— Може би трябва да предупредя баба и Бен, че ще изляза.

— Може, но няма да се бавим. Зевс иска само да отиде до потока и да цамбурка няколко минути, преди да си тръгнем, иначе му става много горещо. — Тиболт се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си. — Готова ли си?

— Да, да вървим.

Слязоха от верандата и тръгнаха по пътеката. Зевс подтичваше пред тях и току се обръщаше да провери дали го следват. Вървяха достатъчно далеч един от друг, за да не се докоснат случайно.

— Баба ти ми каза, че си учителка — обади се Логан.

— На второкласниците — кимна Бет.

— Как е класът ти тази година?

— Струват ми се свестни деца. Поне засега. Вече седем майки се записаха като доброволки, а това винаги е добър знак.

Подминаха кучкарника и наближиха тясната пътечка към потока. Слънцето се беше спуснало ниско под дърветата и пътеката тънеше в сянка. Докато вървяха, отново се разнесе гръм.

— Откога преподаваш?

— От три години.

— Харесва ли ти?

— През повечето време. Работя с чудесни хора, което улеснява нещата.

— Но?

Тя явно не разбра въпроса. Той пъхна ръце в джобовете си и продължи:

— Винаги има едно «но», когато става дума за работата на човека. Например харесвам работата си и колегите ми са страхотни, но… някои от тях се обличат като свръхгерои през уикенда, та се питам дали не са откачалки.

Тя се засмя.

— Не, наистина са страхотни. И преподаването много ми харесва. Просто от време на време се появява ученик от трудно семейство, а ти съзнаваш, че нищо не можеш да направиш за него, и това те измъчва. — Бет измина няколко крачки мълчаливо. — Ами ти? Харесва ли ти работата тук?

— Да, харесва ми.

Звучеше искрен.

— Но?

— Няма «но» — поклати глава той.

— Не е честно, аз ти казах.

— Да, ама ти не разговаряше с внучката на шефа си. Като споменахме шефа, знаеш ли по кое време ще тръгваме утре?

— Тя не ти ли каза?

— Не, мислех да попитам, когато оставям ключовете.

— И на мен не ми каза, но сигурно ще иска да обучиш кучетата и да ги разходиш, преди да тръгнете, за да не станат неспокойни.

Рекичката се показа, Зевс се втурна натам и цопна във водата с лай. Двамата наблюдаваха играта му, после той я подкани да седнат на един нисък клон. Бет се настани, а Логан седна до нея, като старателно запази дистанция.

— Колко далеч е Грийнсбъро? — попита той.

— Пет часа в двете посоки. Предимно по междущатската.

— Имаш ли представа кога ще иска да се върне?

— Каза ми след седмица — сви рамене Бет.

— А… — Той явно обмисляше информацията.

«Изглежда всичко е обмислено старателно, да му се не види» — помисли си Бет. Логан знаеше по-малко дори от нея.

— Оставам с впечатлението, че баба не ти е казала много.

— Само че ще пътува и понеже ще я закарам, трябва да си извадя книжка. А, да, и че ще работя през уикенда.

— Да. Виж, аз ще се справя през уикенда, ако ти имаш да правиш други неща…

— Няма проблем, не съм планирал нищо друго — отговори Логан. — А и все не успявам да свърша едни неща. Дреболии, но трябва да бъдат оправени.

— Например да поставиш климатик в канцеларията?

— По-скоро мислех да боядисам вратата и да измисля начин прозорецът да се отваря.

— Залепналият от боята? Пожелавам ти късмет. Дядо ми години наред се мъчеше да го оправи. Веднъж цял ден си игра с ножче за бръснене и после повече от седмица носи лепенки по пръстите, обаче така и не отвори прозореца.

— Не звучи обнадеждаващо — отбеляза той.

— Просто се опитвам да те предупредя. Смешното е, че тъкмо дядо го боядиса, а и имаше цяла барака с инструменти — беше от хората, които си мислят, че, могат да оправят всичко, но все не се получаваше така, както го беше замислил. Беше по-скоро мечтател, отколкото майстор. Виждал ли си къщичката на Бен на дървото и моста?

— Отдалеч.

— Нагледен пример. Дядо я строи почти през цялото лято, обаче на мен сърцето ми се свива всеки път, когато Бен е там. Нямам представа как издържа толкова дълго, без да се катурне. Притеснявам се. Обаче Бен обича да ходи там, особено когато е разстроен или напрегнат. Казва, че това е скривалището му. Често го посещава. — Бет замълча и Логан прочете тревогата, изписана по лицето ѝ, но само за миг. После тя отново се извърна към него: — Както и да е, дядо ми беше невероятен. Невероятна душичка и както можеш да си представиш, подари на внуците си най-идиличното детство на света.

