Имаха нужните части — накладки, топлоустойчиво масло, менгеме и така нататък, и той се върна след по-малко от половин час. Намести крика, повдигна колата и махна първата гума. Издърпа буталото, свали старите накладки, провери дисковете и сложи новите накладки. Върна колелото на мястото му и повтори същото с другите колела.

Тъкмо приключваше с третата накладка, когато Елизабет спря колата си до стария пикап. Той погледна през рамо точно когато тя слизаше, и си даде сметка, че е отсъствала часове.

— Как върви? — попита тя.

— Тъкмо приключвам.

— Наистина ли?

— Просто сменям накладките, не е бог знае какво.

— Сигурна съм, че и хирургът би казал същото — просто един апендицит.

— Искаш ли да ти покажа? — попита Тиболт, вдигнал поглед към нея.

— Колко време ще отнеме?

— Не много — сви рамене той. — Десет минути?

— Наистина ли? — повтори тя. — Добре, само да внеса покупките.

— Да ти помогна?

— Не, само две торби са.

Той постави третото колело на мястото му и затегна гайките, преди да се заеме с последното колело. Тъкмо развъртя гайките, и Елизабет се приближи. Приклекна до него и той усети лекото ухание на кокосовия лосион.

— Първо, сваляш колелото — започна Логан и методично я преведе през всички стъпки на процеса, като се увери, че тя го разбира. Когато свали крика и се зае да събира инструментите, Елизабет поклати глава:

— Изглежда прекалено лесно. Мисля, че и аз мога да се справя.

— Вероятно.

— Тогава защо взимат толкова скъпо?

— Не знам.

— Не съм се ориентирала към правилната професия — отбеляза тя, вдигна косата си и я прихвана на опашка. — Но ти благодаря, че се погрижи. Отдавна се каня да оправя спирачките.

— Няма проблем.

— Гладен ли си? Купих прясно пуешко за сандвичи и малко туршия.

— Звучи вкусно — отговори той.



Обядваха на задната веранда с изглед към градината. Елизабет все още му се струваше разсеяна, но си поговориха какво е да израснеш в малко южняшко градче, където всеки познава всеки. Някои от историите бяха забавни, но Тиболт призна, че предпочита да води по-анонимно съществуване.

— Защо ли не съм изненадана? — попита тя.

След това той отиде да поработи, а Елизабет посвети следобеда на почистването на къщата. За разлика от дядо ѝ Тиболт успя да отвори прозореца на канцеларията, залепнал заради боята, макар да се оказа по-трудно от ремонта на спирачките. Поизмъчи го и затварянето след това, макар че здравата го изтърка с шкурката. Накрая боядиса ремонтираното място.

След това протече най-обикновен работен ден. Когато Логан приключи със задълженията си в кучкарника, наближаваше пет часът и макар че можеше да си тръгне, той не го стори, а отново се зае с папките, понеже искаше да си помогне за другия ден. Задълбочи се в работата си през следващите няколко часа и постигна сериозен напредък — поне той смяташе така, — затова не чу кога се е приближила Елизабет. Вместо това забеляза, че Зевс се изправя и тръгва към вратата.

— Учудвам се, че още си тук — обади се тя от прага. — Видях, че свети, и реших, че си забравил да угасиш.

— Не бих забравил.

Тя посочи към купчината папки върху бюрото:

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си се заел с това. Баба се помъчи да ме убеди да подредя папките това лято, но аз все отлагах.

— Значи съм извадил късмет — провлече той.

— Не, аз извадих. И се чувствам някак виновна.

— За малко да ти повярвам, ако не беше самодоволната ти усмивка. Да са се обаждали Бен или баба ти?

— И двамата. Баба прекарва страхотно, Бен е нещастен. Не ми го каза, но го усетих по гласа му.

— Съжалявам — каза Логан.

Тя сви напрегнато рамене и хвана бравата. Завъртя я в двете посоки, привидно заинтригувана от механизма. Накрая въздъхна.

— Искаш ли да ми помогнеш да направя сладолед?

— Моля? — остави той папката, на която поставяше етикет.

— Обожавам домашен сладолед. Няма нищо по-хубаво от това в горещото време, но не е забавно, ако не го споделиш с някого.

— Не знам дали изобщо някога съм опитвал домашен сладолед…

— Тогава не знаеш какво изпускаш. Навит ли си?

Детинското ѝ въодушевление се оказа заразително.

— Добре, добре — съгласи се той. — Звучи забавно.

