— Защото снимката пази теб. И когато ти скочи от джипа, аз повярвах, че тя ще спаси и мен, както ти вярваш, че винаги предпазва теб.
— Не, не вярвам… — поде Тиболт.
— А тогава защо все още я носиш със себе си, приятелю?
* * *
Беше петък, третият му работен ден в кучкарника, и макар че Тиболт се отърси от повечето следи от предишния си живот, снимката неизменно беше в джоба му. Не забравяше и думите, които изрече Виктор онзи ден.
Разхождаше един мастиф по сенчеста пътека, която не се виждаше от канцеларията, но беше в пределите на имота. Кучето беше огромно и близваше ръката на Тиболт през десет секунди. Приятелски.
Той вече беше усвоил основните неща в работата: хранеше и разхождаше кучетата, чистеше клетките, изготвяше график на ангажиментите. Не беше трудно. Беше почти сигурен, че бабата на Бет смята да му позволи и да обучава кучетата. Предния ден го беше накарала да наблюдава, докато тя се занимава с едно от животните, и Тиболт си спомни как беше работил със Зевс: ясни, кратки и простички команди, зрителни указания, категорично водене с каишката и много похвали. Когато приключи, възрастната жена го помоли да повърви до нея, докато връщаше кучето обратно към клетките.
— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с нещо такова? — попита го.
— Да.
Тя хвърли поглед през рамо към Зевс, който ги следваше.
— По същия начин ли си обучавал Зевс?
— В общи линии.
Докато разговаряше с бабчето, преди да получи работата, Тиболт помоли за две неща. Първо, да му позволят да води Зевс със себе си на работа. Обясни, че след като са били заедно почти през цялото време, кучето няма да реагира добре на дългите им раздели през деня. За щастие бабчето разбираше.
— Отдавна работя с овчарки и знам какво имаш предвид — увери го тя. — Стига да не досажда, нямам нищо против.
Зевс не досаждаше. Тиболт се досети от самото начало, че не е уместно да го води край клетките, докато ги чисти или храни животните, тъй като присъствието му изнервяше някои от другите кучета, но неговото момче се вписа прекрасно. Зевс следваше Тиболт, докато той разхождаше кучетата или чистеше тренировъчната площадка, и лягаше на верандата близо до входа, докато господарят му беше зает с писмена работа. Когато идваха клиенти, Зевс винаги заставаше нащрек, както беше научен. Това беше достатъчно, за да накара повечето хора да се заковат на място, но след едно бързо «Всичко е наред» кучето се успокояваше.
Втората молба на Тиболт беше да започне работа в сряда, за да има време да се установи. Бабчето се съгласи и с това. В неделя на връщане от кучкарника той си взе вестник и си потърси квартира под наем. Списъкът не беше дълъг — включваше само четири жилища — и той веднага изключи двете по-големи.
По ирония на съдбата другите две възможности бяха в двата противоположни края на града. Първата къща беше в по-стар квартал съвсем близо до центъра на града и имаше гледка към река Саут. В добро състояние, на хубаво място, но не беше за него. Съседните постройки бяха твърде близо една до друга. Втората къща обаче щеше да свърши чудесна работа. От нея до кучкарника се стигаше по черен път, дълъг около три километра, а самата къща се намираше в селски район точно до гората. Удобството беше, че ще може да минава напряко през гората, за да стига до кучкарника. Пътят му не се скъсяваше особено, но Зевс щеше да има възможност да поскита. Беше едноетажна постройка в южняшки рустик и беше най-малко на сто години, но в относително добро състояние. Тиболт изтри праха от един прозорец и надникна вътре. Трябваше да я постегне малко, но това нямаше да му попречи да се пренесе. Кухнята определено беше старомодна — в ъгъла видя печка на дърва, вероятно единственото средство за отопление в къщата. Подът от широки чамови дъски беше надраскан и покрит с петна, а шкафовете вероятно бяха поставени още при построяването на къщата, което само я правеше още по-самобитна. А най-хубавото бе наличието на основната мебелировка: диван, масички, лампи и дори легло.
Тиболт позвъни на телефона от обявата и няколко часа по-късно чу собственикът да пристига с колата си. Двамата си побъбриха малко и се оказа, че мъжът е служил двайсет години в армията, последните седем, от които във форт Браг. Къщата беше на баща му, който починал два месеца преди това. Тиболт реши, че това е добре, понеже къщите са като автомобилите — ако не ги използваш редовно, бързо се рушат. Тази все още беше в добро състояние. Депозитът и наемът му се сториха малко височки, обаче той спешно се нуждаеше от квартира. Плати авансово наема за два месеца и депозита. Съдейки по изражението на собственика, явно изобщо не беше очаквал толкова много пари в брой.
