— Имам усещането, че това не е цялата история.

— И представа си нямаш — засмя се тя.

— Говори ли ти се за това?

— Не особено.

Дори да бе имал желание да продължи да разпитва, Тиболт се сдържа, понеже Бен идваше към верандата. Беше плувнал в пот, а лицето му беше зачервено. Очилата му бяха леко накривени. Зевс се влачеше след него, изплезил език.

— Здрасти, мамо!

— Здравей, скъпи. Добре ли прекара?

Кучето близна ръката на Тиболт и легна в краката му.

— Зевс е страхотен! Видя ли ни как си играехме?

— Разбира се! — придърпа Елизабет Бен към себе си и прокара ръка през косата му. — Доста си се разгорещил. Пийни малко вода.

— Добре. Тиболт и Зевс ще останат ли за вечеря?

— Не сме го обсъждали.

Момчето побутна очилата си нагоре.

— Ще вечеряме такос — осведоми то Тиболт. — Страхотни са. Мама сама приготвя доматения сос и всичко останало.

— Не се съмнявам, че са страхотни — отговори равнодушно Тиболт.

— Ще го обсъдим, става ли? — Бет изтупа полепналата по ризата му трева. — А сега отиди да си налееш вода и не забравяй да се измиеш.

— Ама аз искам да поиграя на криеница със Зевс — замърмори Бен. — Тиболт каза, че може.

— Вече ти казах, ще го обсъдим — отговори Елизабет.

— Може ли и Зевс да влезе вътре? И той е жаден.

— Нека да остане тук. Ще му дадем вода. Какво е станало с очилата ти? — Без да обръща внимание на протестите на Бен, тя свали очилата му, огъна рамката, огледа резултата и отново му ги сложи. — Я да видим как са сега!

Бен стрелна Тиболт с поглед, докато си слагаше очилата, но той се направи, че не забелязва. Потупа по главата Зевс, който си лежеше кротичко до него.

Елизабет се отдръпна назад, за да огледа сина си по-добре.

— Идеално — отсъди тя.

— Добре — съгласи се момчето и тръгна нагоре по стълбите, отвори мрежестата врата и я пусна шумно да се затвори.

Когато се скри от погледите им, Елизабет се обърна към Тиболт:

— Засрамих го.

— Така правят майките.

— Много ти благодаря — дори не прикри сарказма си тя. — Каква е тази работа с играта на криеница със Зевс?

— Ами споменах му за това, когато бяхме край потока. Бен ме попита какво умее кучето и аз му казах, но не е задължително да играем точно тази вечер.

— Не, няма проблем — отвърна тя и взе чашата си. Разклати я и кубчетата лед издрънчаха, преди Бет да се обърне към него: — Ще останеш ли за вечеря?

— Да — погледна я той в очите. — Ще ми бъде много приятно.

— Просто такос, нищо особено — додаде тя.

— И аз така чух. Благодаря за поканата, такос е чудесно. — Логан се усмихна и се изправи. — Но сега трябва да дам вода на този приятел. А сигурно е и гладен. Имаш ли нещо против да му дам от храната в кучкарника?

— Не, разбира се. Има предостатъчно. Вчера един човек разтовари няколко чувала.

— Кой ли може да е?

— Не знам, май един дългокос скитник.

— Аз пък си помислих, че е ветеран, завърши колеж.

— Все тая. — Тя взе чашите и се изправи. — Ще проверя дали Бен се е измил, че понякога забравя. Ще се видим след няколко минути.

В кучкарника Тиболт напълни паничките на Зевс вода и храна, седна на една от празните клетки и зачака. Зевс не бързаше — пи вода, после хапна малко, като от време на време поглеждаше към Тиболт сякаш питаше: «Защо ме гледаш?» Мъжът не продума, знаеше, че каже ли нещо, Зевс само ще се забави още повече.

Провери другите клетки, макар Елизабет вече да го бе направила, и се увери, че другите кучета имат достатъчно вода. Освен това бяха кротки. Добре. Изгаси лампите и заключи вратата, после се върна в къщата. Зевс го последва, душейки земята.

На вратата Тиболт му нареди да легне и отвори мрежестата врата.

— Ехо?

— Влизай. В кухнята съм.

Той влезе и се запъти към кухнята. Елизабет си беше сложила престилка, стоеше до печката и запържваше телешка кайма. На плота до нея имаше бутилка отворена бира.

— Къде е Бен? — попита Тиболт.

— Под душа. Ще слезе след малко. — Прибави още малко подправки за такос и вода при каймата, после изми ръцете си. Избърса ги в престилката и взе бирата си: — Ти искаш ли? Когато имаме такос, винаги пия бира.

