— Благодаря, това е чудесно.

Тя промърмори глухо:

— Няма защо.

С това изключение двамата почти не се виждаха. Учебната година беше започнала преди три седмици и Бет все още привикваше наново с работата си, което изискваше от нея да прекарва дълги часове в тесния си кабинет у дома, да обновява плановете на уроците и да проверява домашни. Бен обаче изскачаше като тапа от колата, щом се приберяха, и отиваше да си играе със Зевс. Доколкото Бет успяваше да прецени през прозореца, Бен явно смяташе кучето за новия си най-добър приятел, а животното очевидно се чувстваше по същия начин. Зададеше ли се колата им по алеята, кучето започваше да търси пръчка и посрещаше Бен с нея, когато той отвореше вратата. Бен изтичваше навън и докато Бет се качваше по стълбите към верандата, го чуваше да тича със смях през двора. Логан — малкото име му прилягаше повече от фамилията, въпреки онова, което беше казал при потока — също ги наблюдаваше и се усмихваше, преди отново да се върне към работата си.

Донякъде против волята си Бет харесваше усмивката му и непринудеността, с която тя се появяваше на лицето му, когато е с Бен или с баба ѝ. Знаеше, че понякога войната се загнездва трайно в съзнанието на войниците и им пречи да се приспособят към цивилния живот, но Логан не проявяваше признаци на посттравматичен стрес. Изглеждаше напълно нормален — освен дето беше прекосил страната пеша, така че може и да не беше участвал във военни действия зад граница. Баба ѝ се кълнеше, че още не го е питала — странно, ако човек познаваше добре баба ѝ, но това беше друга история. Логан се вписваше в семейния им бизнес по-добре, отколкото Бет бе смятала, че е възможно. Преди няколко дни, точно когато той привършваше работа за деня, тя чу Бен да прекосява къщата тичешком, а после почти веднага изтича обратно навън. Когато надникна, Бет установи, че синът ѝ е взел от стаята си бейзболната топка, за да си подават с Логан на двора. Гледа ги как си подхвърлят топката и как Зевс се старае да хваща пропуснатите топки преди момчето.

Само да можеше бившият ѝ съпруг да види с какво удоволствие играе Бен, когато не го притискат и не го критикуват.

Не се учудваше, че Логан и баба ѝ се разбират, но я озадачаваше колко често го споменава възрастната жена, след като Тиболт си тръгнеше за къщи, а и коментарите ѝ бяха едни: «Той ще ти допадне» или «Дали е познавал Дрейк?», с което намекваше, че Бет трябва да се постарае да го опознае. Баба ѝ дори му разреши да започне да обучава кучетата, а никога не го беше допускала с другите им служители. От време на време споменаваше по нещо интересно от миналото му — че спал до семейство броненосци в Северен Тексас например или че някога мечтаел да работи за изследователския проект в Куби Фора, Кения, където да изучава произхода на човека. Споменеше ли нещо подобно, не оставаше и капка съмнение, че е очарована от Логан и от неговата личност.

А най-хубавото беше, че положението в кучкарника започна да се успокоява. След дългото и напрегнато лято ежедневието им доби известен ритъм, затова Бет изгледа баба си с тревожно опасение, когато на вечеря тя съобщи новината си.

— Как така ще заминеш при сестра си?

Баба ѝ добави лъжица масло към купата скариди с овесени ядки пред себе си.

— Нямах възможност да я посетя след инсулта, а искам да видя как е. По-стара е от мен. И понеже ти вече преподаваш, а Бен е на училище, мисля, че моментът е подходящ.

— А кой ще се грижи за кучкарника?

— Тиболт. Той вече схвана нещата, дори обучението. И щял да се радва да поработи малко извънредно. Освен това ще ме закара до Грийнсбъро, така че няма защо да се тревожиш и за това. Всичко сме измислили. Дори си предложи услугите да започне да ми подрежда картотеката. — Бодна една скарида на вилицата си и задъвка енергично.

— Той умее ли да шофира? — попита Бет.

— Казва, че може.

— Но няма шофьорска книжка.

— Каза, че щял да си извади. Затова си тръгна рано. Звъннах на Франк и той се съгласи да го вмести за шофьорския изпит днес.

— Но той няма кола…

— Взе моя пикап.

— А как е отишъл на изпита?

— Шофирайки.

— Но нали няма книжка?

— Нали вече ти обясних — изгледа я баба ѝ така, сякаш Бет най-неочаквано беше станала слабоумна.

— А какво ще стане с хора? Нали ти току-що се върна да пееш?

