— Не говоря за Ирак, понеже не искам да си спомням какво беше там — каза Тиболт.

Тя поклати глава:

— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш…

— Но аз искам — тихо я увери той. — Знам, че четеш вестници, затова сигурно имаш представа какво е там. Обаче не е, каквото си представяш, а и няма как да ти създам реална представа, ако не си го преживяла лично. През повечето време не е толкова опасно, колкото си мислиш. Всъщност е почти нормално. За мен беше по-лесно, отколкото за други войници, понеже нямах съпруга и деца. Имах приятели, имах всекидневие, изпълнявах си задълженията. Понякога обаче беше много тежко. Наистина много. Дотолкова, че ми се искаше да забравя, че изобщо съм бил там.

Тя помълча, после си пое дълбоко дъх:

— И дойде в Хамптън заради онова, което ти се е случило в Ирак, така ли?

Той зачопли етикета на бирената си бутилка, бавно отлепи ъгълчето с нокът и задраска по стъклото.

— В известен смисъл — отговори.

Тя усети колебанието му и положи длан върху ръката му. Топлината ѝ сякаш отприщи нещо в него.

— Виктор беше най-добрият ми приятел в Ирак — поде Тиболт. — Бяхме заедно и на трите мисии. Частта ни претърпя тежки загуби и накрая единственото ми желание беше да обърна гръб на всичко това. И в повечето случаи успявах, обаче на Виктор не му се удаваше толкова лесно. Той непрекъснато мислеше за преживяното. Като се прибрахме, всеки от нас пое по свой път, върна се към своя живот. Той се прибра в Калифорния, аз — в Колорадо, но въпреки това се нуждаехме един от друг. Разговаряхме по телефона, пишехме си по имейла, преструвахме се колко спокойно приемаме факта, че докато през последните четири години всеки ден сме се опитвали да останем живи, хората у дома са смятали, че идва краят на света, ако паркират на неудобно място или в «Старбъкс» им дадат друго кафе, не това, което са си поръчали. Както и да е, решихме да отидем на риба в Минесота…

Той замълча, понеже не му се искаше да си спомня, но щеше да се наложи. Отпи от бирата си и остави бутилката на масата.

— Случи се миналата есен… Толкова се радвах да го видя. Не разговаряхме за мисиите в Ирак, но и не се налагаше. И на двамата ни беше достатъчно да прекараме известно време с човек, преживял всичко това. Виктор вече се оправяше. Не беше в страхотна форма, но се бе съвзел. Беше женен, чакаше дете и аз си казах, че въпреки кошмарите, които сънуваше от време на време, в крайна сметка ще се оправи. — Тиболт не можеше да прикрие чувствата си. — Последния ден излязохме за риба рано сутринта. Бяхме само двамата в малката гребна лодка и когато потеглихме, езерото беше гладко като огледало, сякаш бяхме първите хора, които влизат във водата. Помня, че наблюдавах как един ястреб се носи в небето, а огледалният му образ се плъзга по водата точно под него, и си помислих, че не съм виждал нищо по-красиво — поклати глава той, унесен в спомена. — Смятахме да похвърляме малко въдиците, преди да се напълни с хора, а после щяхме да отидем в градчето и да хапнем пържоли с бира. Малко празненство по случай края на пътуването ни. Обаче се увлякохме и останахме в езерото прекалено дълго.

Тиболт разтри челото си, опитвайки се да запази самообладание.

— Бях забелязвал лодката и преди, не знам защо привлече вниманието ми сред всички останали. Може би донякъде се дължи на Ирак, но си напомних да държа лодката под око. Все пак беше странно. Не правеха нищо по-различно от хората по другите лодки. Просто тийнейджъри, които се забавляват: караха водни ски, возеха се на банан. Бяха шестима — три момчета и три момичета — и си личеше, че са решили да се забавляват добре, докато водата е още топла.

Той продължи с дрезгав глас:

— Чух я да се приближава и знаех, че сме в беда, още преди да я видя. Моторът издава специфичен звук, когато лодката лети към теб с пълна скорост. Сякаш боботенето се провлачва след мотора за час от секундата и мозъкът ти подсъзнателно го долавя. Разбрахме, че сме в опасност. Обърнах се и видях как лодката лети към нас с петдесет километра в час. — Тиболт притисна върховете на пръстите си. — Виктор вече беше видял какво става. Още помня изражението му — смесица от страх и смайване, — същото изражение като това на приятелите ми в Ирак точно преди да умрат. — Тиболт бавно въздъхна. — Лодката преряза нашата през средата. Блъсна се право във Виктор и той умря на място. Както си говорехме колко е щастлив, че се е оженил за съпругата си, в следващия миг най-добрият ми приятел беше мъртъв.