— Ще изтичам до магазина да взема каквото ни трябва. Връщам се след малко.

— Няма ли да е по-лесно просто да си купим сладолед.

Очите ѝ грееха от удоволствие:

— Не е същото, ще видиш. Връщам се след няколко минути.

И удържа на думата си. Тиболт едва успя да се изправи от бюрото и да провери кучетата за последен път, и я чу да се връща по алеята. Посрещна я, докато излизаше от колата.

— Имаш ли нещо против да внесеш торбата и натрошения лед? — попита тя. — На задната седалка е.

Той я последва в кухнята с торбата с лед и тя му посочи към фризера, докато слагаше на плота еднолитрова кутия — половин литър мляко, половинка сметана.

— Ще донесеш ли машината за сладолед? В килера е, на горния рафт.

Тиболт се показа от килера с машина за сладолед с нещо като манивела, която изглеждаше най-малко на петдесет години.

— Тази ли?

— Аха, тази.

— Още ли работи? — зачуди се той.

— Безотказно. Удивително, нали? Сватбен подарък на баба, но продължаваме да я използваме непрекъснато. Прави страшно вкусен сладолед.

Логан занесе машината до плота и застана до Елизабет.

— Как да ти помогна?

— Ако ти въртиш лоста, аз ще смесвам.

— Става.

Бет извади електрически миксер, купа и мерителна чашка. От шкафа взе захар, брашно и ванилова есенция. Сипа в купата три чаши захар и една чаша брашно, разбърка ги на ръка, после сложи купата на миксера. Разбърка три яйца, млякото и сметаната и изсипа цялата смес в цилиндъра на машината, сложи го на мястото му и го огради с натрошен лед и морска сол.

— Готови сме — оповести тя и му подаде машината. Взе останалата част от леда и морската сол. — Излизаме на верандата. Трябва да се прави на верандата, иначе не е същото.

— Аха — съгласи се Логан.

Тя седна до него на стълбите на верандата — малко по-близичко в сравнение с предния ден. Тиболт стисна машината между краката си и започна да върти лоста, учуден от плавното му движение.

— Благодаря ти, че се съгласи — каза Елизабет. — Наистина имам нужда от сладолед. Беше тежък ден.

— Така ли?

Тя се обърна към него и на устните ѝ заигра хитра усмивка:

— Много те бива в това.

— В кое?

— Да отговаряш с «така ли», когато някой ти каже нещо. Колкото да го накараш да продължи, без да се натрапваш или разговорът да става прекалено личен.

— Така ли?

— Така — имитира го тя през смях. — Повечето хора биха казали нещо от сорта на «Какво се случи?» или «Защо?».

— Добре де, какво се случи? Защо си имала тежък ден?

Тя изсумтя:

— А, просто Бен беше много кисел сутринта, докато си събираше нещата, и аз му се скарах да побърза, понеже много се бавеше. Баща му се дразни, ако закъсняваме, обаче днес… Днес като че ли беше забравил за Бен. Тропах на вратата поне няколко минути, докато ни отвори, и явно току-що ставаше. Ако знаех, че още спи, нямаше да съм толкова строга към Бен. Още се чувствам виновна. И естествено, още докато потеглях, видях Бен да изнася боклука, понеже скъпия му баща е твърде мързелив да го направи сам. А после чистих цял ден, което не беше зле първите няколко часа, но накрая наистина имах нужда от сладолед.

— Май не си почивала тази неделя.

— Не — промърмори тя и Логан усети как Елизабет води вътрешна борба дали да продължи да говори. Явно имаше още нещо, което я тревожеше. Пое си дълбоко дъх и въздъхна: — Днес е рожденият ден на брат ми. След като оставих Бен, отидох на гробището. Купих цветя и отидох.

Тиболт усети как гърлото му се свива, като си спомни снимката върху полицата над камината. Подозираше, че брат ѝ е бил убит, но за пръв път получаваше потвърждение от неговите близки. Веднага разбра защо тя не иска да остава самичка тази вечер.

— Съжалявам — изрече той.

— И аз — отговори Елизабет. — Той щеше да ти допадне. Всички го харесваха.

— Не се съмнявам.

— Баба беше забравила. Обади ми се следобед, за да ми каже колко съжалява, че няма да бъде тук. Дори се разплака, но аз я успокоих, уверих я, че няма нищо.

— Напротив, той е бил твой брат и ти скърбиш за него.

По лицето ѝ пробяга тъжна и изпълнена с копнеж усмивка, която бързо угасна.

