

„Али е, Али!“ — тупкаше сърцето ѝ.

„Глупачка! — каза този път гласът. — Как може да си толкова глупава! Откъде накъде великият санджакбей на Трабзон ще дава дъщеря си на конегледача Али!?“

Ако не я даде, и тя нямаше да се омъжи. Толкоз.

Баща ѝ бил решил, и тя го е решила!

— Ами ако аз не искам?

Хатидже видя как по лицето на майка ѝ пробягаха един след друг всичките цветове на дъгата.

— Той, дъще, не пита искаш ли или не.

— Но… но… Как е възможно, без аз да го искам?

Хафза султан направо се срина на дивана.

— Такива като нас, дъще — промълви, — много пъти правят неща, които не искат. Как мислиш, баща ти прави само каквото поиска ли? Ами аз? Нямаше ли да е по-добре да умра, вместо да ти съобщавам тази вест? Но ти я съобщих. Защото бях длъжна. „Държавата очаква от нас да правим не каквото искаме ние, а каквото иска тя! Така е устроен светът.

— Но аз съм още много малка!

— Баща ти смята, че си пораснала колкото трябва. Взел е дори документ от ходжите, че ти се разрешава по закон. Казали, че е допустимо. А и…

— Какво „А и…“, валиде? Има още нещо, което не можа да ми кажеш ли?

Собственият ѝ глас също започна да пресеква. Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Но я бяха обучили да не плаче. Робите плачеха. Принцесите не плачат, пред никого не трябваше да издават своята безпомощност. Това беше „позволено“-то. „Проклето „позволено“!“, си каза, но така и не успя да сдържи сълзите си.

— Трябва да се омъжиш за човека, когото баща ти е намерил, за да си разчисти пътя към трона.

— Иначе…

— Иначе… — нерешително продължи майка ѝ. Сега лицето ѝ съвсем пожълтя. — Човекът, който ще ти бъде съпруг, ще премине на страната на Ахмед или Коркут. Ще разчисти пътя на единия от двамата. А за баща ти… — не успя да довърши. — Разбираш ли ме? Длъжна си.

Не, не разбираше.

— Откъде накъде ще съм длъжна?

— Заради „Ред и стабилност на трона“, Хатидже!

Не си спомняше да е виждала друг път майка си обзета от такава паника и такъв ужас.

— „Ред и ста…“… Какво означава това?

— Смърт.

— Смърт ли? Нищо не разбирам.

— Държавата е дълговечна. Затова се казва: „Държавата е вечна и безсмъртна“. Ако трябва, в името на държавата се жертва и живот. Баща, майка, син, дъщеря, дете, брат и какво ли не… „Ред и стабилност на трона“, дъще, означава, че ако се наложи, в името на държавата е позволено и да се убива, разрешава се.

Пак това „позволено“ се изпречи пред нея. И смъртта, и животът зависеха все от него. Хатидже постоя така за миг.

— Тоест, ако някой от чичовците ми стане падишах, ще заповяда да убият татко? Това ли ми казваш, валиде?

Майка ѝ не посмя да я погледне в очите. Само се опитваше с треперещи пръсти да пресушава стичащите се по бузите ѝ сълзи. Отначало кимна един-два пъти с глава. И вместо да каже „да“, прошепна:

— И не само него! И брат ти Сюлейман в Кефе. Даже и мен, и теб… Който се качи на трона, няма да остави след себе си нито един от рода на Селим — нито от кръвта му, нито от харема му…

И двете не намериха какво да кажат. Нито се спогледаха, нито издадоха някакъв звук. Тишината беше толкова тягостна, че Хатидже чу как бие сърцето на майка ѝ. Сигурно и майка ѝ чуваше нейното. Защото биеше като лудо, до пръсване.

Мракът нямаше край. А нали раят плуваше в светлина? Нали в рая пърхаха най-разнородни птички, нали идилията от пъстри цветя цареше в целия свят? Нали в рая ангелите и херувимите си чуруликаха весело? Какво търсеше в рая тази безкрайна тъмнина?