— Всичко е наред. Вече казах на диригентката, че ще гостувам на сестра си, и тя ме увери, че няма проблем. Всъщност смята, че идеята е добра. Аз съм в хора по-отдавна от нея, така че няма как да ми откаже.

Бет поклати глава, мъчейки се да проумее чутото.

— Откога го планираш? Имам предвид гостуването?

Баба ѝ се престори, че обмисля отговора:

— Когато тя се обади да ме покани, разбира се.

— И кога ти се обади? — притисна я внучката ѝ.

— Тази сутрин.

— Тази сутрин ли? — Бет забеляза, че Бен следи разговора като зрител на тенис корт. Стрелна го с предупредителен поглед, преди отново да насочи вниманието си към баба си. — Сигурна ли си, че идеята е добра?

— Идеята е като сладкишче на боен кораб — отговори възрастната жена със заключителна категоричност.

— Какво означава това?

— Означава, че заминавам на гости на сестра си — отговори баба ѝ. — Тя скучае, липсвам ѝ. Покани ме да отида и аз се съгласих. Просто и ясно.

— Колко време ще отсъстваш? — попита Бет, мъчейки се да овладее обземащата я паника.

— Сигурно около седмица?

— Седмица ли?

Баба ѝ погледна към Бен:

— Бен, майка ти май има стоножки в ушите. Повтаря всяка моя дума, все едно не ме чува.

Момчето се изкиска и лапна една скарида. Бет ги измери с поглед. Понякога ѝ се струваше, че да вечеря с тях е все едно да вечеря с второкласници.

— Ами лекарството ти? — попита тя.

Баба ѝ си сипа още скариди.

— Ще си го взема. Мога да си взимам хапчетата там точно както ги взимам и тук.

— Ами ако ти се случи нещо?

— Може би там ще ми е по-добре, не си ли съгласна?

— Как можа да го кажеш?

— Сега, след като учебната година вече започна, вас с Бен ви няма през по-голямата част от деня и аз съм сама в къщата. Тиболт няма как да разбере, ако съм в беда. А в Грийнсбъро ще бъда при сестра си. Ако искаш вярвай, но тя си има телефон и всичко останало. Миналата година престана да използва димните сигнали.

Бен отново се изкиска, но беше достатъчно умен да не се обади. Вместо това се ухили широко.

— Но ти не си напускала кучкарника, откакто дядо почина…

— Именно — прекъсна я баба ѝ.

— Ама…

Баба ѝ се пресегна през масата и потупа Бет по ръката.

— Знам, че се притесняваш, задето за известно време ще се лишиш от невероятното ми остроумие, но ще ти дам възможност да опознаеш Тиболт. Той ще дойде и през уикенда, за да ти помогне с кучкарника.

— Този уикенд ли? Кога заминаваш?

— Утре.

— Утре? — прозвуча пискливо гласът на Бет. Баба ѝ намигна на Бен.

— Схващаш ли сега какво имах предвид? Стоножки.



След като раздигна масата, Бет постоя на верандата за няколко минути. Знаеше, че баба ѝ твърдо е решила, съзнаваше също, че собствената ѝ реакция е пресилена. Независимо че беше прекарала инсулт, баба ѝ можеше да се грижи за себе си, а леля Майми много щеше да се зарадва да я види. Леля ѝ Майми напоследък трудно стигаше дори до кухнята, така че току-виж това се оказало последната възможност на баба ѝ да прекара една седмица със сестра си.

Само че разговорът им я смути. Притесняваше я не пътуването, а значението на малкото им спречкване на вечеря — началото на нова за Бет роля в предстоящите години, за която тя не беше съвсем подготвена. Лесно ѝ беше да бъде родител на Бен. Ролята и отговорностите ѝ бяха съвсем ясни. Но да бъде родител на баба си? Тя беше толкова жизнерадостна и енергична, че допреди няколко месеца изобщо не си я представяше да забави темпото. Справяше се добре, наистина добре, особено като се имаше предвид, че беше получила удар. Но какво щеше да се случи следващия път, когато баба ѝ поискаше да направи нещо, което Бет беше убедена, че не е в неин интерес? Нещо простичко… например да шофира нощем? Зрението на баба ѝ беше отслабнало и ако след няколко години тя настоеше да отиде до магазина вечер, тогава какво?

Бет знаеше, че в крайна сметка ще се справи с положението, когато му дойде времето, но се ужасяваше. През лятото ѝ беше трудно да контролира баба си, а точно тогава физическите проблеми станаха очевидни дори за възрастната жена. Ами ако баба ѝ откажеше да ги признае?