Елизабет сложи длан на коляното му и го стисна. Лицето ѝ беше пребледняло.

— Ужасно съжалявам…

Той сякаш не я чуваше.

— Знаеш ли, просто не е честно? Да преживее три мисии в Ирак, да оцелееш след онова, което ни се случи… и да загинеш по време на излет за риба! Не го проумявах. След това ми се случи нещо. Не физически, психически. Сякаш много дълго пропадах в някаква бездна. Предадох се. Не можех да се храня, спях по няколко часа на нощ, а понякога не спирах да плача. Виктор сподели с мен, че го преследват видения със загинали войници, а след неговата смърт същото се случи и с мен. Изведнъж войната отново излезе на преден план и зае централно място. Всеки път, когато се опитвах да заспя, виждах Виктор или сцени от боевете, които бяхме преживели, и се разтрепервах. Единственото нещо, което ме спаси да не полудея напълно, беше Зевс.

Той замълча и погледна към Елизабет. Въпреки мъчителните спомени остана поразен от красотата ѝ и от тъмнозлатистата ѝ коса.

Гледаше го със състрадание.

— Не знам какво да кажа.

— И аз не знам. Все още не знам — сви рамене той.

— Нали знаеш, че нямаш вина?

— Да — промърмори той, — но историята не свършва до тук. — Той покри ръцете ѝ със своите, съзнавайки, че е стигнал твърде далеч и вече не може да спре. — Виктор все говореше за съдбата, много вярваше в тези неща и през последния ден, който прекарахме заедно, ми каза, че ще позная отреденото от съдбата ми, когато го срещна. Колкото и да се мъчех, не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Чувах думите му непрекъснато и малко по малко осъзнах, че макар да не знам къде да търся съдбата си, явно не е в Колорадо. Приготвих си раницата и реших да поема на път. Майка ми смяташе, че съм си изгубил ума, обаче с всяка стъпка по пътя имах усещането, че възвръщам целостта си. Сякаш точно пътешествието беше лекарството, от което се нуждаех. А когато пристигнах в Хамптън, не почувствах необходимост да продължа. Това беше мястото, до което трябваше да стигна.

— И ти остана.

— Да.

— А съдбата ти?

Той не отвърна. Разкри ѝ истината толкова, колкото можеше да си позволи, а не искаше да я лъже. Вгледа се в ръката ѝ под своята и неочаквано му се стори, че всичко това не е редно. Съзнаваше, че трябва да сложи край, преди историята да се задълбочи повече. Да стане от канапето и да я изпрати до колата ѝ. Да ѝ пожелае лека нощ и да замине от Хамптън преди изгрев-слънце. Ала не можеше да го каже, не можеше да се застави да се надигне от канапето. Нещо друго го бе обзело и той се обърна към нея невероятно смаян. Беше прекосил половината страна, търсейки една жена, която познаваше само по снимка, а накрая постепенно и безвъзвратно се бе влюбил в тази съвсем реална, уязвима и чувствителна жена, която го караше да се чувства жив, както не се бе чувствал от края на войната. Тиболт не разбираше напълно случващото се, но никога през живота си не се бе чувствал толкова сигурен.

Съдейки по изражението ѝ, явно и тя се чувстваше по същия начин, затова нежно я придърпа към себе си. Когато лицето ѝ доближи до неговото, той усети топлия ѝ дъх, докосна устните ѝ със своите веднъж, после втори път, преди накрая да се слеят завинаги.

Зарови ръце в косата ѝ я целуна с цялото си същество, вложи всичко, което искаше да му се случи. Тя измърка доволно, когато той я прегърна. Логан леко разтвори устни, усети езика ѝ със своя и изведнъж почувства, че тя е неговата половинка, че случващото се помежду им е най-хубавото и за двамата. Целуна бузата и шия ѝ, лекичко я ухапа и после отново целуна устните ѝ. Изправиха се от канапето и той безмълвно я поведе към спалнята.

Любиха се бавно. Тиболт се надвеси над Елизабет, призна шепнешком любовта си и усети как го изпълва желание тази нощ да не свършва никога. Усети как тялото му тръпне от наслада отново и отново. А после тя се сгуши доволно в прегръдките му. Разговаряха, смяха се и се целуваха, после се любиха отново и накрая Логан се излегна до нея, взря се в очите ѝ и нежно плъзна пръст по бузата ѝ. Усети в него да напират думи, които не си беше представял, че може да каже на някого.

— Обичам те, Елизабет — прошепна, напълно убеден, че казва истината.

Тя взе ръката му и целуна пръстите му един по един:

— И аз те обичам, Логан.

