Тиболт протегна ръка и потупа Зевс:

— Добро момче — прошепна му.

Клейтън даде на заден, зави, стрелна се по алеята и изпод гумите му се разхвърчаха ситни камъчета. Едва когато задните му светлини се скриха от поглед, Зевс се успокои. Посрещна Бен, махайки с опашка.

— Здрасти, Зевс — каза момчето.

Кучето погледна към Тиболт за разрешение.

— Може — пусна го той. Зевс се спусна към Бен, сякаш да му каже: «Много се радвам, че си дойде.» Подуши Бен, а момчето го потупа по главата.

— Липсвах ли ти! — попита го доволно. — И ти ми липсваше.

— Ела тук, скъпи — повика го Елизабет и тръгна напред. — Да влезем вътре и да сложим малко лед на окото ти. Искам да го погледна на светло.

Те отвориха мрежестата врата, а Тиболт се изправи.

— Здравей, Тиболт — махна му Бен.

— Здрасти, Бен.

— Може ли утре да си поиграя със Зевс?

— Ако майка ти позволи, аз нямам нищо против. — Тиболт не можеше да разбере дали Елизабет иска да остане насаме със сина си. — Може би трябва да тръгвам. Стана късно, а утре ще ставам рано — каза той.

— Благодаря ти — каза Елизабет, — оценявам го. И извинявай за всичко това.

— Няма за какво.

Той се запъти към алеята, после се обърна към къщата. Различи движение зад пердетата на прозореца в дневната.

Загледа се към сенките на двете фигури и за пръв път остана с усещането, че най-сетне разбира причината да бъде тук.

Четиринайсета глава

Клейтън

Защо трябваше да намери този тип точно в къщата на Бет! Ама че случайност! Адски малка случайност, със сигурност!

Ненавиждаше това човече! Не, не, всъщност искаше да го унищожи! Не само заради кражбата на фотоапарата и спуканите гуми, макар че заради това определено си струваше да полежи в затвора заедно с неколцина пристрастени към амфетамина наркомани. И не само защото Телбод го постави в неизгодно положение с фотоапарата. А понеже този тип, същият, който го направи на глупак преди време, стана причина Кийт да се разтресе като желе пред Бет.

«На твое място щях да пусна ръката ѝ» беше зле, ами после… О, точно там този тип адски сгази лука. «По-добре си върви…» И всичко това с онзи спокоен, сериозен и заплашителен тон, с който самият Клейтън разговаряше с престъпниците. И той наистина го направи — измъкна се като улично куче с подвита опашка, което влоши още повече нещата.

Обикновено не би търпял такова нещо нито секунда, дори в присъствието на Бет и на Бен. Никой не можеше безнаказано да му дава нареждания. Затова Клейтън щеше ясно да покаже на този тип, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Само дето не го направи! Там е работата. Не можа. Не и в присъствието на онзи пес, който му оглеждаше слабините, все едно са предястието от неделното меню. В тъмното наистина приличаше на бясно псе и Кийт си припомни историите, които Кени Мур му разказваше за Пантера.

Какво щеше да прави с Бет, по дяволите? Как изобщо се случи така? Сякаш имаше злонамерен космически план, който целеше да съсипе и бездруго скапания му ден, започнал с начумерения и увесил нос Бен, който цъфна на обяд и веднага се оплака, че трябва да изхвърли боклука.

Кийт беше доста търпелив човек, но му дойде до гуша от капризите на това хлапе. Наистина му писна и затова не спря само с боклука. Накара хлапето да почисти кухнята и баните, за да му покаже какъв е реалният живот, където е наистина важно да покажеш нормално отношение. Силата на позитивното мислене и други подобни. Освен това всеки знае, че майката глези децата, а от бащата се очаква да ги научи, че нищо в живота не идва даром, нали така? Хлапето се справи прекрасно с чистенето, както винаги, така че за Клейтън цялата работа приключи. Време беше за почивка, затова той заведе Бен навън да похвърлят топка. Кое дете не иска да прави точно това в такъв красив съботен следобед?

Бен, ето кое.

Изморен съм. Горещо ми е, татко. Наистина ли се налага? Поредица от глупави оплаквания, преди да излязат навън, където хлапето се затвори в черупката си и не обели нито дума. И дори по-зле — Клейтън, непрекъснато го предупреждаваше да следи проклетата топка, но той постоянно пропускаше, понеже дори не се стараеше. Несъмнено го правеше нарочно. Но тичаше ли след топката, след като пропуснеше? Не, естествено. Не и той. Това хлапе се цупеше, задето животът е толкова несправедлив, и хващаше като слепец.