Мислите ѝ прекъсна пикапът на баба ѝ, който бавно мина по алеята и спря близо до задния двор на кучкарника. Логан излезе и заобиколи към каросерията. Бет го наблюдава как мята през рамо двайсет и пет килограмов чувал с кучешка храна и се запътва навътре. Когато се показа отново, до него подтичваше Зевс и душеше ръката му — явно беше оставил кучето в канцеларията, докато е бил в града.

След още няколко минути той разтовари останалата кучешка храна и когато приключи, се запъти към къщата. Вече започваше да се смрачава. Тътенът на гръмотевиците прозвуча в далечината и Бет чу щурците да подемат вечерната си песен. Подозираше, че няма да се разрази буря — може би само тук-там щеше да превали. Лятото беше много сухо. Само че въздухът, който идваше от океана, миришеше на бор и на сол и в съзнанието ѝ нахлуха спомени от плажа преди години. Спомни си как раците се разбягваха уплашени от лъчите на фенерчетата, които държаха тя, Дрейк и дядо им; как малкият огън, запален от баща ѝ, озаряваше лицето на мама; как бонбоните от маршмелоу на баба ѝ се запалваха, докато ги стапяха над огъня. Това беше един от малкото спомени, които Бет пазеше за родителите си, а дори не беше сигурна до каква степен е реален. Защото беше много малка и подозираше, че спомените на баба ѝ са се примесили с нейните. Възрастната жена ѝ беше разказвала историята за онази нощ многократно, може би защото тогава всички бяха заедно за последен път. Родителите на Бет загинаха в катастрофа само няколко дни по-късно.

— Добре ли си?

Унесена в спомени, Бет не беше забелязала кога Логан е стигнал до верандата. На бледата светлина чертите му изглеждаха по-меки.

— Да, добре съм. — Тя се изпъна и оправи блузата си. — Просто се бях замислила.

— Връщам ключовете за пикапа — каза той тихо. — Исках да ги оставя, преди да се прибера.

Подаде ѝ ги, а тя съзнаваше, че може само да му благодари и да му пожелае лека нощ, но — може би понеже все още беше разстроена от решението на баба си да замине, без да се посъветва с нея, или понеже искаше сама да реши относно Логан — тя пое ключовете и нарочно го погледна в очите.

— Благодаря. Май си имал дълъг ден.

Дори да беше изненадан от поканата ѝ за разговор, той не го показа.

— Не беше много зле. Пък и свърших доста неща.

— Например отново шофираш законно?

Той се усмихна лениво.

— И други неща.

— Спирачките създаваха ли ти проблем?

— Не и след като свикнах със стърженето.

Бет направи гримаса.

— Обзалагам се, че на изпитващия много му е харесало.

— Не се съмнявам. Познах, понеже се намръщи.

Бет се засмя и за миг двамата се умълчаха. На хоризонта просветна мълния. Малко по-късно се разнесе и гръмотевицата, но бурята все още беше на няколко километра от тях.

Във възцарилата се тишина Бет забеляза, че Логан отново се взира в нея с онова свое особено изражение. Той явно се усети и побърза да се извърне. Тя проследи погледа му и видя, че Зевс се е отправил към дърветата. Кучето застана мирно и погледна към Логан, все едно го питаше: «Да се поразходим?» И сякаш за да го подчертае, Зевс излая и Логан поклати глава:

— Имай търпение. — После се обърна към Бет и поясни: — Стоял е затворен и иска да поскита.

— Нали точно това прави в момента?

— Не, иска и аз да поскитам с него. Не ме изпуска от поглед.

— Никога ли?

— Какво да се прави — той е овчарка и ме мисли за стадото си.

Бет изви вежди:

— Много мъничко стадо.

— Така е, но започна да расте. Зевс вече прие Бен и бабчето.

— А мен не? — престори се тя на обидена.

Той сви рамене:

— Ти не му хвърляш пръчки.

— Само толкова ли му трябва?

— Той е скромен.

Бет отново се засмя. Кой знае защо не беше очаквала Логан да притежава чувство за хумор. Той я изненада, като махна с ръка през рамо:

— Искаш ли да се поразходиш с нас? На Зевс ще му е много приятно, все едно му хвърляш пръчка.

— А, така ли! — рече тя отбранително.

— Аз не измислям правилата, просто ги знам. А никак не ми се иска да се чувстваш пренебрегната.

Бет се поколеба за малко, преди да приеме, че Тиболт просто се държи приятелски. Погледна през рамо.