— Няма значение дали ти допада. Важното е дали е вярна.

— И според теб е?

— Не твърдя това, а че не бих се изненадала. И не ми казвай, че за теб ще бъде изненада. Виждала съм го как те гледа. Направо откачам и едва се сдържам да не го подхвана с греблото, с което чистя изпражненията на кучетата.

Бет се усмихна. Когато тостерът изхвърли филийките, баба ѝ ги извади и ги сложи в чиния. Поля ги с разтопено масло и добави захар и канела. Поднесе чинията пред Бет.

— Заповядай, хапни нещо. Заприличала си на скелет.

— Тежа си колкото винаги.

— Което не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Ако не внимаваш, вятърът ще те отвее — кимна баба ѝ към прозореца и се върна на мястото си. — Задава се голяма буря. И толкова по-добре. Нуждаем се от дъжд. Дано някое от кучетата в кучкарника да не се окаже ревльо.

Така тя наричаше кучетата, които се страхуват от буря и вгорчават живота и на останалите кучета. Бет видя възможност да промени темата на разговора. Баба ѝ обикновено ѝ предлагаше изход, но докато отхапваше от филийката си, си даде сметка, че иска да обсъдят още нещо.

— Според мен те са се виждали и преди — каза накрая.

— Кой? Тиболт и загубенякът ли?

Бет вдигна ръце:

— Моля те, не го наричай така. Знам, че не го харесваш, но той въпреки всичко е баща на Бен и аз не искам да свикваш да го наричаш така, понеже Бен може да те чуе. Дано да не е някъде наблизо…

Баба ѝ се усмихна печално.

— Права си, съжалявам. Няма да се повтори. Та какво казваше?

— Спомняш ли си, че ти разказвах за вечерта, когато Кийт доведе Бен с насинено око? Ти беше при сестра си… — Бет видя баба си да кима. — Снощи се замислих. Тогава не ми направи впечатление, но когато Кийт видя Логан, не попита кой е той. Вместо това тутакси се ядоса и каза нещо като «Какво търси той тук?».

— Е, и? — попита баба ѝ безизразно.

— По-скоро ме озадачава начинът, по който го каза. Беше не толкова учуден, че има мъж в къщата, а че точно Логан е тук. Все едно е последният човек, когото е очаквал да види.

— Тиболт какво казва по въпроса?

— Нищо, обаче се връзва, нали? Логично е пътищата им да са се пресичали преди. Нали и Логан смята, че Кийт е влизал в къщата му?

— Може би — поклати глава баба ѝ. — Не знам. Тиболт спомена ли какво може да е търсел бившият ти съпруг?

— Не, не спомена. Каза само, че няма какво толкова да намери.

— А това е начин да отговори на въпроса, без всъщност да отговори.

— Аха — съгласи се Бет. Отхапа отново от филийката си и установи, че за нищо на света не би я дояла.

Баба ѝ се приведе напред.

— И това също те притеснява, нали?

— Малко.

— Понеже усещаш, че той крие нещо от теб, така ли?

Бет не отговори, а възрастната жена се пресегна през масата и стисна ръката ѝ:

— Според мен не се тревожиш за каквото трябва. Възможно е бившият ти съпруг да е проникнал в къщата на Тиболт, а може и да не е. Може и да са се срещали преди, а може и да не са. Само че тези неща не са толкова важни, колкото опасението дали бившият ти съпруг действа задкулисно по отношение на теб. Аз на твое място щях да се тревожа точно за това, понеже то най-силно те засяга. — Тя замълча и даде възможност на Бет да осмисли казаното. — Казвам го, понеже съм ви виждала с Тиболт заедно и е съвсем очевидно, че той много държи на теб. А и смятам, че споделя подозренията си с теб, понеже не иска и с него да се случи същото като с другите мъже, с които си излизала.

— Значи мислиш, че Логан е прав?

— Да — отговори баба ѝ, — а ти?

Не се налагаше да се замисля дълго, за да отговори:

— Да, и според мен е така.



Само че едно е да го мислиш, друго — да си сигурен. След разговора им Бет обу джинси, облече дъждобрана си и отиде с колата си в града. Беше започнало да вали сериозно няколко часа по-рано — порой, подхранван от тропическата буря, връхлетяла от Джорджия на път за Северна Каролина. По новините прогнозираха между десет и петнайсет сантиметра дъжд на квадратен метър през следващите двайсет и четири часа, а се очакваха и други бедствия. Още две бури от Мексиканския залив бяха стигнали брега през последните дни и се очаква да преминат през областта и да донесат поройни дъждове. Горещото и сухо лято официално приключи.

Бет не виждаше през предното стъкло, въпреки че чистачките работеха на най-високата степен. Канавките започваха да се пълнят с вода и докато шофираше към града, видя къдрави браздулици да се стичат към реката. Засега нивото ѝ още не се беше покачило, но щеше — почти всички притоци в обсег от осемдесет километра се вливаха в нея, затова подозираше, че реката не след дълго ще придойде критично. Градът умееше да се справя с наводненията, подобни бедствия бяха част от живота в този край на страната, затова повечето делови предприятия се намираха далеч от реката — в опит да избегнат последиците от всякакви бури, освен от най-страховитите. Пътят, който водеше до кучкарника, минаваше успоредно на реката, но това беше друга история. По време на тежките бури, особено при урагани, реката понякога го заливаше и пътуването по него ставаше опасно. Днес нямаше да е проблем, но по-късно през седмицата положението вероятно щеше да се влоши.

