— Да, сигурна съм. Разбирам си от работата.

Непознатият сякаш чуваше разговора, понеже точно в този момент прибра купата в раницата си и отново я метна на гръб.

— Някакви други необичайни обаждания? За хора, които се скитат из околността или нещо подобно?

— Не, тази сутрин е спокойно. А ти къде беше, между другото? Баща ти те търсеше.

Бащата на Клейтън беше областният шериф.

— Кажи му, че след малко се връщам.

— Струва ми се доста ядосан.

— Просто му предай, че патрулирам, ясно?

«Та да разбере, че работя» — помисли си Клейтън, но не го изрече на глас.

— Добре.

Така е по-добре.

— Трябва да вървя.

Остави радиото в гнездото му и поседя неподвижно, леко разочарован. Щеше да му е интересно да види как ще му понесе арестът на този женчо с дълга коса. Братята Лондри щяха да се позабавляват с него. Редовно ги затваряха в събота вечер: за пиянство, нарушаване на обществения ред и сбивания — най-често помежду им. Освен когато бяха в ареста. Тогава си набелязваха някой друг.

Задържа ръка на дръжката. И защо баща му беше ядосан по това време? Адски го дразнеше. Направи това, направи онова. Занесе ли документите? Пак ли закъсняваш? Къде си ходил? В повечето случаи му идеше да кресне на стареца да не си вре носа в чуждите работи. Въобразяваше си, че командва парада!

Както и да е. Скоро щеше да разбере. А сега беше време да разкара тоя загубеняк хипито, преди да се появят момичетата. Знаеше се, че мястото е уединено. А откачените хипита щяха да съсипят тази му известност.

Клейтън излезе от колата и затвори вратата. Кучето вирна глава, като го чу да приближава.

— Извинете за неудобството, господин Телбод. — Клейтън върна паспорта на непознатия, като нарочно обърка името му. — Просто си върша работата. Нали не носите в раницата наркотици или оръжие?

— Не.

— Имате ли против лично да се уверя?

— Всъщност имам. Четвъртата поправка, нали се сещате?

— Виждам, че носите спален чувал. Лагерувате ли някъде?

— Снощи бях в окръг Бърк.

Кийт огледа мъжа, размишлявайки над отговора му.

— Тук няма къмпинги.

Онзи не отговори. Клейтън пръв отмести поглед.

— По-добре водете кучето на каишка.

— Не знаех, че в този окръг е задължително.

— Не е. Просто заради безопасността на кучето. По главния път минават много коли.

— Ще го имам предвид.

— Ами добре тогава. — Клейтън се извърна и отново поспря. — Нещо против да ви попитам откога сте тук?

— Тъкмо минавах. Защо?

Нещо в отговора му накара Клейтън да се позачуди и той се поколеба, но после си напомни, че този тип няма откъде да знае какви са намеренията му.

— Просто питам.

— Може ли да тръгвам?

— Да, разбира се.

Проследи с поглед как непознатият и кучето му поемат по стария път на дървосекачите и после се отклоняват по тясна пътека към вътрешността на гората. След като се изгубиха от погледа му, Клейтън се върна към наблюдателницата си, за да потърси фотоапарата. Навря ръка в храстите, разрови боровите иглички и се върна обратно по стъпките си, за да е сигурен, че това е правилното място. Накрая коленичи, обзет от паника, фотоапаратът беше на шерифството. Той го вземаше само за специалните си разходки и баща му щеше да го затрупа с въпроси, ако апаратът изчезнеше. Или ако го намереха със снимки на голи жени. Баща му фанатично държеше на спазването на дисциплината и на отговорността.

Вече бяха минали няколко минути. Той чу хрипливото запалване на двигател. Явно колежанките си тръгваха. За миг се запита какво ли ще си кажат, като видят, че джипът му още е тук, но в момента си имаше други проблеми. Фотоапаратът беше изчезнал.

Не беше изгубен. Беше изчезнал. А проклетата джаджа нямаше крака, та да ходи. Нито пък момичетата биха могли да намерят апарата. Което означаваше, че господинчото Телбод го е разигравал още от самото начало. Телбод да разиграва него! Невероятно. Беше усетил, че този тип се държи доста лукаво, нещо от сорта на «знам какво направи миналото лято».

Нямаше да му се размине. Не можеше да допусне някакво мърляво откачено хипи, което говори с кучето си, да се подиграва на Кийт Клейтън. Не и в този живот.

Запроправя си път през клоните към шосето с намерението да настигне Логан Тиболт и да му даде да се разбере. И това само за начало. Щеше да последва още, със сигурност. Някой да разиграва Клейтън? Не се беше случвало. Не и в този град. И за кучето не даваше пет пари. Кучетата имали чувства? Чао, кученце. Фасулска работа. Немските овчарки бяха същински оръжия — всеки съд в окръга щеше да го признае.