Тиболт спа в къщата в понеделник вечерта, проснал спалния си чувал върху матрака. Във вторник отиде пеш в града, за да си поръча нов матрак от един магазин, където се съгласиха да му го доставят вечерта, а после си набави и продукти. Върна се с раница, пълна с чаршафи, кърпи и почистващи препарати. След още две ходения до града зареди хладилника и си купи чинии, чаши и съдове, а също и двайсет и пет килограмов чувал с храна за Зевс. В края на деня за пръв път, откакто беше заминал от Колорадо, му се прииска да имаше кола. Но вече се беше настанил в къщата и това му стигаше. Беше готов да отиде на работа.
Откакто започна работа в кучкарника, прекарваше повечето време в компанията на бабчето, която го запознаваше с мястото. Почти не виждаше Бет или Елизабет, както предпочиташе да я нарича мислено, защото сутрин тя заминаваше, облечена за работа, и се връщаше късно следобед. Бабчето спомена за някакви учителски събрания, което му се стори логично, понеже учебната година започваше следващата седмица. Освен поздравите, които си разменяха от време на време, Бет го бе дръпнала настрани през първия му работен ден и го беше помолила да се грижи за баба ѝ. Тиболт я разбираше. Очевидно възрастната жена беше прекарала инсулт. След сутрешните обучителни часове тя дишаше по-тежко от обичайното, а докато се връщаше към къщата, куцаше по-забележимо. Тиболт се тревожеше.
Харесваше бабчето — тя се изразяваше неповторимо, макар че той не беше сигурен доколко това не е престорено. Ексцентрична или не, възрастната жена беше интелигентна, в това нямаше никакво съмнение. Той често оставаше с впечатлението, че тя го преценява дори когато водят най-обикновен разговор. Имаше мнение за всичко и не се страхуваше да го споделя, нито пък се боеше да му разказва за себе си. През изминалите няколко дни научи доста за нея. Разказа му за съпруга си и за кучкарника, за обученията, които е провеждала преди, за някои от местата, които е посещавала. Освен това го разпитваше за самия него, а той чинно отговаряше на въпросите ѝ за семейството и за произхода си. Стори му се необичайно обаче, че тя не го разпитваше нито за военната му служба, нито дали е служил в Ирак. Но и той не ѝ разказа, понеже не му се говореше за това.
Заради старанието, с което бабчето избягваше темата и свързаната с нея празнина от четири години в живота му, Тиболт допусна, че тя разбира сдържаността му. А може би тъкмо службата му в Ирак донякъде беше причината тя да го наеме.
Умна жена.
Официално от него се искаше да ходи на работа от осем до пет. Неофициално той пристигаше в седем сутринта и обикновено работеше до седем вечерта. Не искаше да си тръгва със съзнанието, че има още за вършене. Хубавото бе, че така виждаше и Елизабет, когато тя се прибереше у дома след работа. Общуването създаваше близост, а близостта — спокойствие. При всяка тяхна среща той си спомняше, че е дошъл заради нея.
И че причините да бъде тук са донякъде неясни за самия него. Да, беше дошъл, обаче защо? Какво искаше от нея? Щеше ли някога да ѝ каже истината? Докъде щеше да доведе всичко? Докато размишляваше над всички тези въпроси на тръгване от Колорадо, той допускаше, че ще разбере отговорите, когато открие жената от снимката. Но ето че вече я беше намерил, а не беше по-близо до отговора, отколкото по време на заминаването си.
Междувременно научи много неща за Елизабет. Например, че имаше син. Това малко го изненада, не беше обмислял подобна възможност. Казваше се Бен — симпатично хлапе, съдейки от малкото, което беше видял. Бабчето спомена, че Бен играел шах и четял много. Тиболт забеляза, че откакто беше започнал работа, Бен го наблюдава зад завесите или хвърля по някой поглед към него, когато идва при баба си, но се държи на разстояние. Дали понеже той искаше така, или понеже така искаше майка му?
Вероятно второто.
Тиболт знаеше, че първото ѝ впечатление от него не е било добро. А и той така се стъписа, като я видя! Знаеше, че е привлекателна, но избелялата снимка не беше уловила сърдечната ѝ усмивка, нито сериозния ѝ, изпитателен поглед, с който сякаш търсеше скритите му недостатъци.
