— Явно е голям чаровник!

— Представа нямаш — намръщи се тя.

— Искаш ли да го набия?

Тя се засмя.

— Смешното е, че преди време можеше и да се възползвам от предложението ти, но вече не. Той просто е… незрял. Смята, че всяка срещната жена е луда по него, ядосва се на дреболии и винаги обвинява другите, когато нещо се обърка. Шестнайсетгодишен в ролята на трийсет и една годишен мъж, ако ме разбираш. — Бет усещаше, че Логан я наблюдава. — Стига сме говорили за него. Кажи ми нещо за себе си.

— Какво например?

— Каквото и да е, не знам. Защо завърши антропология?

Той се замисли над въпроса ѝ:

— Май заради характера си.

— Какво означава това?

— Знаех, че не искам да завършвам практични специалности като бизнес или инженерство, а към края на първия курс започнах да си говоря с други студенти, избрали хуманитарни предмети. Исках да ми бъде интересно.

— Шегуваш се.

— Не. Поне това беше причината да запиша първите няколко уводни курса. След това си дадох сметка, че антропологията е смесица от история, предположения и загадки, а всичко това ми допадна. Увлякох се.

— Ами студентските купони.

— Не си падах.

— Футболните мачове?

— Не.

— Понякога не ти ли се струва, че си пропуснал най-хубавото в колежа?

— Не.

— И на мен — съгласи се тя. — Не и след като родих Бен.

Той кимна и после посочи към гората:

— Ами… да пуснем ли Зевс да намери Бен?

— Боже мой! — възкликна тя малко притеснено. — Да. Може да го намери, нали? Колко време мина?

— Не много. Може би пет минути. Ще изведа Зевс, а ти не се притеснявай. Няма да отнеме много.

Той се приближи до вратата и я отвори. Кучето изтича навън, махвайки с опашка, и тръгна надолу по стълбите. Веднага вдигна лапа, застанал до верандата, после изприпка нагоре по стълбите към Логан.

— Къде е Бен? — попита го стопанинът му.

Зевс наостри уши. Логан посочи натам, където се беше изгубило момчето.

— Намери Бен.

Зевс се извърна и припна, забол нос в земята. След броени секунди надуши следата и изчезна в мрака.

— Не трябва ли да тръгнем след него? — попита Бет.

— Искаш ли?

— Да.

— Ами хайде.

Тъкмо бяха стигнали до първите дървета, и тя чу игривия лай на Зевс. Веднага след това прозвуча и доволният вик на Бен. Елизабет се извърна към Логан, а той само сви рамене.

— Значи не си ни лъгал! Колко време мина? Две минути?

— На него му е лесно. Знаех, че Бен няма да се отдалечава много.

— Колко най-дълго е търсил нещо?

— Вървя по следата на един елен… мисля, близо дванайсет километра. Нещо такова. Щеше да продължи, но еленът влезе в частен имот. Някъде в Тенеси.

— А ти защо следеше елена?

— За да го упражнявам. Зевс е умно куче. Обича да учи нови неща и да използва уменията си. — В този момент Зевс се подаде между дърветата, а Бен изникна зад него. — Той се забавлява не по-малко от Бен.

— Беше невероятно! — възкликна момчето. — Той се приближи право към мен, а аз седях, без да гъкна.

— Искаш ли пак? — попита Логан.

— Може ли? — примоли се Бен.

— Ако майка ти няма нищо против.

Бен се обърна към майка си, а тя вдигна ръце:

— Давай.

— Добре, приберете го пак. Този път ще се скрия наистина — заяви Бен.

— Дадено — съгласи се Логан.



Когато Бен се скри за втори път, Зевс го намери на едно дърво. Третия път момчето се върна по стъпките си, за да го заблуди, но кучето го намери на около четиристотин метра, в къщичката му на дървото до потока. Бет не остана много доволна от този последен избор — паянтовото мостче и платформата винаги ѝ се струваха по-опасни нощем, но Бен вече се бе изморил и беше готов да прекратят играта.

Логан ги последва обратно до къщата. Пожела лека нощ на Бен, който беше капнал от умора, обърна се към Бет и се прокашля:

— Благодаря ти за прекрасната вечер, но трябва да си вървя.

Вече наближаваше десет, но част от нея не искаше да го пуска още.

— Искаш ли да те откарам? — предложи тя. — Бен ще заспи след броени минути, а и аз нямам нищо против да те закарам.

— Благодаря ти за предложението, но ще се справя. Обичам да вървя.

— Добре. Не знам много неща за теб, но това ми е известно — усмихна се тя. — До утре, нали?