Накрая на Кийт му писна. Опитваше се да прекарат добре със сина си, но той му правеше напук, така че, да, може и наистина да е хвърлил топката по-силничко. Но случилото се след това не беше по негова вина. Ако хлапето внимаваше, топката нямаше да отскочи от ръкавицата му и Бен нямаше да се разциври като бебе, все едно умира, мамка му. Сякаш е единственото дете на света, ударено от бейзболна топка.

Всичко това обаче нямаше значение. Хлапето се нарани. Нищо сериозно, синината щеше да изчезне след няколко седмици. След година Бен или щеше да е забравил напълно случилото се, или щеше да се хвали на приятелите си, че си е насинил окото, докато е играел бейзбол.

Обаче Бет нямаше да забрави. Много дълго щеше да се муси, нищо че вината беше по-скоро на Бен, отколкото на Кийт. Тя просто не проумяваше простичкия факт, че момчетата си спомнят спортните си травми с гордост.

Знаеше, че Бет ще реагира малко пресилено, но не ѝ се сърдеше. Майките са си такива и Клейтън беше готов за това. Смяташе, че е успял да се справи с цялата история доста добре почти до края, когато забеляза онзи тип да седи с кучето си на верандата, все едно къщата е негова. Логан Телбод.

Веднага си спомни името, естествено. Беше го издирвал безуспешно няколко дни и реши да остави всичко зад гърба си, понеже реши, че онзи тип е напуснал града. Няма как да не забележиш такъв като него с куче, нали? Затова престана да разпитва дали някой го е виждал. Глупав пропуск.

Какво да прави? Как да реагира на новия обрат на събитията?

Щеше да се справи с Логан Телбод, абсолютно сигурно беше, и нямаше да допусне отново да го сварят неподготвен. Което ще рече, че преди да предприеме каквото и да било, му трябва информация. Къде живее този тип, къде работи, кои заведения посещава… къде може да го намери сам.

Беше по-трудно, отколкото звучеше, особено с кучето. Имаше смешното усещане, че Телбод и кучето почти никога не се разделят, но и този проблем щеше да се разреши.

Явно трябваше да разбере какво се случва между Бет и Телбод. Не беше чувал да са я виждали с друг след тъпака Адам. Трудно му беше да повярва, че Бет излиза с Телбод, понеже Кийт винаги научаваше какво прави тя. Честно казано, изобщо не можеше да си представи какво вижда в тип като него. Имаше колежанско образование, нямаше нужда от някакъв скитник, попаднал случайно в града. Та той дори нямаше кола.

Обаче Телбод беше с нея в събота вечерта и това явно значеше нещо. Някъде нещо не се връзваше. Кийт се замисли дали този тип не работеше там… Така или иначе, щеше да разбере и после да се справи с проблема, а господин Телбод щеше да проклина деня, в който е цъфнал в града на Клейтън.

Петнайсета глава

Бет

Неделята беше най-горещият ден през лятото, много влажен и с невероятно високи температури. Езерата в Пидмънт бяха започнали да пресъхват, жители на Роли бяха въвели режим на водата, а в източната част на щата реколтата съхнеше на непрестанния пек. През последните три седмици горите се превърнаха в същинска кутия с прахан — можеха да пламнат от всяка небрежно подхвърлена цигара или от мълния, двете неизбежни. Въпросът беше само кога точно ще избухне горският пожар.

Кучетата се чувстваха добре единствено вътре и дори Логан започна да усеща последиците от жегата. Съкрати тренировките с по пет минути и разхождаше кучетата винаги край потока, където можеха да влязат да се поохладят във водата. Зевс бе влизал в потока най-малко десет пъти и макар че Бен се помъчи да го подмами да играят с пръчката още щом се върна от църква, Зевс не прояви голям ентусиазъм. Затова момчето изнесе вентилатор на верандата и насочи струята към Зевс, после се настани до него, четейки «Убийството на Роджър Акройд», една от малкото книги на Агата Кристи, които още не беше чел. Спря за малко, колкото да навести Логан просто ей така, после отново се зачете.

Обикновено Бет обичаше тези лениви неделни следобеди, само че сега, всеки път, щом видеше синината на лицето на Бен и неумело залепените му очила, я пронизваше гняв заради стореното от Кийт. В понеделник трябваше да заведе Бен в оптиката, за да му оправят очилата. Каквото и да говореше, Кийт явно беше хвърлил топката твърде силно. Кой баща би постъпил така със сина си?