Неочаквано съзнанието ѝ закрещя: „Кой ти е казал, че това тук е раят?“ Тръпка пролази през цялото ѝ същество. Адът ли е? „Ако не съм в рая, значи трябва да съм в ада!“ — панически ѝ мина през ум. Всичките грехове се втурнаха в мозъка ѝ накуп. Непокорството. Отвращението и омразата към кандидат-съпруга ѝ. Представата ѝ, когато беше в неговите обятия, че я прегръща Али. Всичките. Как щеше да я приеме Аллах в рая, като имаше толкова много грехове.

Хатидже си помисли, че плаче. Струваше ѝ се, че по бузите ѝ капят сълзи.

Паниката ѝ се изпари така внезапно, както и дойде. Наум се попита: „Ако съм в ада, тогава къде са онези бездънни ями, които бълват огън и жупел? Ами дяволите?“ Защо не чуваше писъците на грешниците, които дяволите хвърляха в огньовете? Защо вместо с червено адът беше обвил душата ѝ в черен мрак?

„Аллах — отскочи зарадвана тя в чернилката, сред която се премяташе. — И в ада не съм.“ Хатидже усети как и ръцете, и краката ѝ започнаха да се размахват. Сякаш искаше да се хване някъде, да улови нещо. „Щом не съм в рая или в ада, къде съм?“ Изкрещя. Не си чу гласа, но беше сигурна, че попита на глас. Мислеше, че го е изкрещяла с все сила. „Къде съм, накъде пропадам?“

Сякаш някой вътре в главата ѝ се изкиска: „Къде ли си, Хатидже. Нито в рая, нито в ада. Нито си умряла, нито си жива. Ти си някъде между тях. От теб зависи на кое от тези места да отидеш. Да умреш или да живееш“.

„Тогава мога да се отърва от този мрак?“

„Стига да поискаш…“

На Хатидже ѝ се стори, че сред мрака вижда едно малко момиченце да се изправя до невероятно красива жена. Начаса позна майка си. И малкото момиченце. Това момиченце беше самата тя. Хатидже отпреди седем години. В черните ѝ очи пламтяха искри. Чу се да казва: „Щом е така, нека жертвата на този „Ред и стабилност на трона“ да не е баща ми Селим шах, нека жертвата да е Хатидже“.

Видя как сама се отказва да притеснява майка си, за да не я разплаква.

„Позволено“ ли е или не. В онази нощ плакаха и двете. Безутешно. Задавяха се от ридания.

И защо да не плачеха? Това беше нощта на нейната смърт.

— На кого ще ме даде, мамо?

Майка ѝ изтри първо своите сълзи, после нейните. Сега се опитваше да ѝ се усмихне.

— На Искендер паша.

— Що за човек е? Виждала ли съм го? Млад ли е, стар ли?

Сама не повярва, че попита през онази нощ майка си точно за това. Друг път сигурно би се изчервила като рак от срам. При положение, че не беше „позволено“, как успя да изрече тези въпроси?

Сигурно си беше помислила, че щом никой не изпитваше срам от това да дадат едно деветгодишно момиче на мъж, така не ще да е било срамно и да зададе своите въпроси.

После настъпи мрак. Пълен мрак.

Хатидже беше пропаднала в черен мрак, същия както в този миг.

Както в този миг.

Мрак, навсякъде!

Звуците преминаха в бучене, виденията изчезнаха. Пръв се загуби зад някаква разкапана стена образът на майка ѝ.

Имаше едно-единствено спасение. Да избяга от черния мрак. С все сила извика: „Светлина!“ По-точно, смяташе, че го е извикала. В желанието си да избяга от тъмното на светло тя се мяташе, блъскаше насам-натам.

Изведнъж забеляза, че тъмнината започва да избледнява.

Хатидже обърна глава наляво, надясно. „Не мога да повярвам!“ — възкликна наум. В сърцето ѝ сякаш изгряваше зора.

Сред звуците, които звънтяха и бучаха в главата ѝ, дочу гласове. Някой казваше:

— Слава богу! Идва на себе си!

Позна този глас.

Ресниците ѝ затрептяха и тя улови светлината. Напъна се да я задържи здраво. Боеше се, че ако си отвори очите, светлината ще изчезне. Лекичко ги отвори. Видя Джевахир.

— Върна се, върна се, върна се!.. — плесна с ръце зарадваното момиче.

Хатидже се попита: „Откъде ли?“

„От смъртта! — проскърца оня глас в главата ѝ. — От мрака!“

— Аллах ни върна принцесата! — чу добре познати гласове. Обърна се и видя наложниците да се прегръщат една с друга. Джевахир също захвърли настрана всякакви традиции, протоколи, правила, захвърли и „позволено“-то и с две ръце я прегърна през раменете.