— С удоволствие.

Бет извади бутилка бира от хладилника и му я подаде.

— Лека е, но само такава имам.

— Благодаря.

Той се облегна на плота и огледа кухнята. В известен смисъл приличаше на кухнята в къщата, която беше наел. Кухненските шкафове, с които си беше построена, мивка от неръждаема стомана и други уреди, а също и маса за хранене до прозореца, но в малко по-добро състояние от неговите. Личеше си женската ръка — ваза с цветя, фруктиера, завеси на прозорците. Уютно.

Бет извади от хладилника маруля, домати и блокче сирене чедър и ги остави върху плота. Добави зелени чушки и лук, премести всичко върху дъската за рязане, издърпа нож и рендето за сирене от едно чекмедже. Зае се да реже лука с бързи и уверени движения.

— Да ти помогна ли?

Тя го изгледа скептично.

— Не ми казвай, че освен да обучаваш кучета, да поправяш коли и да свириш на музикални инструменти, си и майстор-готвач.

— Е, не чак майстор, но се оправям в кухнята. Всяка вечер си приготвям вечеря.

— Така ли? Какво вечеря снощи?

— Сандвич с пуешко. И туршия.

— А предната вечер?

— Сандвич с пуешко. Без туршия.

Тя се засмя:

— Кога за последен път си приготвял топла храна?

Той се престори, че се мъчи да си спомни:

— Ами… фасул с наденички в понеделник.

Тя се престори на изненадана:

— Признавам, че сбърках. Можеш ли да настържеш сиренето?

— В това съм голям специалист.

— Добре, в бюфета има купа, под блендера. Не е нужно да стържеш цялото парче, Бен обикновено изяжда по две такос, а аз — една. Останалото ще е за теб.

Тиболт остави бирата си на плота и извади купа от шкафа. После изми ръцете си на мивката и разви сиренето. Тайно поглеждаше към Елизабет, докато работеше. Тя приключи с лука и се зае със зелената чушка. После с домата. Ножът ѝ се движеше бързо и прецизно.

— Много си бърза.

Без да нарушава ритъма на движенията си, тя, отговори:

— Преди време си мечтаех да отворя ресторант.

— Кога?

— Бях на петнайсет. За рождения си ден дори поисках нож гинсу.

— Онзи, дето го рекламират по телевизията късно през нощта ли? И разрязват с него консервена кутия?

— Точно той — кимна Елизабет.

— Купиха ли ти?

— С него режа сега.

— Не познавам човек, който да си признае, че си е купил — усмихна се Логан.

— Вече познаваш — стрелна го с поглед тя. — Мечтаех си да отворя страхотно местенце в Чарлстън или в Савана, да издавам готварски книги и да водя собствено предаване. Знам, че е откачено, обаче цяло лято се упражнявах да режа. Кълцах каквото намеря с възможно най-голяма скорост, докато не станах бърза като онзи тип от рекламата. Пълнех купи с тиквички, моркови и тиква от градината и ги режех. Баба направо откачаше, понеже се налагаше почти всеки ден да ядем лятна яхния.

— Какво е лятна яхния?

— Каквато и да било смес от зеленчуци, поднесена върху спагети или ориз.

Тиболт се усмихна, а Бет премести настрани купата със зеленчуците.

— И какво стана после?

— Лятото свърши, зеленчуците също.

— Аха! — възкликна той, питайки се как е възможно човек да изглежда толкова красив с престилка.

— Така — извади тя още една тенджера под мивката, — сега да забърквам соса.

Изсипа голяма консерва домати, добави чушките и лука, сипа малко табаско, сол и черен пипер. Разбърка ги и нагласи котлона на средна степен.

— Рецептата твоя ли е?

— На баба. Бен не обича пикантна храна и тя измисли това.

Тиболт приключи със сиренето и отново го уви.

— Нещо друго?

— Не остана много. Трябва да накъсам марулята и това е. А, да, и да приготвя съдовете във фурната. Ще оставя соса и месото да покъкрят малко.

— Искаш ли аз да се погрижа за съдовете?

Тя му подаде плоска тава и включи фурната.

— Раздалечи питките малко. За нас предвиди три и колкото искаш за себе си, но не ги слагай във фурната още. Имаме още няколко минути. Бен ги обича току-що извадени от фурната.

Тиболт направи, както му поръча Елизабет, а тя приключи с марулята почти едновременно с него. Сложи три чинии на плота. Взе бирата си и направи знак към вратата:

— Ела отзад, искам да ти покажа нещо.

