Тиболт

През есента на 2007 година, една година след като се уволни от морската пехота, Тиболт се уговори да се види с Виктор в Минесота, на някакво място, на което и двамата не бяха ходили. Моментът беше много подходящ: Виктор се беше оженил шест месеца преди това, а Тиболт му беше кумувал. Виждаха се за пръв път след уволнението. Когато се обади, за да предложи пътуването, подозираше, че Виктор се нуждае да прекара малко време сам.

Първия ден, докато седяха в малка гребна лодка насред езерото, Виктор пръв наруши тишината:

— Сънуваш ли кошмари? — попита приятелят му.

Тиболт поклати глава:

— Не, а ти?

— Да.

Въздухът беше остър, типично за есента, а над водата се носеше лека сутрешна мъгла. Небето обаче беше безоблачно и Тиболт знаеше, че температурата ще се повиши и следобед ще стане превъзходно.

— Същите като преди ли? — попита.

— По-лоши. — Виктор нави кордата си и отново замахна. — Виждам мъртъвци. — На измореното му лице се изписа крива усмивка. — Като в онзи филм с Брус Уилис, «Шесто чувство».

Тиболт кимна.

— Нещо такова. — Приятелят му стана още помрачен. — Насън преживявам отново всичко, което ни се случи, но някои неща са по-различни. Повечето пъти сънувам, че съм прострелян и крещя за помощ, но никой не идва, и накрая осъзнавам, че всички останали също са застреляни. И усещам как малко по малко умирам. — Той разтърка очи, преди да продължи: — Колкото и да е мъчително насън, още по-трудно е, когато ги виждам и денем — имам предвид мъртвите. В магазина ги виждам всичките, препречили пътеката. Или са проснати долу и кървят, а санитарите превързват раните им. И всички се взират в мен, все едно аз съм виновен, че са ги улучили или че умират. Примигвам, поемам си дълбоко въздух и те изчезват. — Виктор замълча. — Имам чувството, че полудявам.

— Говорил ли си с някого за това?

— С никого. Само с жена ми, но когато ѝ разказвам тези неща, тя се плаши и плаче, затова престанах да споделям.

Тиболт не каза нищо.

— Бременна е — продължи Виктор.

— Честито! — усмихна се приятелят му при този лъч надежда.

— Благодаря ти. Ще е момче. Ще го кръстим Логан.

Тиболт изпъна гръб и погледна към Виктор:

— Поласкан съм.

— Понякога мисълта, че ще имам син, ме плаши. Опасявам се, че няма да съм добър баща — зарея поглед над водата той.

— Ще бъдеш чудесен баща — увери го Тиболт.

— Може би.

Тиболт зачака.

— Вече губя търпение. Адски много неща ме ядосват. Дребни неща, които не би трябвало да имат никакво значение, но кой знае защо имат. Колкото и да се опитвам да преодолея гнева, понякога изригва на повърхността. Още не ми създава проблеми, но не знам колко още ще мога да го потискам, преди да изгубя контрол. — Нагласи кордата и въдицата си. — На теб случва ли ти се?

— Понякога — призна.

— Но не често?

— Не.

— Така и предполагах. При теб е различно. Заради снимката.

Тиболт поклати глава:

— Не е вярно. И на мен не ми е леко. Не мога да вървя по улицата, без да се озърна или да огледам прозорците горе да не би отнякъде да стърчи насочено дуло. През повечето време не мога да водя нормален разговор с хората. Проблемите им не ме интересуват. Кой къде работи, колко печели, какво дават по телевизията, кой с кого излиза… Иде ми да им кресна, че на никого не му пука.

— Никога не си умеел да говориш за дребните неща — изсумтя Виктор.

— Благодаря ти.

— Но озъртането през рамо е нормално, и аз го правя.

— Така ли?

— Аха.

— Засега обаче няма пушки.

Тиболт се засмя тихо:

— Толкова по-добре, нали? — А после попита, за да смени темата: — Харесва ли ти да строиш покриви?

— През лятото е горещо.

— Като в Ирак ли?

— Не, никъде не е горещо като в Ирак. Но е много горещо — усмихна се той. — Повишиха ме. Вече съм бригадир.

— Браво на теб. Как е Мария?

— Пълнее, но е щастлива. Тя е целият ми живот. Щастливец съм, че се ожених за нея — поклати удивено глава Виктор.

— Много се радвам.

— Нищо не може да се сравни с любовта. Трябва да опиташ.

— Може би някой ден.



