— Зевс изпълнява ли командата «донеси»?

— Да. Обаче само няколко пъти, после му омръзва. Защо? Искаш ли да му хвърлиш нещо?

— Може ли?

Тиболт сви длани край устата си и повика Зевс. Кучето излезе с подскоци от водата, спря на няколко метра от тях и се отърси. Насочи поглед към господаря си.

— Намери пръчка.

Зевс незабавно забоде нос в пръстта и задуши около десетките нападали клонки. Накрая намери малка пръчка и доприпка до Тиболт.

Тиболт поклати глава:

— По-голяма — каза и кучето го изгледа с нещо като разочарование, после се обърна. Пусна пръчката и продължи да търси. — Превъзбужда се, когато си играе, и ако избере прекалено малка пръчка, ще я счупи — обясни Тиболт. — Всеки път го прави.

Бен кимна сериозно.

Зевс се върна с по-голяма пръчка и я занесе на Тиболт. Той откъсна стърчащите малки клончета, за да я заглади, и я подаде на кучето.

— Занеси я на Бен.

Зевс не разбра командата и наклони глава с щръкнали уши. Тиболт посочи към момчето:

— Бен — поясни. — Пръчка.

Зевс заприпка към детето с пръчката в уста, после я пусна в краката му. Подуши Бен, приближи се още малко и остави момчето да го погали.

— Знае името ми, така ли?

— Вече да.

— Винаги ли ще го помни?

— Сигурно, особено след като те подуши.

— Как е възможно да се учи толкова бързо?

— Ами просто така. Свикнал е да учи бързо.

Зевс се примъкна още по-близо и близна Бен по лицето, после се отдръпна, стрелкайки с поглед ту Тиболт, ту момчето.

Мъжът посочи към пръчката:

— Иска да я хвърлиш. Така се моли.

Бен взе пръчката и се поколеба.

— Може ли да я хвърля във водата?

— Много ще му хареса.

Бен запрати пръчката в бавното течение. Зевс скочи във водата и заплува. Взе пръчката, спря на няколко метра от Бен и се отърси, после се приближи и пусна пръчката.

— Научил съм го да се изтръсква, преди да се приближи. Не обичам да се мокря — обясни Тиболт.

— Супер е!

Тиболт се усмихна, а момчето хвърли пръчката отново.

— Какво още може да прави? — попита Бен.

— Много неща. Например… страхотно играе на криеница. Ако се скриеш, той ще те намери.

— Може ли да го направим някой път?

— Когато поискаш.

— Страхотно. А умее ли и да напада?

— Да, но в повечето случаи е дружелюбен.

Тиболт дояде обяда си, наблюдавайки как Бен продължава да хвърля пръчката. След последното хвърляне Зевс взе пръчката, но не дотича до момчето, а се дръпна настрани и легна. Натисна пръчката с лапа и я загриза.

— Това означава, че е приключил — поясни стопанинът му. — Между другото, имаш добър замах. Играеш ли бейзбол?

— Миналата година играх, но тази не знам дали ще продължа. Искам да се науча да свиря на цигулка.

— Аз свирих като малък — отбеляза Тиболт.

— Наистина ли? — изненада се Бен.

— И на пиано. Осем години.

Отстрани Зевс надигна глава от пръчката и застана нащрек. След миг Тиболт чу някой да се приближава и между дърветата се разнесе гласът на Елизабет:

— Бен?

— Тук съм, мамо — провикна се той.

Тиболт вдигна длан към Зевс:

— Всичко е наред.

— Ето къде си бил — каза тя, когато се показа. — Какво правиш тук?

Дружелюбното ѝ изражение застина, когато забеляза Тиболт, и той съвсем ясно разчете погледа ѝ: какво търси синът ми насред гората с мъж, когото почти не познавам? Тиболт не сметна за нужно да се оправдава, не беше направил нищо нередно. Вместо това кимна за поздрав.

— Здравей.

— Здрасти — отговори тя предпазливо. Бен вече тичаше към нея.

— Само да видиш какво може кучето му, мамо! Страшно е умно. По-умно е дори от Оливър.

— Чудесно — обгърна тя с ръка раменете му. — Готов ли си да се прибираме? Сервирала съм обяда.

— Познава ме…

— Кой?

— Кучето. Зевс. Знае името ми.

Бет се обърна и изгледа Тиболт:

— Така ли?

— Да — кимна той.

— Ами… хубаво.

— Знаеш ли какво? Той е свирил на цигулка.

— Зевс ли?

— Не, мамо, господин Тиболт. Като малък е свирил на цигулка.

— Нима? — фактът явно я озадачи.

Тиболт кимна.

— Майка ми страшно обичаше музиката. Искаше да се науча да свиря Шостакович, но не бях толкова талантлив. Все пак можех да свиря прилично Менделсон.