— Ще бъда тук в седем.

— Мога да нахраня кучетата, ако искаш да дойдеш малко по-късно.

— Няма проблем. А и ми се иска да видя Бен, преди да тръгне. Сигурен съм, че и Зевс ще иска. Горкият, сигурно ще се чуди какво да прави, след като Бен го няма да го гони.

— Добре тогава… — сви рамене Бет, разочарована, задето Логан си тръгва.

— Имаш ли нещо против утре да взема пикапа? Трябва да отида до града и да купя някои неща, за да оправя спирачките. Ако не може, ще отида пеша.

Тя се усмихна:

— Не се съмнявам, но няма проблем. Трябва да закарам Бен и да свърша някои неща, но ако не се видим, ще оставя ключовете под постелката на шофьорската седалка.

— Добре — каза той и впери поглед в нея. — Лека нощ, Елизабет.

— Лека нощ, Логан.

След като той си тръгна, Бет нагледа Бен и го целуна по бузата, преди да се прибере в стаята си. Докато се събличаше, си припомни цялата вечер, размишлявайки над загадката Логан Тиболт.

Не познаваше мъж като него, но после веднага се скастри сама, че е толкова повърхностна. Разбира се, че ще е различен, просто ѝ беше непознат. Не беше прекарвала много време с него. Въпреки това смяташе, че е достатъчно зряла, за да разпознае истината, когато се изправи пред нея.

Логан беше различен. Бог ѝ беше свидетел, че Кийт изобщо не приличаше на него. Всъщност никой друг от мъжете, с които беше излизала след развода си, не приличаше на Логан. Повечето мъже бяха доста предвидими — колкото и да бяха очарователни и учтиви или груби и недодялани, усилието им да я вкарат в леглото беше съвсем прозрачно. «Мъжки глупости» — определи го баба ѝ. А Бет знаеше, че баба ѝ не греши.

Обаче с Логан… е, това беше друга работа. Тя нямаше никаква представа какво иска той от нея. Знаеше, че я намира за привлекателна и че компанията ѝ явно му е приятна, но с изключение на това не проумяваше какви са намеренията му, понеже очевидно му беше приятно и с Бен. Каза си, че в известен смисъл той се отнася към нея като много женени мъже, които познаваше: ти си красива и интересна, обаче аз вече съм женен.

Хрумна ѝ обаче, че е възможно и да греши. Възможно бе той да си има приятелка в Колорадо или пък просто неотдавна е скъсал с любовта на живота си и все още не го е превъзмогнал. Като се замисли, осъзна, че макар Логан да беше описал какво е видял и какво е правил по време на пътуването си през страната, Бет все още нямаше представа защо изобщо е тръгнал на път, нито защо е решил да преустанови странстванията си в Хамптън. Историята му не беше толкова загадъчна, колкото потайна, а това я озадачаваше. Ако беше научила нещо за мъжете, то беше, че те обичат да говорят за себе си: за работата си, за хобитата си, за предишните си постижения, за мотивите си. Логан не правеше нито едно от тези неща. Странно.

Бет поклати глава и си каза, че вероятно отдава прекалено голямо значение на всичко. В крайна сметка, не бяха излизали на среща, а по-скоро бяха общували приятелски — такос, шах и разговор. Семейно събиране.

Облече пижамата си и взе списание от нощното шкафче. Разсеяно разлисти страниците, после изгаси лампата. Но когато затвори очи, продължи да вижда ъгълчетата на устните му, които леко се извиваха, когато той кажеше нещо забавно, или как се сключваха веждите му, когато беше съсредоточен над нещо. Елизабет дълго се мята и се въртя в леглото, и се питаше дали случайно Логан също не е буден и не мисли за нея.

Тринайсета глава

Тиболт

Тиболт наблюдава как Виктор замята с въдицата си в хладната вода на Минесота. Беше безоблачна съботна сутрин. Въздухът беше неподвижен, а езерото отразяваше ясното небе. Излязоха в езерото рано, понеже искаха да половят риба, преди да излязат джетовете и моторниците. Беше последният ден от почивката им, на другия ден и двамата отлитаха. Смятаха последната вечер да хапнат в местен ресторант, където предлагали най-хубавите пържоли в града.

— Мисля, че ще успееш да намериш тази жена — изтърси неочаквано Виктор.

Тиболт тъкмо навиваше кордата си.

— Коя?

— Жената от снимката, която ти носи късмет.

Той изгледа приятеля си с присвити очи:

— Какви ги говориш?

— Когато тръгнеш да я търсиш. Мисля, че ще я намериш.