В колата Бет продължи да размишлява над разговора си с баба си. Вчера сутринта всичко ѝ се струвате много по-простичко, а сега не можеше да се отърси от въпросите, които се нижеха през главата ѝ. Не само за Кийт, но и за Логан. Ако двамата се бяха срещали преди, защо Логан не беше споменал нищо? И какво беше търсил Кийт в къщата на Логан? Като шериф той имаше достъп до всякаква лична информация, така че едва ли е нещо такова. Тогава какво? Бет не можеше да се досети за нищо на света.

А Кийт…

Ако баба ѝ и Логан имаха основание? Ако допуснеше, че са прави — понеже след като се позамисли, усети инстинктивно, че всичко това е вярно, — как бе и възможно тя да не е забелязала?

Трудно ѝ беше да признае, че не е преценила правилно Кийт. Имаше си вземане-даване с него вече десет години и макар никога да не го беше смятала за ангел, изобщо не ѝ бе хрумвала вероятността той да пречи на личния ѝ живот.

Кой би постъпил така? И защо? Обаче разсъжденията на баба ѝ — че Кийт възприема Бет като играчка, която не иска да дели с никого, — звучаха толкова достоверно, че главата я заболя, докато шофираше.

Изненада я най-вече фактът, че в такова малко градче, където беше почти невъзможно да пазиш тайна, тя дори не бе заподозряла. Зачуди се що за хора са приятелите и съседите ѝ, но най-вече що за хора са мъжете, с които беше излизала. Защо просто не са казали на Кийт да не си вре носа в чуждите работи?

Понеже той е Клейтън, напомни си тя. Тези мъж не му се бяха противопоставили по същата причина, поради която тя не го притискаше във връзка с Бен. Понякога е по-лесно да се оставиш на течението.

Бет ненавиждаше това семейство.

Разбира се, тук малко прекаляваше. Само защото баба ѝ подозираше, че Кийт е намислил нещо, това не означаваше, че наистина е така, напомни си Бет. И точно затова беше предприела сегашното пътуване.

Зави наляво на кръстовището в центъра и се запъти към по-стария квартал, където имаше предимно къщи с големи просторни веранди. По двата тротоара на улиците растяха високи дървета, най-малко на сто години. Бет си спомняше, че като малка това беше любимият ѝ квартал. Тук семействата имаха традиция да украсяват пищно къщите си за празниците, което придаваше на квартала живописен и весел вид.

Неговата къща се намираше по средата на улицата, видя и колата му, паркирана под навеса. Зад нея беше паркирана още една кола и макар това да означаваше, че той най-вероятно не е сам, Бет не искаше да идва отново по-късно. Спря пред къщата, вдигна качулката на дъждобрана си и излезе навън в бурята.

Прецапа през плитките локви, образували се на тротоара, и се качи по стълбите до верандата. През прозорците видя, че в ъгъла на дневната свети лампа, а телевизор наблизо предава последната надпревара в НАСКАР. Явно посетителят беше настоял, понеже надали беше избор на собственика на къщата. Бет знаеше, че той мрази автомобилни ралита.

Позвъни на вратата и отстъпи малко назад. Лицето му се появи на прага и той я разпозна мигновено. Бет прочете по изражението му смесица от изненада и любопитство, както и следа от нещо друго, което не беше очаквала: страх.

Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.

— Бет, какво търсиш тук? — попита той.

— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.

— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.

Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:

— Кой е?

— Моля те!

Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа ѝ, но после въздъхна:

— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.

Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.

— Какво иска? — попита Ноел. От тона ѝ стана ясно, че и тя е познала Бет.

— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.

— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.

— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението ѝ. — Обещавам.

Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.

Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.

— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.

— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.

— Относно?

Бет го принуди да я погледне.

— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.

— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?

Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.

— Не, не съм тук за извинение.

— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.

Въпросът ѝ остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.

— Страхуваш се от него, нали? — попита.

Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.

— От кого? Какви ги говориш?

— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.

Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:

— Не знам за какво говориш.

Тя направи крачка към него.

— Какво направи той? Заплаши ли те?

— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.

— Направил го е, нали? — притисна го Бет.

— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…

Бет подозираше, че баба ѝ и Логан са прави и макар че интуицията ѝ също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът ѝ се сви, когато Адам потвърди подозренията им.

— Какво направи той?

— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.

— Той ще… какво?

Адам поклати глава.

— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.

— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.



Бет седеше на люлката си на верандата и гледаше пороя. Все още беше с мокрите си дрехи. Баба ѝ я остави насаме с мислите ѝ, само ѝ подаде чаша горещ чай и домашни сладки с фъстъчено масло, но го направи мълчаливо, което беше крайно нетипично за нея.

Бет отпи от чая, преди да си даде сметка, че всъщност не го иска. Не ѝ беше студено, въпреки пороя въздухът беше топъл и по двора им се плъзгаха тънки ленти мъгла. В дъното алеята се губеше в сивкавата неясна далечина.

Бившият ѝ съпруг щеше да дойде скоро. Кийт Клейтън. От време на време Бет прошепваше името и то прозвучаваше като ругатня.

Не можеше да повярва. Нито думичка. Всъщност вярваше. Макар да ѝ идеше да шамароса Адам, задето е такъв безхарактерен женчо, съзнаваше, че всъщност не може да го вини. Беше свестен човек, но не беше и никога не е бил онзи, когото ще изберат първи за баскетболен или за бейзболен мач. Нямаше никакъв шанс да се опълчи на бившия ѝ съпруг.