Бет се усмихна насила:

— Разбирам.

Тиболт се засмя.

— Какво? — попита тя, явно припомняйки си и предишната им среща.

— Нищо.

— Какво има, мамо?

— Нищо — отговори тя. — Просто трябваше да ми кажеш къде отиваш.

— Непрекъснато идвам тук.

— Знам, но другия път ме предупреди, ясно?

«За да те държа под око — помисли си тя, но не го изрече на глас. — Да съм сигурна, че си в безопасност.» Тиболт схвана и това послание, нищо че момчето не успя.

— Май трябва да се връщам в канцеларията — надигна се Тиболт. Прибра остатъците от обяда си. — Искам да проверя дали с мастифа всичко е наред. Беше му горещо и искам да видя дали е изпил водата. Довиждане, Бен. Довиждане, Бет. — Обърна се към Зевс: — Зевс! Да вървим!

Кучето скочи от мястото си и застана до Тиболт, а после двамата поеха по пътеката.

— Довиждане, господин Тиболт — провикна се Бен.

Тиболт се извърна и му махна.

— Приятно ми беше да си поговорим, Бен. Между другото, не ми казвай господин Тиболт, само Тиболт.

Сетне се обърна и продължи, усещайки погледа на Елизабет.

Девета глава

Клейтън

Вечерта Клейтън лежеше на леглото и пушеше цигара, доволен, че Ники е под душа. Харесваше му как изглежда тя след баня с мократа коса. Този образ отклони мислите му от факта, че всъщност би предпочел гостенката му да си събере партакешите и да си тръгне.

През последните пет дни тя за четвърти път оставаше да пренощува при него. Беше касиерка в «Куик Стоп», откъдето той си купуваше лютив чипс, и през последния близо месец все се канеше да я покани на среща. Зъбите ѝ не бяха много хубави и лицето ѝ беше леко сипаничаво, но тялото ѝ беше убийствено и това му беше предостатъчно, за да се справи със стреса.

Беше заради Бет — видя я миналата неделя, когато заведе Бен. Излезе на верандата по къси панталонки и потник, махна на Бен и на лицето ѝ грейна усмивка досущ като на Сара Фосет. Беше предназначена за момчето, но усмивката ѝ напомни на Клейтън, че бившата му съпруга се разхубавява с всяка изминала година.

Ако знаеше, че ще стане така, може би нямаше да се съгласи да се разведат. А сега какво — мисли си колко красива е Бет и няколко часа по-късно се оказва в леглото с Ники.

Работата беше там, че той не искаше да се събере с Бет.

Нямаше никакъв шанс това да се случи. Тя беше твърде упорита и беше склонна да спори, ако той вземеше решение, което тя не одобрява. Клейтън отдавна знаеше тези неща и си ги припомняше всеки път, когато я видеше. Непосредствено след развода изобщо не му се искаше да мисли за нея и доста дълго наистина не го правеше. Живееше си живота, прекарваше си страхотно с цял куп гаджета и смяташе, че миналото не го интересува. С изключение на детето, разбира се. Въпреки това, когато Бен стана на три-четири години, Клейтън започна да чува, че Бет отново излиза с мъже, и това го жегна. Той можеше да излиза с други, ама тя да го прави… това беше изключено. Клейтън не можеше да допусне някой друг да се появи в картинката и да се прави на баща на Бен. Освен това си даде сметка, че никак не му е приятно да си представя друг мъж в леглото с Бет. Просто не му се струваше редно. Познаваше мъжете и знаеше какво искат те, а Бет беше доста наивна в това отношение, дори и само защото той ѝ беше първият. Най-вероятно той, Кийт Клейтън, беше единственият мъж, с когото беше спала, което не беше лошо, понеже подреждаше приоритетите ѝ правилно. Тя отглеждаше сина им и макар че Бен си падаше малко женчо, майка му се справяше чудесно с възпитанието му. Освен това тя беше добър човек и не заслужаваше някакъв тип да ѝ разбие сърцето. Винаги щеше да се нуждае от Кийт, за да се грижи за нея. Но онази вечер…

Дали се беше издокарала в това оскъдно облекло, понеже го очакваше да намине? Това не означаваше ли нещо? Преди няколко месеца тя дори го покани да влезе, докато Бен събираше нещата си. Вярно, валеше като из ведро и бабичката през цялото време му се цупеше, обаче Бет се държа много мило и Кийт си каза, че може би я подценява. Тя си имаше нужди, всеки има. А какво лошо има той да удовлетворява нейните нужди от време на време? Беше я виждал гола, имаха си и дете. Как му викаха на това сега? Взаимноизгодно приятелство? Подобно нещо с Бет би му допаднало. Стига тя да не си въобрази разни неща и да не го натовари с твърде много очаквания. Кийт изгаси цигарата си и се зачуди как би могъл да ѝ предложи нещо такова.