Седемнайсета глава

Клейтън

Кийт Клейтън наблюдаваше Бет, докато тя излизаше от къщата, и знаеше точно какво се е случило вътре. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се засилваше желанието му да я последва и да си поговори малко с нея веднага щом тя се прибере у дома. Да ѝ обясни положението така, че да го разбере, да схване, че тази работа изобщо не е приемлива. Може дори да я зашлеви един-два пъти, не толкова силно, че да я заболи, ама достатъчно, та да разбере, че Кийт не говори на вятъра. Не че щеше да има полза от това. И не че той наистина щеше да го направи. Никога не беше удрял Бет. Не беше такъв човек.

Ама какво ставаше, по дяволите? По-лошо нямаше накъде.

Най-напред се оказа, че този тип работи в кучкарника. После, че няколко пъти вечеря у тях и двамата си разменят влажни погледи като в скапаните холивудски филми. И отгоре на всичко — което беше адски скапано — двамата отидоха на танци в онова загубено заведение, а след това, макар нищо да не се виждаше през завесите, Кийт изобщо не се съмняваше, че тя бе започнала да се държи като блудница. Вероятно на канапето. Вероятно защото беше пила твърде много.

Помнеше онова време. Налей на жената няколко чаши вино, доливай, когато не гледа, сипвай в бирите ѝ по малко водка, а когато започне да заваля думите, да знаеш, че те чака страхотен секс още там, в дневната. Алкохолът вършеше чудеса. Като си пийне, тя не само не можеше да отказва, ами и ставаше тигрица в леглото. Докато обикаляше около къщата, той си представяше как изглежда тялото ѝ без дрехи. Ако не беше толкова вбесен, може би дори щеше да се възбуди, като знае, че тя е там, че го прави потна и разгорещена. Обаче проблемът беше другаде: Бет не се държеше както подобава на една майка!

Кийт знаеше как стават тези работи. Започнеше ли да прави секс с мъжете, с които излиза, това щеше да стане нещо нормално и приемливо. А стане ли нормално и приемливо, тя щеше да започне да прави същото и с други мъже. Ясно като бял ден. След единия мъж щеше да дойде втори, после четвърти, пети, десети и така нататък, а на него никак не му се искаше тя да помъкне върволица от мъже през живота на Бен, които да му намигват на излизане, все едно казват: «Майка ти е много знойно парче!»

Кийт нямаше да допусне да стане така. Бет беше наивна като повечето жени, затова я наглеждаше през всичките тези години. И всичко беше наред, преди да цъфне Телбод.

Този тип беше същински кошмар. Сякаш единствената му цел беше да съсипе живота на Клейтън. Е, нямаше да му се получи, нали така?

През последната седмица Клейтън беше научил доста неща за Телбод. Той не само работеше в кучкарника — по силата на каква огромна случайност — но и живееше в онази съборетина до гората. След няколко привидно официални обаждания на Клейтън до полицията в Колорадо професионалната услужливост свърши останалото. Научи, че Телбод е завършил университета в Колорадо, че е служил в морската пехота, ходил е в Ирак и е заслужил доста похвали. Най-интересното обаче беше, че според няколко човека от неговия взвод Телбод сключил сделка с дявола, за да оцелее.

Какво ли щеше да помисли за това Бет!

Кийт не го вярваше. Познаваше доста морски пехотинци и знаеше, че повечето от тях не са особено умни. Все пак около този тип наистина имаше нещо съмнително, след като и пехотинците не му вярваха напълно.

Пък и защо му е да прекосява пеша цялата страна и да спира тук? Не познаваше никого в града и май досега не беше идвал тук. В това също имаше нещо съмнително. Отгоре на всичко Кийт не можеше да се избави от усещането, че отговорът ще му извади очите, а той не го вижда. Но щеше да го открие. Винаги успяваше.

Продължи да се взира в къщата и си повтаряше, че е крайно време да се справи с този тип. Не сега обаче. Не тази вечер. Не и докато този пес се мотае наоколо. Може би следващата седмица. Когато Телбод е на работа.

Ето това го отличаваше от другите хора. Повечето от тях живееха като престъпници: първо действай, после ще му мислиш. Не и Кийт Клейтън. Той обмисляше всичко предварително. Планираше. Изчакваше. Което беше основната причина да не е предприел нищо досега, дори когато ги видя да пристигат с колата тази вечер, дори когато знаеше какво става в къщата, дори когато видя Бет да излиза с разрошена коса и пламнало лице. Съзнаваше, че в крайна сметка е въпрос на сила, а в този момент силата беше на страната на Телбод. Заради снимките, които можеха да прекъснат притока на пари към Клейтън.