Но да кара подред. Първо да намери Тиболт. Да вземе фотоапарата и да реши каква ще е следващата му стъпка.

Едва когато приближи към джипа си, Клейтън установи, че двете му задни гуми са спукани.



— Как каза, че ти е името?

Няколко минути по-късно Тиболт се приведе над предната седалка на джипа в опит да надвика вятъра.

— Логан Тиболт — каза и посочи с палец през рамо: — А това е Зевс.

Зевс седеше на задната седалка с изплезен език и душеше въздуха, докато джипът се носеше бързо към магистралата.

— Красиво куче. Аз съм Ейми. А това са Дженифър и Лори.

Той погледна през рамо и поздрави:

— Здравейте.

— Здравей.

Бяха разсеяни и нищо чудно, помисли си той, след онова, което бяха преживели.

— Благодаря, че ме качихте.

— Дреболия. До Хамптън ли каза, че отиваш?

— Ако не ви е много далеч.

— На път ни е.

След като се отклони от пътя на дървосекачите и се погрижи за едно-две нещица, Тиболт се върна на шосето точно когато момичетата потегляха. Вдигна палец, доволен, че и Зевс е с него, и те спряха почти веднага.

Понякога нещата се случват точно както трябва.

Макар да се преструваше, че не е така, всъщност той бе видял трите да пристигат сутринта — бивакът му беше от другата страна на хребета срещу брега, — но ги беше оставил на мира, както си беше редно, щом започнаха да се разсъбличат. Онова, което те правеха, според неговите разбирания попадаше в категорията «няма лошо». Те и той бяха единствените хора тук и Логан не възнамеряваше да ги зяпа. На кого му пука дали са голи, или са костюмирани като кокошки? Не му влизаше в работата и така щеше да си остане, докато не забеляза ченгето да се приближава по пътя с колата на шерифството на окръг Хамптън.

Огледа внимателно физиономията на шерифа през предното стъкло и нещо в нея никак не му допадна. Трудно му беше да определи какво точно, но не изчака да разбере. Обърна се, мина напряко през гората и пристигна тъкмо навреме, за да види как заместник-шерифът проверява паметовата карта във фотоапарата, а после тихо затваря вратата на джипа си. Видя го как се прокрадва към хребета. Тиболт прекрасно знаеше, че има вероятност шерифът да действа по официална задача, само че изглеждаше досущ като Зевс пред сочен къс месо — прекалено въодушевен.

Накара Зевс да остане достатъчно далеч, за да не го чуе ченгето, а плана нататък състави в крачка. За директен сблъсък и дума не можеше да става — заместник-шерифът щеше да твърди, че събира доказателства, и думата му щеше да тежи много повече от думата на някой непознат. Физическата разправа също беше немислима, най-вече защото щеше да предизвика повече проблеми, отколкото си заслужаваше, макар че много щеше да му хареса да си премери силите с този тип. За щастие — или за нещастие, зависи от гледната точка — се появи едно от момичетата, шерифът се паникьоса и Тиболт видя къде се озова фотоапаратът. Когато ченгето и момичето се запътиха към другите две колежанки, Тиболт взе апарата. С това всичко можете да приключи, но този тип заслужаваше да получи урок. Нищо сериозно, а само колкото да защити честта на момичетата, да позволи на Тиболт да продължи по пътя си и да съсипе деня на похотливеца. Точно затова той се върна и спука гумите на полицейския джип.

— А, щях да забравя — обади се Тиболт. — Намерих фотоапарата ви в гората.

— Не е мой. Лори, Джен, някоя от вас да си е изгубила фотоапарата?

И двете поклатиха глави.

— Нищо, задръжте го — остави Тиболт апарата на седалката — като благодарност, че ме качихте. Аз си имам апарат.

— Сигурен ли си? Май е доста скъп.

— Определено.

— Благодаря.

Тиболт забеляза играта на сянката по лицето на Ейми — беше привлекателна по типичния за момиче от големия град начин, имаше остри черти, мургава кожа и кафяви очи, изпъстрени със зелено. Би могъл с часове да ѝ се любува.

— Ей… имаш ли планове за уикенда? — попита го тя. — Ние сме тръгнали към крайбрежието.

— Благодаря за поканата, но не мога.

— Сигурно отиваш при приятелката си, нали?

— Защо го казваш?

— Така изглеждаш.

Той се застави да се извърне.

— Нещо такова.

Втора глава

Тиболт

Страшно е какви неочаквани обрати може да направи човешкият живот. Допреди година Тиболт тутакси би се възползвал от възможността да прекара уикенда с Ейми и приятелките ѝ. Може би точно от това имаше нужда, но всъщност те го оставиха пред Хамптън на безмилостния августовски пек, той им махна за довиждане и изпита необяснимо облекчение. Да се преструва, че всичко е наред, го изтощаваше.

Откакто напусна Колорадо преди пет месеца, не беше прекарал доброволно повече от няколко часа с никого — освен с възрастния работник в мандрата близо до Литъл Рок, който го пусна да спи в неизползваната спалня на горния си етаж, след като на вечеря фермерът беше точно толкова необщителен, колкото и Тиболт. Допадна му, че човекът не го притисна да узнае защо е дошъл. Никакви въпроси, никакво любопитство, никакви многозначителни намеци. Просто беше приел факта, че на Тиболт не му се говори. В знак на благодарност той остана при него няколко дни и му помогна да поправи покрива на обора, преди отново да поеме на път с пълна раница и следван по петите от Зевс.

Беше изминал пеш цялото разстояние, като се изключи возенето с момичетата. След като остави ключовете от апартамента си в канцеларията на домоуправителя в средата на март, скъса осем чифта обувки. По време на дългите и самотни преходи между градовете караше главно на висококалорични десертчета и на вода, а веднъж в Тенеси изяде пет огромни порции палачинки, след като беше изкарал три дни без храна. Заедно със Зевс беше преживял снежни бури, градушки, проливен дъжд и толкова силна жега, че кожата на ръцете му стана на мехури, беше видял торнадо на хоризонта близо до Тълса в Оклахома, и на два пъти едва не го порази мълния. Направи безброй отклонения, гледаше да страни от главните пътища и допълнително удължаваше пътя си понякога просто ей така. Обикновено вървеше, докато не се измори, а към края на деня започваше да търси място за бивак, където двамата със Зевс да пренощуват необезпокоявани. Сутрин поемаха на път преди зазоряване, та никой да не ги изпревари. Засега нямаха неприятности.

Тиболт смяташе, че изминава повече от трийсет километра на ден, макар че не следеше точно нито времето, нито разстоянието. Не това беше целта на пътуването. Вероятно някои хора си мислеха, че той върви, за да изпревари спомените, които е оставил зад гърба си, и в това имаше нещо поетично. Други сигурно бяха убедени, че той върви просто в името на самото пътуване. Но и двете не бяха верни. Тиболт обичаше да ходи пеша и искаше да стигне някъде. Просто и ясно. Харесваше му да се движи, когато си поиска, в желаното от него темпо и към желаното от него място. След като четири години беше изпълнявал заповеди в частите на морските пехотинци, свободата на този живот го примамваше.

Майка му се тревожеше за него, но майките са си такива. Поне неговата майка. Обаждаше ѝ се през няколко дни, за да я увери, че е добре, и обикновено след като затвореше, се обвиняваше, че не е честен с нея. През последните пет години отсъстваше през повечето време, а преди всяка от трите си мисии в Ирак слушаше по телефона наставленията ѝ да не върши глупости. Е, не извърши глупост, но на няколко пъти беше на косъм. Не разказваше на майка си за случилото, обаче тя научаваше от вестниците. «А сега и това — оплака се тя вечерта преди заминаването му. — Тази идея ми се струва налудничава.»

Може и да беше. А може и да не беше. Той още не знаеше със сигурност.

— Какво мислиш, Зевс?

Кучето вдигна поглед, когато чу името си, и застана до него.

— Да, знам, гладен си. Нищо ново.

Тиболт спря на паркинга на порутен мотел в края на града. Извади купата и последната останала храна за кучето. Зевс започна да се храни, а той огледа града.

Хамптън изобщо не беше най-лошото място, което бе виждал, но не беше и най-хубавото. Градът се намираше на бреговете на река Саут, на шейсетина километра северозападно от Уилмингтън и крайбрежието ѝ на пръв поглед по нищо не се отличаваше от хилядите самозадоволяващи се работнически общности в Юга с прекалено много история и гордост. Няколко светофара висяха на провиснали кабели и прекъсваха потока на уличното движение, който се точеше към моста над реката, а от двете страни на главната пътна артерия имаше ниски тухлени постройки, простиращи се на около осемстотин метра, на чиито прозорци с шаблони бяха изписани имената на разни заведения за хранене и магазини за железария. Имаше няколко стари магнолии, чиито дебели коренища издуваха тротоарите. В далечината Тиболт забеляза старомоден бръснарски стълб2 и неизменните старци, седнали на пейка пред него. Усмихна се. Беше чудато и старинно, като фантазия от петдесетте години.