Явно такъв като Кийт Клейтън.

Да, беше допуснала грешка, като се омъжи за него, но нима трябваше да преповтаря и задълбочава грешката до края на живота си. Взаимоотношенията на Бен с баща му видимо се влошаваха. Да, момчето несъмнено се нуждаеше от зряло мъжко присъствие в живота си, а Кийт му беше баща, обаче…

Елизабет поклати глава. Копнееше да вземе Бен и да замине. Да се премести някъде другаде и да започне начисто. Лесно беше да си фантазира, че ако ѝ стискаше да го направи, край с проблемите ѝ. Само че в действителност нещата не стояха така. Не ѝ липсваше смелост, но такъв сценарий беше невъзможен заради всичко останало. Дори ако баба ѝ беше достатъчно здрава, за да се справя сама — а тя не беше, Кийт щеше да я намери, където и да замине. Дядо му щеше да настоява, а съдът, включително съдия Клейтън, щеше да се намеси. Най-вероятно в нейно отсъствие Кийт щеше да получи пълно попечителство. Чичото на Кийт щеше да се погрижи да стане така — намекваха ѝ го след развода, а в този окръг Бет трябваше да приеме подобна заплаха съвсем сериозно. Може и да имаше шанс да обжалва, но колко време щеше да ѝ отнеме подобен ход? Дванайсет месеца? Осемнайсет? Не искаше да рискува да изгуби Бен за толкова дълго. А последното, което искаше, беше да принуди сина си да прекарва повече време с Кийт.

Истината беше, че желанието на Кийт за пълно попечителство не беше по-силно от нейното нежелание той да го получи, затова с течение на времето двамата бяха стигнали до негласно споразумение: Бен ходеше при Кийт колкото може по-рядко, но достатъчно, за да е доволен дядо му. Не беше честно да използват Бен като разменна монета, но какво друго можеше да направи Бет? Не искаше да рискува да го изгуби. Кийт щеше да направи необходимото, за да продължи да получава пари, а дядо му искаше Бен да е край тях.

Хората си въобразяват, че имат свободата да избират как да живеят, но Бет беше научила, че изборът понякога е илюзорен. Поне в Хамптън, където семейство Клейтън притежаваха почти всичко. Дядото винаги се държеше любезно, когато се срещаха в църквата, и макар че от години искаше да купи земята на баба ѝ, засега не им беше създавал неприятности. Засега. Обаче в един черно-бял свят не би имало никакво съмнение, че семейство Клейтън, включително дядото, са господари на сивото и използват властта си, когато им е удобно. Всеки от тях беше отраснал с убеждението, че е много специален — дори миропомазан, поради което тя се учуди, че Кийт си тръгна толкова лесно от къщата ѝ предната вечер.

Доволна бе от присъствието на Логан и на Зевс. Логан се справи с положението превъзходно и Бет му беше признателна, че после си тръгна почти веднага. Беше разбрал, че тя иска да остане насаме с Бен, и го беше приел със същата непринуденост, с която беше разкарал Кийт.

Логан беше спокоен и непоколебим във всичко, което вършеше. Докато тя му разказваше за Дрейк, то не насочи разговора към себе си, не започна да ѝ обяснява как се е почувствал, нито пък ѝ даде някакъв съвет. Това бе една от причините да му се довери и да му разкаже толкова много за себе си. Беше малко разстроена заради рождения ден на Дрейк, но, честно казано, прекрасно съзнаваше какво прави. Нали тя го помоли да остане, така че явно дълбоко в себе си е имала желание да сподели тези лични подробности с него.

— Мамо?

Бет се обърна към Бен. Окото му още изглеждаше ужасно, но тя се престори, че не забелязва.

— Какво има, скъпи?

— Имаме ли чували за смет? И сламки?

— Да, разбира се. Защо?

— Тиболт ще ми покаже как да си направя хвърчило и ще го пуснем да лети.

— Звучи забавно.

— Правел хвърчила като малък и летели страхотно.

Тя се усмихна.

— Само това ли ти трябва — чували за смет и сламки?

— Вече намерих корда и тиксо — в гаража на дядо имаше.

Бет видя, че Логан се е запътил към тях от другия край на двора. Бен го забеляза едновременно с нея.

— Здравей, Тиболт! — провикна се той. — Готов ли си да пускаме хвърчилото?

— Тъкмо идвах да проверя дали ти си готов — провикна се в отговор Тиболт.

— Почти. Остана само да взема сламките и чувалите за смет.