— На внуците ли?

— На мен и на брат ми. — Тя се загледа към дърветата с посребрени от луната листа. — Баба не ти ли разказа какво се случи с родителите ми?

Той кимна.

— Накратко. Съжалявам.

Тя изчака той да добави нещо, но Логан не го стори.

— Какво е усещането? — попита Бет. — Да прекосиш пеша страната…

Той не отговори веднага.

— Донесе ми… покой. Можех да ходя, където си поискам, когато си поискам и без да бързам.

— Звучи едва ли не като терапия.

— Май наистина беше. — По лицето му пробяга тъжна усмивка и почти мигновено изчезна. — В известен смисъл. — Докато изричаше тези думи, гаснещата светлина се отрази в очите му и те сякаш промениха цвета си.

— Откри ли каквото търсеше? — попита Бет.

— Всъщност да, открих го — отвърна Логан след кратка пауза.

— И?

— Още не знам.

Тя се замисли над отговора му, не знаеше как да го приеме.

— Не ме разбирай погрешно, но кой знае защо не си те представям да се задържиш дълго на едно място.

— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?

— Този факт има доста общо.

Той се засмя и за пръв път Бет си даде сметка колко отдавна не е водила подобен разговор. Чувстваше се леко и непринудено. Разговорите с Адам бяха напрегнати, сякаш той се стараеше прекалено. Тя все още не беше сигурна какво изпитва към Логан, но ѝ допадаше, че най-сетне са в приятелски отношения. Прокашля се и каза:

— Така, за утре… Мисля, че двамата трябва да вземете моята кола, а аз ще отида на училище с пикапа. Малко ме притесняват спирачките на пикапа.

— Трябва да призная, че и аз се позамислих, но съм сигурен, че мога да ги оправя. Не за утре, но през уикенда…

— Значи и коли поправяш?

— Да. Спирачките не са трудни. Просто им трябват нови накладки, но според мен другото вероятно е наред.

— Има ли нещо, което не умееш? — попита Бет.

— Да.

— Добре — засмя се тя. — Ще поговоря с баба, но тя надали ще има нещо против да пътувате с моята кола. Нямам доверие на спирачките на по-високите скорости на магистралата. И ще нагледам кучетата, когато се прибера от училище, става ли? Баба и това не ти е споменала, но ще го направя.

Той кимна точно когато Зевс излезе от водата. Отърси се, приближи се, подуши Бет и я близна по ръката.

— Харесва му.

— Сигурно просто те опитва.

— Интересно — отбеляза тя. Дрейк би се изразил така… Изведнъж ѝ се прииска да остане сама. Стана. — Трябва вече да се връщам. Сигурно се чудят къде съм.

Логан забеляза, че облаците продължават да се сгъстяват.

— Да, аз също. Искам да се прибера, преди да завали. Бурята май наближава.

— Да те закарам ли?

— Благодаря, но няма нужда. Обичам да вървя.

— Боже, нямаше да се досетя! — възкликна тя с лека усмивка. Върнаха се обратно към къщата, а когато стигнаха до алеята, Бет извади ръка от джоба си и махна лекичко: — Благодаря за разходката, Логан.

Очакваше да я поправи, както беше поправил Бен — да я помоли да го нарича Тиболт, — но той не го стори. Само леко вирна брадичка и се ухили широко.

— И аз на теб, Елизабет.

Тя знаеше, че бурята няма да продължи дълго, макар че отчаяно се нуждаеха от дъжд. Лятото беше горещо и сухо, а жегата сякаш нямаше край. Бет седеше, заслушана в трополенето на последните дъждовни капки по ламаринения покрив, и се замисли за брат си.

Преди да замине, Дрейк ѝ каза, че барабаненето на дъжда по покрива е звукът, който ще му липсва най-много. Тя се зачуди дали в сухата страна, в която се беше озовал, той често си е мечтал за тези типични за Северна Каролина летни бури. И от тази мисъл отново се почувства празна и тъжна.

Баба ѝ беше в стаята си и се подготвяше за пътуването. От години не я беше виждала толкова развълнувана. Бен, от друга страна, ставаше все по-потиснат, явно защото трябваше да прекара част от уикенда с баща си. Следователно тя щеше да прекара уикенда сама у дома — първият ѝ от много време насам без други хора. С изключение на Логан.