Знаеше, че за разлика от него Бет е сама от много отдавна. От време на време край нея се навъртаха мъже, обаче Клейтън умееше да се справя с тях. Помнеше разговора си с Адам преди няколко месеца. Оня, дето обличаше блейзър върху фланелка, все едно е расов жребец от Холивуд. Жребец или не, стана тебеширенобял, когато Клейтън го спря и се приближи към колата му след неговата трета среща с Бет. Знаеше, че на вечеря двамата са изпили бутилка вино — беше ги наблюдавал от отсрещната страна на улицата, затова го подложи на тест с дрегера, който си носеше специално за такива случаи, и Адам тутакси пребледня.

— Май си пийнал повечко, а? — попита Клейтън с дежурното съмнение, изписано на лицето, понеже онзи тип се кълнеше, че е изпил само една чаша. Докато му закопчаваше белезниците, имаше чувството, че Адам ще припадне или ще се подмокри, и едва не се разсмя с глас.

Но се сдържа. Просто попълни документите бавно, преди да му дръпне обичайната реч, която изнасяше пред всеки, предизвикал интереса на Бет. Че са били женени и че имат дете, и че е негов дълг да се грижи за тяхната безопасност. И че последното, от което Бет се нуждае в живота си, е някой да я отклонява от дълга ѝ да възпитава техния син или да се обвърже с човек, който може да я използва. Нямаше да престане да се грижи за нея само защото са разведени.

Естествено, онзи схвана посланието. Всички го схващаха. Не само заради семейството и връзките на Клейтън, но и понеже той им предлагаше да изгуби алкохолната проба и документите, ако мъжът обещае да остави Бет на мира и да не ѝ казва за разговора си с Клейтън. Понеже нямаше да е хубаво, ако тя научи за сладкия им разговор. Можеше да предизвика проблеми с детето. А той не се държеше мило с никого, който създава проблеми на детето му.

Разбира се, на следващия ден Клейтън седеше в полицейската си кола, когато Адам си тръгна от работа. Пребледня, щом го видя да си играе с дрегера. Със сигурност схвана посланието му, затова Клейтън си тръгна спокоен. Следващия път, когато срещна Адам, той беше с някаква червенокоса секретарка от счетоводната фирма, в която работеше. Което естествено означаваше, че Клейтън е бил прав за него още от самото начало: този тип изобщо не беше подходящ за Бет. Просто поредният загубеняк, който си търсеше бърза свалка.

Е, нямаше да е с Бет.

Тя щеше да побеснее, ако узнаеше какви ги върши той, но за щастие не се случваше често. Кийт се намесваше само от време на време и накрая всичко приключваше добре.

Дори повече от добре. Даже фиаското с колежанките приключи добре. Нито фотоапаратът, нито снимките се появиха в шерифството или във вестника от миналия уикенд досега. Клейтън не бе имал възможност да потърси онзи загубеняк в понеделник, понеже трябваше да занесе някакви документи в окръжното, но научи, че типът е отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». За жалост — или пък за щастие — по-късно напуснал мотела и оттогава никой не го беше виждал. Най-вероятно вече отдавна си беше заминал.

Това беше хубаво. Много хубаво. Особено му харесваше гениалната идея, която му хрумна за Бет — взаимноизгодно приятелство. Чудничко, а? Клейтън сключи ръце зад главата си и се облегна на възглавниците точно когато Ники излезе от банята насред облак пара, загърната в хавлия. Той се усмихна.

— Ела тук, Бет.

Тя замръзна на мястото си.

— Казвам се Ники.

— Знам, но тази вечер искам да ти казвам Бет.

— Какви ги дрънкаш?

Очите му проблеснаха гневно:

— Затвори си устата и ела тук, ясно?

След миг колебание Ники несигурно пристъпи напред.

Десета глава

Бет

Трябваше да признае, че вероятно го е преценила неправилно. Поне по отношение на работата. През изминалите три седмици Логан Тиболт се прояви като идеалния служител. Нещо повече. Не само не отсъства нито ден, а идваше на работа рано, за да храни кучетата — нещо, което винаги правеше баба ѝ, откакто беше получила инсулта, — и оставаше до късно, за да помете пода в канцеларията. Веднъж Бет дори го видя да мие прозорците с препарат и вестник. Клетките бяха по-чисти от всякога, тренировъчната тревна площ се косеше през ден, а Тиболт започна дори да се ориентира в досиетата на клиентите. Стигна се дотам, че когато му връчваше първата заплата, Бет дори се почувства виновна. Знаеше, че парите едва му стигат да преживява. Но когато му подаде чека, той се усмихна и каза: