Искаше ѝ се само да ѝ беше казал какво е направил Кийт. Не ѝ беше трудно да си представи и не се съмняваше, че Адам е наел офиса си от семейство Клейтън. Това важеше за почти всяко предприятие в града.

С такава заплаха ли си беше послужил Кийт? Или с нещо от сорта на «можем сериозно да ти вгорчим живота»? Или с положението си на полицай? Докъде беше готов да стигне?

Докато седеше навън, Бет се мъчеше да отгатне точно колко пъти се е случвало. Не бяха много мъже — петима или шестима, — които бяха прекратили отношенията си с нея по същия внезапен и необясним начин като Адам. Включително Франк, с когото излизаше преди колко… седем години? Дали Кийт я следеше още оттогава? Стомахът ѝ се сви при тази мисъл.

А Адам…

Защо мъжете, които избираше, винаги лягаха по гръб и се преструваха на мъртви, когато се намесеше Кийт? Да, семейството му беше влиятелно, да, той беше шериф, но нима те не бяха мъже? Не може ли да му заявят да си гледа работата? И защо не бяха предупредили, а се бяха изнизали с подвита опашка? Явно не ѝ вървеше с мъжете, както не ѝ беше провървяло и с Кийт. Какво казваха хората? Измамят ли те веднъж, не ги е срам! Измамят ли те два пъти, не те е срам! Нейна ли беше вината, че избира мъже, които все я разочароват?

Може би, призна Бет. Но проблемът не беше в това, а във факта, че Кийт действаше задкулисно, за да подрежда нещата както си поиска. Като че ли я притежаваше.

От тази мисъл стомахът ѝ отново се сви и ѝ се прииска Логан да беше тук. Не защото Кийт щеше да дойде скоро да докара Бен, не се нуждаеше от него заради това. Бет не се боеше от Кийт. Никога не се бе страхувала, понеже знаеше, че дълбоко в себе си той е един наперен грубиян, който тутакси отстъпва, когато някой му се опълчи. Точно по тази причина баба ѝ не харесваше Кийт. Дрейк също, Бет го усещаше, а и знаеше, че Кийт винаги става неспокоен в присъствието на брат ѝ.

Не, нуждаеше се от Логан, понеже той умееше да изслушва и нямаше да я прекъсне, да се опита да реши проблема ѝ или да му доскучае, ако тя повтори стотици пъти: «Не мога да повярвам, че наистина постъпих така.» Щеше да я остави да си изплаче душата.

Но пък всъщност последното, което искаше, беше да си излее гнева. Много по-добре беше да го остави да тлее. Трябваше да е ядосана, когато се изправи срещу Кийт — така щеше да бъде остра и бърза, — но не желаеше да губи самообладание. Ако се разкрещеше, Кийт щеше просто да отрече всичко и да си тръгне вбесен. А Бет трябваше да го накара да не се меси в личния ѝ живот — особено сега, когато и Логан беше в картинката, — обаче без да прави уикендите, които Бен прекарваше с баща си, по-неприятни за детето, отколкото вече бяха.

Не, по-добре беше Логан да не присъства. Кийт можеше да избухне, ако отново го види и дори да го предизвика да направи нещо, а това щеше да създаде проблеми. Ако Логан докоснеше дори с пръст бившия ѝ съпруг, щеше да се озове в затвора за много дълго време. Бет трябваше да поговори с Логан по-късно и да се увери, че той разбира как стоят нещата в Хамптън. Засега обаче се налагаше да се справи с проблема си сама.

В далечината се появиха фарове и автомобилът — отпърво сякаш течен и чак после твърд — се приближи към къщата. Баба ѝ надникна между завесите и се прибра. Бет стана от люлката и пристъпи към края на верандата, когато предната врата се отвори. Бен излезе, стиснал раничката си, стъпи в една локва и си намокри обувките. Явно изобщо не забеляза, а просто изприпка нагоре по стълбите към верандата.

— Здрасти, мамо — поздрави я той. Двамата се прегърнаха, после Бен вдигна поглед към нея: — Може ли да хапнем спагети за вечеря?

— Разбира се, скъпи. Как прекара?

— Знаеш как — сви рамене той.

— Да, знам. Влез вътре да се преоблечеш. Баба е изпекла сладки. И си свали обувките!

— Ти идваш ли?

— След малко. Искам първо да поговоря с баща ти.

— Защо?

— Не се тревожи, не е свързано с теб.

Бен се помъчи да разчете изражението ѝ, а тя положи ръка върху рамото му и го подкани:

— Влез вътре, баба те чака.