— Обети му дадох от Корана, кочове му обещах… Слава богу, слава богу! Върнахте се!

Знаеше откъде се е върнала. От мрака. От смъртта.

„Добре, но къде се върнах?“ — попита се сама.

И в този миг си спомни всичко, което се случваше.

Бягащите потайни стъпки. Факлите в градината, мъжете с извадени саби. Писъкът на Емирхан:

— Чичо, не ме убивай! Роб ще ти бъда, верен като куче!

— Палачо, погубва ли се такава мъничка душица?

Виковете на принц Осман…

— А бре, убийци! А бре, Селимови песове! Дали са ми името Осман! Какво си мислите, че ще ви дам живота си, без да взема друг, така ли?

Викове. Ругатни.

Най-накрая Хатидже си спомни и громолящата като гръмотевица заповед на баща си:

— А бре не ви ли е срам! Изплашихте се от едно момче без мустаци ли! Накъде върви този „Ред и стабилност на трона“, щом седем мъже не могат да вземат една душа? Робите ни да си седят, а пък ние да вършим каквото трябва, така ли?

Хатидже се огледа уплашено наоколо.

— Шшшшшът! — накара наложниците си да замълчат.

Наостри слух навън. Нито звук. Над двореца в Бурса тегнеше мъртвешка тишина.

— Върнах се… — отрони въздишка към Джевахир. — От една мъртвешка нощ в друга мъртвешка нощ.

САРУХАН, ЛОЗЯТА НА КАСЪМ АГА

Ферахшад ханъм погледна към слугинята, която ѝ вееше над главата с ветрило. От сутринта размахваше това грамадно египетско ветрило с дълъг прът вместо дръжка, затова се размисли, че ръката ѝ направо трябва да е капнала от умора. По лицето на момичето блестяха стотици ситни капчици пот. Върху черната кожа те приличаха на малки черни перли.

— Стига толкова, Мюнире. Каквото и да правиш, няма полза, дъще.

Момичето ѝ отправи благодарствен поглед. Не чака втори път да ѝ се заповяда. Занесе ветрилото зад вратата и го изправи там.

Ферахшад свали тюла от главата си. Подметна с ръка нагоре буйната си черна коса.

— Тази година май няма да дойде есен.

— Така е — продума едва чуто Мюнире.

Не беше позволено слугините да разговарят с господарките си. Те се зачервяваха от яд: за каква се мислиш, че ми приказваш? Но Ферахшад ханъм не беше такава.

— Земята сякаш се е подпалила, господарке.

— Добре че закарахме работниците в шатрата, Мюнире!

Мюнире не очакваше, че може да я ядоса, ако ѝ отговори, но все пак отбягваше. Господарката ѝ беше великата Ферахшад ханъм. А тя — Карадут[4] Мюнире.

За проклетия, един работник ѝ лепна това прозвище. Оттогава я наричаха Карадут.

— Имате право, господарке — рече ѝ тя. — Бог да ви благослови! Иначе щяха да се изпържат под онези кирпичени стени.

— Бог да благослови всички, момичето ми! И те душа носят. Пази си добре душата, за да те пази и тя.

Мюнире не разбра нищо, но все пак се усмихна на господарката си.

Добра жена беше Ферахшад ханъм, макар че понякога се случваше и тя да се ядоса, да викне, да я накаже за недобре свършена работа.

По нейно нареждане се бяха омъжили толкова момичета. Куп робини беше освободила и им беше помогнала да се задомят. Сякаш между Ферахшад ханъм и тези, които работеха за нея, имаше негласно споразумение. Пред непознати не си позволяваха да обелят и дума за Ферахшад ханъм. Ако някой ги попиташе, отговаряха все по един и същ начин, като че ли се бяха наговорили: „Бог да я благослови! На тоя свят не се е раждала по-добра жена от нея! Дано Всевишният да я дари с безкрайно щастие!“

Никой из чаршията и по пазара вече не питаше: „Коя е, каква е?“ Не само в Маниса, а където и да е в цялата област, наречена Сарухан, нямаше човек, който да не познава Ферахшад ханъм и да не се моли за нейното здраве.