Елизабет.

Той забеляза как някаква сянка пробяга по лицето ѝ, когато я нарече Елизабет, някаква емоция, която не успя да определи. Името отговаряше на същността ѝ много повече от простичкото и непретенциозно Бет — притежаваше елегантност, подобаваща на грациозната ѝ походка.

На път за вкъщи си припомняше разговора им и колко естествено бе усещането да седи до нея. Тя беше по-спокойна, отколкото беше очаквал, но Логан усети, че и тя като баба си не е сигурна в мнението си за него.

В петък сутринта Тиболт се увери, че всичко е наред, преди да откара бабчето в Грийнсбъро с колата на Елизабет. Зевс се возеше отзад, подал глава през прозореца почти през целия път, с прилепнали назад уши заради вятъра и заинтригуван от непрекъснато променящите се миризми и гледки. Тиболт не очакваше бабчето да позволи Зевс да пътува с тях, но тя махна с ръка на кучето да се качва:

— Бет няма да има нищо против. Пък и куфарът ми ще се побере в багажника.

Пътуването обратно до Хамптън му се стори по-бързо и когато спря пред къщата, се зарадва да види Бен, който си подхвърляше топка навън. Зевс хукна към него и момчето запрати топката във въздуха. Кучето се понесе след нея с прилепнали назад уши и изплезен език. Докато се приближаваше, Тиболт видя Елизабет да излиза на предната веранда и с неочаквана увереност осъзна, че тя е една от най-красивите жени, които е виждал. Облечена с лятна блуза и къси панталонки, които разкриваха красиво оформените ѝ крака, Бет му махна приятелски, когато го забеляза, а той се постара да не я зяпа.

— Здрасти, Тиболт! — провикна се Бен от двора. Тичаше след Зевс, който подскачаше с топката в уста, горд, че е на няколко крачки пред Бен, колкото и бързо да тича момчето.

— Здрасти, Бен! Как беше в училище?

— Скучно! — провикна се той. — Как беше на работа?

— Вълнуващо!

— Да, бе! — подметна Бен, без да спира да тича.

Откакто момчето беше тръгнало на училище, водеха този разговор почти всеки ден. Тиболт поклати развеселено глава точно когато Елизабет слезе по стълбите.

— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Тя се облегна на парапета, леко усмихната:

— Как мина шофирането?

— Не много зле.

— Сигурно си се чувствал малко необичайно.

— Защо?

— Кога за последен път си шофирал пет часа?

Той се почеса по тила:

— Не знам, май беше отдавна.

— Баба каза, че си бил малко неспокоен, докато си шофирал, сякаш седалката не ти е била удобна. — Тя махна с ръка: — Тъкмо говорих с нея по телефона. Вече два пъти се обади.

— Скучно ли ѝ е?

— Не, първо се обади да чуе Бен, да го пита как е било в училище.

— И?

— Осведоми я, че било скучно.

— Поне не си променя лесно мнението.

— Разбира се, но ми се иска да беше казал нещо друго. Например: «Научих много и ми беше много интересно» — усмихна се Бет. — Всяка майка си мечтае, нали?

— Щом казваш.

— Жаден ли си? — попита тя. — Баба направи лимонада, преди да замине сутринта.

— С удоволствие, но може би преди това трябва да проверя дали кучетата имат вода.

— Вече проверих. — Тя се обърна към вратата и я задържа отворена пред него. — Заповядай. Идвам след минутка.

Той се качи по стълбите, спря да си изтрие обувките и влезе вътре. Огледа стаята, забеляза старинните мебели и оригиналните картини по стените. Същински провинциален салон, а не си го представяше така.

— Домът ви е прекрасен — провикна се той.

— Благодаря ти — надникна тя от кухнята. — За пръв път ли влизаш?

— Да.

— Допусках, че вече си идвал. Заповядай, разгледай.

Тя се скри от погледа му. Тиболт обиколи стаята и забеляза сбирката от хамъри по лавиците на бюфета в трапезарията. Усмихна се. Харесваше такива дребни предмети.

На полицата над камината имаше снимки и той се приближи да ги разгледа. Имаше две-три на Бен, на една от които беше без два предни зъба. До тях имаше хубава снимка на Елизабет с тога и шапка, застанала до баба си и дядо си, и един портрет на баба ѝ със съпруга ѝ. В ъгъла Логан видя снимка на млад морски пехотинец, облечен с униформа и застанал свободно.

Младият пехотинец, който бе изгубил снимката в Ирак?