Той я последва навън и се закова на място при гледката от покритата веранда. Ограда от храсти ограждаше няколко пътеки, застлани с обли камъни, които се виеха между няколко тухлени сандъчета за цветя, във всяко от които имаше по един кучешки дрян. В средата на двора като събирателна точка се издигаше триетажен фонтан, чиято вода се събираше в декоративно езерце.

— О, прекрасно е! — тихо промърмори.

— Човек изобщо не би допуснал, че го има, нали? Впечатляващо е, но да го видиш през пролетта. Всяка година с баба засаждаме хиляди лалета, нарциси и лилии, а те започват да цъфтят веднага след азалиите и дряна. От март до юни тази градина е едно от най-красивите места на света. А ето там, зад по-ниските храсти — посочи тя вдясно — е нашата прочута градина със зеленчуци и билки.

— Бабчето не е споменавала, че е градинарка.

— Не би го направила. Това беше нещо, което споделяха двамата с дядо, тяхната тайна. Понеже кучкарникът е съвсем до къщата, те искаха да създадат оазис, в който да могат да бягат от работата, от кучетата, от собствениците им… и дори от работниците си. Разбира се, двамата с Дрейк, а после двамата с Бен, също идвахме, но градината си беше тяхна. Единственият безукорен проект на дядо. След смъртта му баба реши да го запази в негова памет.

— Невероятна е.

— Нали? Е, не ни се струваше толкова чудесна, когато бяхме деца. Не ни пускаха отзад, ако не садим луковици. Всичките си рождени дни празнувахме на поляната между къщата и кучкарника, което означава, че два дни преди това започвахме да събираме кучешките изпражнения, да не би някой случайно да ги настъпи.

— Е, това може да развали всяко тържество…

— Ехо! Къде сте? — извика Бен от кухнята.

Елизабет отвърна:

— Навън сме, скъпи. Показвам задния двор на господин Тиболт.

Бен се показа навън, облечен с черна фланелка и камуфлажни панталони.

— А къде е Зевс? Готов съм да ме търси.

— Хайде първо да вечеряме. Ще го направим след вечеря.

— Мамо…

— По-добре ще се получи на тъмно — намеси се Тиболт. — Тогава ще можеш наистина да се скриеш. А и за Зевс ще е по-забавно.

— А какво ти се прави дотогава?

— Баба ти каза, че играеш шах.

Момчето го изгледа скептично:

— Умееш ли да играеш шах?

— Може да не съм добър колкото теб, но умея да играя.

— Добре. — Бен се почеса по ръката: — Къде, казахте, че е Зевс?

— На предната веранда.

— Може ли да поиграя с него?

— Преди това сложи масата — нареди Елизабет. — И имаш само няколко минути. Вечерята е почти готова.

— Добре, благодаря — обърна се той.

Докато се отдалечаваше тичешком, Елизабет се наведе встрани от Тиболт и се провикна:

— Да не забравиш да сложиш масата!

Бен се закова на място. Отвори едно чекмедже, грабна три вилици, метна ги върху масата като крупие, което раздава карти във Вегас, после направи същото с чиниите, които Елизабет беше приготвила отстрани. Отне му десетина секунди — което ясно си личеше и по масата, — после го изгубиха от поглед. Елизабет поклати глава:

— Преди да се появи Зевс, Бен беше тихо и кротко дете след училище. Четеше и учеше, а сега единственото му желание е да гони кучето ти.

Тиболт направи виновна физиономия:

— Съжалявам.

— Недей. Повярвай ми, и аз като всяка майка искам спокойствие от време на време, но ми е приятно да го гледам толкова оживен.

— Защо не му вземеш куче?

— Ще го направя след време. Първо да видя как ще се развият нещата с баба. — Тя отпи от бирата си и кимна към къщата: — Да отидем да видим вечерята. Сигурно вече е готова.

Когато се върнаха в къщата, Елизабет пъхна тавата с питките във фурната и разбърка месото и соса, преди да го сипе в купичките. Поднесе ги на масата заедно с няколко хартиени салфетки, а Тиболт оправи приборите и чиниите и донесе марулите, сиренето и доматите. Докато Елизабет носеше към масата и бирата си, Тиболт за пореден път се удиви на естествената ѝ красота.

— Ти ли ще повикаш Бен, или аз да отида?

Той с усилие отмести поглед:

— Аз ще го повикам.

Бен седеше на предната веранда и галеше задъхания Зевс.

— Изтощил си го — отбеляза Тиболт.

— Бягам много бързо.