Тиболт внимателно огледа кукичката си и отново замахна.

— Няма да я търся.

— Така казваш сега, обаче ще я потърсиш.

— Не, няма. Дори да исках, няма как да я намеря.

— Ще намериш начин — заяви Виктор със самоуверено задоволство.

Тиболт се вторачи в приятеля си.

— Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото още не е приключило.

— Повярвай ми, приключило е.

— Знам, че си мислиш така, но не е вярно.

Тиболт отдавна се беше научил, че ако Виктор захване някоя тема, не спира, докато не остане доволен, че е постигнал своето. И понеже не искаше да прекара така последния ден от почивката си, реши, че ще е по-добре да приключи с въпроса веднъж завинаги.

— Добре — въздъхна. — Защо не е приключило?

— Защото няма равновесие.

— Няма равновесие — повтори Тиболт с равен тон.

— Точно така. Схващаш ли?

— Не.

Виктор изстена заради несхватливостта му.

— Представи си, че идва майстор да направи покрив за къщата ти. Човекът се труди усърдно и накрая му плащаш. Едва тогава всичко приключва. Само че в случая със снимката покривът като че ли е поставен, а собственикът не си е платил. Няма ли заплащане, няма равновесие.

— Да не искаш да ми кажеш, че дължа нещо на тази жена? — попита скептично Тиболт.

— Да. Нейната снимка те предпазваше и ти донесе късмет. Обаче докато не се осъществи плащането, няма равновесие.

Тиболт извади една сода от хладилната чанта и я подаде на Виктор.

— Нали разбираш, че думите ти звучат налудничаво?

Виктор пое кутийката и кимна.

— На някои хора може би. Но в крайна сметка ти ще я потърсиш. Това е част от по-мащабен замисъл, то е твоята съдба.

— Моята съдба ли?

— Да.

— Какво ще рече това?

— Не знам. Ти обаче ще разбереш, когато я откриеш.

Тиболт замълча и му се прииска Виктор изобщо да не беше повдигал темата.

— Може би ви е писано да сте заедно — отбеляза Виктор и мълчаливо се вгледа в приятеля си.

— Аз не съм влюбен в нея, Виктор.

— Не си ли?

— Не.

— Обаче въпреки това често мислиш за нея.

Тиболт не можеше да му възрази, нищо не можеше да каже.



В събота сутринта Тиболт пристигна рано и веднага се залови с кучкарника: нахрани животните, почисти и проведе обучението както обикновено. През това време Бен си играеше със Зевс, докато Елизабет не го повика вътре, за да се приготвя. Махна на Тиболт от верандата, но дори оттук си личеше, че е разсеяна.

Когато той изведе кучетата навън, тя вече се беше прибрала. Обикновено Логан ги разхождаше на групи по три, а Зевс ги следваше. Когато се отдалечаха от къщата, сваляше каишките им, но те въпреки това го следваха, накъдето и да поемеше. Обичаше да сменя маршрута на разходките, понеже разнообразието не позволяваше на кучетата да се отдалечават прекалено. И те като хората се отегчаваха, ако вършат едно и също всеки ден. Обикновено разхождаше всяка група по половин час. След третата група забеляза, че колата на Елизабет я няма, и реши, че е отишла да откара Бен при баща му.

Не харесваше бащата на Бен най-вече защото Елизабет не го харесваше. Съдейки по думите ѝ, този тип беше голям чешит, но той не можеше да се меси, а само да слуша, докато му разказва. Не искаше да угодничи и да ѝ дава съвети, а дори да го направеше, тя не желаеше да я поучават. Така или иначе, не беше негова работа.

Но в такъв случай кое беше негова работа? Защо изобщо беше тук? Мислите му неволно се върнаха към разговора с Виктор, а причината бяха думите на приятеля му онази вечер на езерото. И, разбира се, случилото се след това.

Прогони спомена. Нямаше да се връща там. Стига толкова.

Тиболт повика кучетата, обърна се и се запъти към кучкарника. Прибра животните и отиде да огледа склада. Когато светна лампата, огледа смаяно стените и полиците. Бараката приличаше на претъпкан склад на железарски магазин. Обиколи помещението разгледа етажерките, куфарчетата с инструменти и натрупаните върху работната маса предмети. Накрая извади клещи, няколко френски ключа, шестоъгълни ключове и ги изнесе до пикапа. Както беше обещала, Елизабет му беше оставила ключовете под постелката. Той потегли по алеята към магазина за авточасти, който смътно си спомняше, че е видял някъде в центъра на града.