— Това е Дрейк — обади се Бет зад него. — Брат ми.

Тиболт се извърна:

— По-малък ли е или по-голям?

— Една година по-малък.

Тя му подаде чаша лимонада, без да каже нищо повече, и Тиболт усети, че темата е приключена. Бет пристъпи към входната врата.

— Да седнем на верандата. Цял ден съм вътре, пък и искам да наглеждам Бен. Понякога тръгва да скита.

Елизабет седна отпред на стълбите. Слънцето проби през облаците, но покривът на верандата ги предпазваше от лъчите му. Елизабет пъхна кичур коса зад ухото си.

— Извинявай, не можах да постигна нищо по-добро. Опитах се да убедя баба да си купим люлка за верандата, но според нея било много селско.

В далечината Бен и Зевс тичаха през тревата и момчето се смееше, докато се опитваше да хване пръчката в муцуната на Зевс. Елизабет се усмихна.

— Радвам се, че беснее навън. Днес беше първият му урок по цигулка и не е имал възможност да щурее след училище.

— Хареса ли му?

— Да или поне така каза. — Тя се обърна към него: — На теб харесваше ли ти?

— В повечето случаи. Поне докато поотраснах.

— Нека позная. После си започнал да се интересуваш от момичета и от спорт.

— Не пропускай колите.

— Съвсем типично — изстена тя, — но нормално. Вълнувам се, понеже изборът беше негов. Открай време проявява интерес към музиката, а учителката му е истинско съкровище. Няма по-търпелив човек от нея.

— Чудесно. Ще му се отрази добре.

Елизабет се престори, че го оглежда от глава до пети.

— Не знам защо, но си те представям по-скоро с електрическа китара, отколкото с цигулка.

— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?

— Да не забравяме и косата ти.

— Години наред ходех остриган почти нула номер.

— И после машинката ти обяви стачка, нали?

— Нещо такова.

Елизабет се усмихна и се пресегна към чашата си. В последвалата тишина Тиболт се огледа наоколо. В другия край на двора от едно дърво излетя ято скорци, които полетяха заедно и кацнаха в другия край. По небето се движеха пухкави облаци, влачени от следобедния вятър. Той усети погледа на Елизабет върху себе си.

— Не изпитваш необходимост да говориш непрекъснато, а? — попита тя.

— Не — усмихна се той.

— Мнозина не умеят да ценят тишината и само говорят.

— И аз говоря, но само когато имам какво да кажа.

— Няма да ти е лесно в Хамптън. Тук повечето хора говорят или за семейството си, или за съседите, или за времето, или за шансовете на гимназиалния отбор по футбол в първенството.

— Така ли?

— Много е скучно.

— Представям си — кимна той. Взе чашата и допи лимонадата си. — И как е футболният отбор тази година?

Тя се засмя:

— Точно това имах предвид. — Посегна към чашата му и попита: — Да ти налея ли още?

— Не, благодаря. Беше много освежаващо.

Бет остави чашата.

— Домашна лимонада, баба лично изстиска лимоните.

Той кимна и додаде:

— Забелязах, че ръката ѝ е силна като на Попай.

Елизабет плъзна пръст по ръбчето на чашата, признавайки тайничко пред себе си, че остроумието му ѝ допада.

— Значи този уикенд сме само двамата.

— А Бен?

— Утре е при баща си. Ходи през седмица.

— Така ли?

— Обаче не му се ходи — въздъхна тя. — Никога не му се ходи.

Тиболт кимна, оглеждайки момчето отдалеч.

— Нищо ли няма да кажеш? — подкачи го тя.

— Не съм сигурен дали трябва.

— И все пак…

— Вие двамата не се ли разбирате? — попита предпазливо той.

— Всъщност се разбираме. Не страхотно, но се разбираме. Бен не се разбира с баща си. Бившият ми съпруг има проблем с Бен, мисля, че иска различно дете.

— Тогава защо оставяш Бен да ходи? — Логан прикова поглед върху нея учудващо настойчиво.

— Защото нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— Не и в този случай. — Елизабет се наведе настрани и откъсна един невен. — С баща му получихме съвместно попечителство, а ако се бях опитала да му го отнема… Е, да кажем само, че съдът най-вероятно щеше да отсъди в негова полза. Ако не друго, сигурно щеше да се наложи Бен да ходи по-често, отколкото го посещава сега.

— Това не е добре.

— Не е, но засега не мога да направя друго, освен да посъветвам Бен да се постарае да му бъде приятно.