— Ти ми напомняш за него — довери му Елизабет тихичко. — Не толкова на външен вид, а като поведение. Забелязах го още когато влезе в канцеларията, за да кандидатстваш за работата. Двамата сте като извадени от калъп. Сигурно понеже сте служили в пехотата, нали?

— Може би — отговори Логан. — Срещал съм всякакви хора.

— Не се съмнявам. — Тя замълча, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Харесваше ли ти да служиш в пехотата?

— Понякога.

— Но не непрекъснато?

— Не.

— На Дрейк страшно му харесваше. Всичко му харесваше. — Елизабет беше като омагьосана от въртенето на лоста, но Тиболт разбра, че всъщност е потънала в спомените си. — Помня началото на инвазията. Понеже Камп Леджун е само на един час път оттук, това е голяма новина. Тревожех се за него, особено когато чух за химическите оръжия и за самоубийствените атентати, а знаеш ли за какво се притесняваше той? Имам предвид преди нахлуването?

— За какво?

— За една снимка. За една глупава стара снимка. Можеш ли да повярваш?

При тези неочаквани думи сърцето на Тиболт заби учестено в гърдите, но той се постара да запази спокойствие.

— Той направи тази снимка, когато отидохме на панаира онази година — продължи Елизабет. — Прекарахме заедно уикенда, преди той да се запише в армията, и след като направихме обичайните обиколки, поскитахме, за да останем сами. Помня, че седнах до него под един огромен бор и двамата разговаряхме с часове и гледахме виенското колело. Беше огромно, цялото осветено, чувахме как децата ахкат и охкат, докато се въртят под ясното лятно небе. Говорихме за мама и татко, питахме се какви ли щяха да бъдат, дали косите им щяха да бъдат прошарени, дали щяхме да останем да живеем в Хамптън, или щяхме да се преместим, и аз помня, че погледнах нагоре към небето. И точно в този момент видях падаща звезда, и си помислих, че те сигурно ни чуват.

Тя замълча, унесена в спомени, после продължи:

— Ламинира снимката и я носи у себе си през цялото начално обучение. След като замина за Ирак, ми изпрати имейл, че я е изгубил, и ме моли да му изпратя друга. Стори ми се малко налудничаво, обаче не бях там, не знаех какво преживява, затова му изпратих още една снимка. Но не го направих веднага. Не ме питай защо. Просто усещах някаква вътрешна съпротива да го сторя. Слагах диска със снимките в чантата си, но всеки път, когато наближавах фотоателието просто забравях да извадя снимка. И преди да се усетя, инвазията започна. Най-накрая изпратих снимката, но писмото се върна неотворено. Дрейк загина през първата седмица от нахлуването. — Елизабет погледна Логан. — Пет дни. Толкова е издържал. А аз така и не успях да му изпратя единственото, което поиска от мен. Знаеш ли как се чувствам заради това?

Тиболт усети как стомахът му се свива.

— Не знам какво да кажа.

— Нищо не можеш да кажеш. Това е просто едно от онези ужасни, невъзможни неща. А днес… днес не спирам да си мисля, че споменът за него избледнява. Баба не помнеше, Бен не помнеше. Него поне го разбирам — още нямаше пет, когато Дрейк беше убит, а знаеш какви са спомените на тази възраст, малко от тях се запечатват трайно. Дрейк обаче се държеше чудесно с него, понеже наистина му харесваше да общуват. — Тя сви рамене. — Като теб.

На Тиболт му се искаше Елизабет да не бе казала това. Мястото му не беше тук.

— Не исках да те наемаме — продължи тя, без да забелязва смущението му. — Знаеше ли го?

— Да.

— Но не понеже идваш пеша от Колорадо. Това е само една от причините, но основната е, че си бил морски пехотинец.

Той кимна и във възцарилото се мълчание тя се пресегна към машината за сладолед.

— Може би трябва да добавим още лед. — Отвори капака, сложи още лед и му подаде машината отново.

— Защо си тук? — попита тя накрая.

Той разбра какво има предвид, но се престори, че не е.

— Защото ти ме помоли да остана.

— Питах защо си в Хамптън. И този път искам да ми кажеш истината.

Той трескаво потърси убедително обяснение.

— Стори ми се приятно място и засега наистина е.

По изражението ѝ разбра, че тя очаква цялата истина. Бет се намръщи, защото Тиболт не каза нищо повече.

— Свързано е с мисията ти в Ирак, нали?