Разбираше защо и баба ѝ, и Бен го харесват. Той притежаваше мълчалива увереност, която напоследък срещаш рядко. Едва след като се върна в къщата, Бет си даде сметка, че не е научила за него почти нищо повече от онова, което той ѝ каза по време на интервюто за работа. Дали винаги беше толкова потаен, или беше свързано с времето, което бе служил в Ирак. Бет беше сигурна, че той е ходил там. Не че Логан го бе споменал, но просто нещо в изражението му, когато тя спомена за родителите си — реакцията му — подсказваше, че познава трагедията и я приема като неизбежна страна на живота.

Не можеше да прецени дали това подобрява, или влошава отношението ѝ към него. И той като Дрейк беше морски пехотинец, обаче Логан беше тук, а Дрейк го нямаше и по тази причина, както и по други, по-сложни, Бет не беше сигурна, че би могла да приеме Логан с открито сърце.

Вдигна поглед към звездите, които се бяха появили между облаците, и усети загубата на Дрейк като току-що зейнала рана. След смъртта на родителите ѝ двамата бяха неразделни, дори спяха в едно легло цяла година. Той беше само една година по-малък от нея и тя ясно си спомняше как го изпрати до училище на първия му учебен ден. За да го накара да спре да плаче, го увери, че ще се сприятели с много деца и че тя ще го чака след часовете, за да го заведе у дома. За разлика от други братя и сестри двамата никога не си съперничеха. Тя беше най-въодушевената му публика, а той — нейната неизменна опора. В гимназията Бет ходеше на всеки негов футболен, баскетболен или бейзболен мач и му помагаше с уроците, когато се налагаше. Той пък единствен приемаше невъзмутимо нейните шеметни младежки промени в настроението. Единственото им разногласие беше относно Кийт, но за разлика от баба ѝ Дрейк почти не ѝ натрапваше мнението си. Бет обаче знаеше отношението на брат си, а когато двамата с Кийт се разделиха, тя се обърна за подкрепа тъкмо към Дрейк, докато се мъчеше да си стъпи на краката като самотна майка. Знаеше, че Дрейк е човекът, който не е допуснал Кийт да тропа на вратата ѝ посред нощ през следващите месеци. Брат ѝ беше единственият човек, когото Кийт не смееше да ядосва.

Тогава вече беше станал зрял мъж. Имаше прекрасни постижения във всички спортове, а дванайсетгодишен беше започнал да тренира и бокс. На осемнайсет вече три пъти беше печелил «Златните ръкавици» на Северна Каролина и най-редовно играеше спаринг с войниците от форт Браг и Камп Леджун. Тъкмо времето, прекарано с тях, му внуши идеята да се запише в армията.

Не беше блестящ ученик и изкара само година в местния колеж, преди да реши, че това не е за него. Желанието си да постъпи в армията обсъди единствено с нея. Бет се гордееше с решението му да служи на страната си и сърцето ѝ се пръскаше от обич и възхищение, когато го видя за пръв път облечен със синята униформа. Уплаши се, когато го изпратиха в Кувейт и по-късно в Ирак, но вярваше, че брат ѝ ще се върне невредим. Дрейк Грийн обаче не се завърна у дома.

Почти не си спомняше дните непосредствено след като научи, че брат ѝ е убит, а и не желаеше да мисли за тях сега. След смъртта му в нея зейна празнина, която тя съзнаваше, че никога няма да се запълни. Но с течение на времето болката отслабна. Веднага след загубата му Бет не можеше да повярва, че се е случило наистина, но замислеше ли се за Дрейк напоследък, обикновено си спомняше по-щастливите мигове от живота им. Дори когато ходеше на гробището да поговори с него, вече не изпитваше мъчителната болка, които тези посещения предизвикваха някога. Сега гневът ѝ беше по-силен от тъгата.

В момента обаче скръбта отново я връхлетя истински, след като си даде сметка, че и тя подобно на баба ѝ и Бен се чувства привлечена към Тиболт дори и само защото с него се чувства непринудено, както не се бе чувствала с никого след загубата на Дрейк.

И още нещо: единствено Дрейк я наричаше с кръщелното ѝ име. Родителите ѝ, баба ѝ и дядо ѝ, дори приятелките ѝ я наричаха Бет. Единствено Дрейк и казваше Елизабет, и то само когато са сами. Това беше тяхната тайна, нещо, известно единствено на тях двамата, и Бет винаги се чудеше как ли ще звучи името ѝ от устата на някой друг.

При Логан обаче се бе получило съвсем естествено.

Единайсета глава