Потънал в мисли, той стигна до главната тренировъчна площадка зад къщата. Мастифът дишаше учестено, затова Тиболт го поведе към клетките. Нареди на Зевс да седне и да не мърда, после настани мастифа в клетката му. Напълни купичката му с вода, доля в още няколко съда, които се бяха поизпразнили, и взе от канцеларията простичкия обяд, който си беше приготвил вкъщи. Тръгна към рекичката.
Обичаше да се храни тук. Тъмната вода и сенчестият дъб с ниските клони, от които висеше мъх, придаваха на мястото праисторически дух, който много допадаше на Тиболт и на Зевс. Забеляза дървена къщичка между клоните и въжен мост с дъски, който изглеждаше като направен от подръчни материали набързо от човек, който не е бил съвсем наясно какво прави. Както обикновено Зевс нагази във водата, за да се поохлади, а после топна и главата си и излая. Шантаво куче.
— Какво прави? — попита някой.
Тиболт се извърна и видя Бен в края на просеката.
— Нямам представа — сви рамене той. — Май лае по някоя риба.
Момчето побутна очилата си нагоре и попита:
— Често ли го прави?
— Винаги, когато идваме тук.
— Странно е — отбеляза момчето.
— Да, знам.
Зевс забеляза присъствието на Бен, увери се, че детето не крие никаква заплаха, после навря главата си във водата и отново излая. Бен остана в края на просеката. Тиболт не беше сигурен какво да направи сега, затова отхапа от сандвича си.
— Вчера те видях да идваш тук — съобщи Бен.
— Така ли?
— Проследих те.
— Предположих.
— Ей на онова дърво имам къщичка — посочи му хлапето. — Това е тайното ми скривалище.
— Хубаво е да си има човек нещо такова — съгласи се Тиболт и махна към близкия клон: — Искаш ли да седнеш?
— Не бива да се приближавам.
— Така ли?
— Мама казва, че си непознат.
— Добре е да слушаш майка си.
Бен явно остана доволен от реакцията му, но не знаеше какво да прави сега. Погледна от Тиболт към Зевс, подвоуми се и реши да приседне върху повален дънер наблизо, запазвайки разстояние помежду им.
— Ти при нас ли ще работиш? — попита Бен.
— Вече работя.
— Не, питам дали ще напуснеш.
— Не възнамерявам — изви вежди Тиболт. — Защо?
— Понеже последните двама напуснаха. Не им харесваше да чистят акото.
— На никого не му харесва.
— На теб не ти ли е неприятно?
— Не много.
— На мен не ми харесва как мирише — намръщи се Бен. — На повечето хора не им харесва. Старая се да не му обръщам внимание. — Той отново побутна очилата си нагоре. — Откъде ти хрумна името Зевс?
Тиболт не успя да скрие усмивката си. Беше забравил колко любопитни са децата.
— Когато го взех, той така си се казваше.
— А защо не го промени с име по твой избор?
— Не знам. Просто не се сетих.
— И ние имахме немска овчарка. Казваше се Оливър.
— Така ли?
— Умря.
— Съжалявам.
— Няма нищо — увери го Бен. — Беше стар.
Тиболт дояде сандвича си, пъхна найлоновото пликче в чантата си и отвори пликчето с ядки, което си беше приготвил. Забеляза, че момчето го гледа, и вдигна пликчето:
— Искаш ли бадеми?
Бен поклати глава:
— Не бива да приемам храна от непознати.
— Добре. На колко години си?
— На десет. А ти на колко си?
— На двайсет и осем.
— Изглеждаш по-възрастен.
— Ти също.
Бен се усмихна.
— Казвам се Бен.
— Приятно ми е да се запознаем, Бен. Аз съм Логан Тиболт.
— Наистина ли идваш пеша чак от Колорадо?
Тиболт го погледна с присвити очи:
— Кой ти го каза?
— Чух мама да го казва на баба. Говореха си, че повечето нормални хора биха шофирали.
— Прави са.
— Краката ти изморени ли са?
— Отначало се изморяваха, но след време свикнах да ходя дълго. Зевс също. Всъщност на него му харесваше да ходим. Непрекъснато виждах нови неща, а той пък преследва сигурно един трилион катерички.
Бен размърда крака напред-назад със сериозно изражение.
"Íèêúëúñ Ñïàðêñ" отзывы
Отзывы читателей о книге "Íèêúëúñ Ñïàðêñ". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Íèêúëúñ Ñïàðêñ" друзьям в соцсетях.