Бен влезе, а Кийт свали стъклото си няколко сантиметра.

— Този уикенд прекарахме страхотно! Не го слушай, ако ти казва друго.

В тона му се долавяше високомерно самодоволство. Може би понеже Логан го няма, помисли си Бет и пристъпи напред:

— Имаш ли минутка?

Той се взря в нея, премести скоростния лост на паркиране и изгаси двигателя. Отвори вратата, излезе и изкачи стълбите на бегом. На верандата отърси няколко капки дъжд от главата си и ѝ се усмихна широко. Сигурно си мислеше, че изглежда секси.

— Какво има? — попита той. — Нали ти казах, с Бен прекарахме страхотно този уикенд.

— Накара ли го да ти чисти кухнята?

Усмивката му угасна.

— Какво искаш, Бет?

— Не се ядосвай, просто те попитах нещо.

Той се взря в нея, мъчейки се да отгатне какво става.

— Аз не ти казвам как да се държиш с Бен, когато е с теб, и очаквам ти да правиш същото. Сега кажи за какво искаше да говорим.

— Всъщност за няколко неща. — Въпреки неприязънта си тя се насили да се усмихне и му посочи към люлката. — Ще седнеш ли?

Той явно се изненада.

— Добре, но не мога да остана дълго. Имам планове за вечерта.

«Ама, разбира се — помисли си Бет. — Или е така, или искаш да си го помисля.» Постоянно ѝ го напомняше след развода.

Седнаха на люлката. Той се люшна напред-назад, после облегна и разпери ръце.

— Готино е, ти ли го направи?

Тя се постара да остави възможно най-голямо разстояние помежду им.

— Логан я постави.

— Логан!

— Логан Тиболт. Работи в кучкарника при баба. Помниш ли, виждал си го.

Той се почеса по брадичката:

— Онзи тип, дето беше тук една вечер?

Като че ли не знаеше!

— Точно той.

— Харесва ли му да чисти клетките и да събира гадориите? — попита Кийт.

Тя пренебрегна очевидната подигравка.

— Аха.

Той въздъхна и поклати глава:

— По-добре той, отколкото аз. — Вдигна рамене и се извърна към нея. — Е, какво има?

Тя внимателно обмисли думите си.

— Не ми е лесно да го кажа… — Замълча, сигурна, че така ще го заинтригува повече.

— Какво има?

— Онзи ден говорих с една приятелка и тя ми спомена нещо, което ме озадачи.

— Какво ти каза? — приведе се към нея Кийт, вече нащрек.

— Преди да ти кажа, искам да знаеш, че са само слухове — приятел на приятеля на приятеля чул еди-какво си, което най-накрая стигна и до мен. Става дума за теб.

— Привлече вниманието ми.

— Ами тя ми каза… — поколеба се Бет. — Каза, че си ме следял, когато съм излизала на срещи. И после си заявявал на мъжете, че не искаш да излизат с мен.

Бет се постара да не го гледа в очите, но с периферното си зрение забеляза как лицето му се скова. Не беше само смаян, а и виновен. Тя стисна устни, за да не прекали с думите.

Лицето му се отпусна.

— Не мога да повярвам. — Забарабани той с пръсти по крака си. — Кой ти го каза?

— Няма значение — махна с ръка тя. — Не я познаваш.

— Любопитен съм — настоя той.

— Няма значение — повтори Бет. — Не е вярно, нали?

— Разбира се, че не. Как изобщо можеш да си го помислиш?

«Лъжец!» — кресна Елизабет вътрешно, но се овладя и не каза нищо. Кийт поклати глава във възцарилото се мълчание.

— Май трябва да си подбираш приятелките по-внимателно. Честно казано, малко съм оскърбен, задето изобщо водим този разговор.

Тя се насили да се усмихне.

— Казах ѝ, че не е вярно.

— Но пожела да се увериш, като ме попиташ лично, а?

Бет долови гнева му и си напомни да внимава.

— Така и така щеше да се отбиеш — подхвърли. — Познаваме се отдавна и можем да разговаряме като възрастни хора — изгледа го с ококорени очи, същинска жертва на невинна грешка. — Притесни ли се, че те попитах?

— Не, но все пак как изобщо си допуснала такава мисъл… — разпери ръце той.

— Не съм, обаче реших да те предупредя, понеже вероятно ти се иска да знаеш какво говорят другите зад гърба ти. Не ми се ще да говорят така за бащата на Бен и го заявих на приятелката си.

Думите ѝ оказаха желаното въздействие: той се наду гордо и самодоволно.

— Благодаря, че си ме защитила.

— Не се нуждаеш от защита, знаеш как клюкарстват хората. Клюките са токсичните отпадъци на малките градове — поклати глава Бет. — Е, как са нещата при теб? Работата върви ли?

— Все едно и също. Как е класът ти тази година?

— Много добри деца. Поне засега.

— Добре. — Кийт маха с ръка към двора: — Сериозна буря, нали? Едва виждах пътя.

— И аз си мислех същото, докато те гледах да се приближаваш с колата. А вчера на плажа беше страхотно.

— Била си на плажа ли?

— Да, с Логан — кимна тя. — Виждаме се от известно време.

— Сериозно ли е? — подметна Кийт.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Не ми казвай, че онази жена е имала право.

— Не, разбира се.

Бет се усмихна закачливо.

— Знам, само се шегувам. И за да ти отговоря — не, нещата помежду ни още не са сериозни, обаче той е страхотен.

Кийт долепи длани.

— А какво мисли баба ти?

— Какво значение има?

Клейтън се размърда на мястото си:

— Просто казвам, че подобни ситуации може да бъдат много сложни.

— Какво имаш предвид?

— Той работи тук. Знаеш какво става в съдилищата в днешно време. Излагаш се на опасност да те съди за сексуален тормоз.

— Той не би го направил.

Кийт заговори търпеливо, сякаш изнасяше лекция на някой младок:

— Повярвай ми, всички така казват. Помисли само — той няма връзки в общността и след като работи за баба ти, надали разполага с пари. Не се обиждай, но семейството ти притежава много земя. — Сви рамене. — Казвам само, че на твое място щях много да внимавам.

Звучеше убедително и дори загрижено, макар Бет да знаеше, че не е така. Приятел, искрено загрижен за нейното благо. Този човек е трябвало да стане актьор!

— Баба е собственик на земята и на къщата, не съм аз.

— Знаеш какви са адвокатите.

«Прекрасно знам — помисли си Бет. — Помня какво направи твоят на делото за попечителство.»

— Съмнявам се, че ще има проблем, но ще поговоря с баба.

— Идеята е добра — самодоволно заключи той.

— Радвам се, че не сбърках за теб.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш… че за теб не е проблем да излизам с човек като Логан. С изключение на притеснението за сексуален тормоз. Наистина го харесвам.

Кийт свали крака си на земята.

— Не бих казал, че за мен не е проблем.

— Но нали току-що…

— Казах, че не ме интересува с кого излизаш и наистина е така. Но ме интересува кой влиза в живота на сина ми, понеже съм загрижен за него.

— И така трябва, но какво общо има това?

— Помисли, Бет. В работата си ти не виждаш онова, на което ми се налага да ставам свидетел аз. Непрекъснато се сблъсквам с ужасни неща, така че наистина съм загрижен какъв човек ще прекарва много време със сина ми. Искам да знам дали е склонен към насилие, дали не е някакъв перверзник…

— Не е — прекъсна го Бет и неволно се изчерви. — Проучихме го.

— Може сведенията да не са верни. Не е трудно човек да си създаде нова самоличност. Откъде си сигурна, че истинското му име е Логан? Тук никого не можеш да попиташ. Разговаряла ли си с човек от миналото му? Или със семейството му?

— Не…

— Ето виждаш ли! Просто те предупреждавам да внимаваш — сви рамене Кийт. — И не го казвам само заради Бен, а и заради теб. По света има лоши хора и единствената причина да не са в затвора е, че умеят да е прикриват.

— Представяш го като някакъв престъпник!

— Не се опитвам да направя такова нещо. Възможно е той да е най-милият и най-отговорен човек на света. Просто казвам, че не знаеш какъв е всъщност. И докато не разбереш, по-добре да действаш предпазливо. Нали четеш вестници и гледаш новините! Не ти говоря неща, които вече да не знаеш. Просто не искам на Бен да му се случи нищо лошо. И не искам никой да нарани теб.

Тя понечи да каже нещо, но за пръв път, откакто седна да разговаря с бившия си съпруг, не знаеше какво да каже.

Двайсет и първа глава

Клейтън

Клейтън седеше зад волана в колата си и бе адски доволен от себе си.

Наложило се беше да съобразява бързо, но разговорът мина далеч по-добре, отколкото очакваше, особено предвид начина, по който беше започнал. Някой го беше изпял и докато шофираше, той се мъчеше да досети кой може да е. Обикновено в малките градчета тайни не съществуват, но тази беше доста добре пазена. Единствените хора, които знаеха, бяха мъжете, с които беше разговарял Кийт, и естествено самият той.