— Внимавай, бебче, че тази вечер може и да те огрее.

— Бебче? — озадачи се той.

— Това е нежно обръщение. Използвам го с всички мъже, с които излизам.

— С всички ли?

— Да. С непознати също. Например, ако решат да ми отстъпят място в автобуса, им казвам: «Благодаря, бебче.»

— Явно трябва да се чувствам специален.

— И не го забравяй!

Вървяха сред тълпите студенти по Франклин Стрийт, зяпаха витрините и попиваха бликащата енергия. Тиболт разбираше желанието ѝ да дойде тук. Беше пропуснала тези преживявания заради Бен. Обаче онова, което му направи най-силно впечатление, беше, че макар да се забавляваше, не изглеждаше огорчена или тъжна заради изживяванията, които е пропуснала. Държеше се по-скоро като антрополог, който изучава непозната култура. Каза ѝ го, а тя завъртя очи:

— Не ми разваляй вечерта. Повярвай ми, не разсъждавам толкова задълбочено. Исках само да изляза за малко от града и да се позабавлявам.

Отидоха у Тиболт и останаха будни до късно, разговаряха, целуваха се и се любиха. Когато Логан се събуди на сутринта, Елизабет лежеше до него и се взираше в лицето му.

— Какво правиш? — промърмори той.

— Гледам те.

— Защо?

— Искаше ми се.

Той се усмихна и плъзна пръст по ръката ѝ, изпълнен с признателност, че тя се е появила в живота му.

— Ти си направо страхотна, Елизабет.

— Знам.

— Само това ли ще кажеш? — попита той с шеговито възмущение.

— Не ми се прави на нещастен. Мразя нещастните типове.

— А аз не съм сигурен, че харесвам жени, които крият чувствата си.

Тя се усмихна и се наведе да го целуне.

— Вчера прекарах страхотно.

— Аз също.

— Говоря сериозно. Последните седмици с теб са най-хубавите през живота ми. А вчера дори само фактът, че сме заедно… Нямаш представа какво изпитах. Почувствах се жена. Не майка, не учителка, не внучка. Бях си просто аз. Отдавна не съм се чувствала така.

— Не излизаме за пръв път.

— Знам, но сега беше различно.

Той знаеше, че Елизабет мисли за бъдещето, понеже то за пръв път бе придобило яснота и целенасоченост. Впери поглед в нея и разбра точно какво се опитва да му каже.

— И сега какво? — попита Логан сериозно.

Тя отново го целуна и той усети влажния ѝ топъл дъх върху устните си.

— Сега ще ставаме. След няколко часа трябва да си в църквата — перна го тя по бедрото.

— Дотогава има много време.

— Да, а имаш ли друг избор? Между другото… — хвана тя ръката му, преди да стане — ти също си направо страхотен, Логан.

Двайсет и трета глава

Бет

— Наистина го харесвам, бабо — каза Бет.

Стоеше в банята и се стараеше да постигне ефект с машата за къдрене, макар да знаеше, че дъждът ще обезсмисли усилията ѝ. След кратко прекъсване предния ден първата от двете очаквани тропически бури нахлу в окръга.

— Крайно време е да си откровена с мен. Не просто го харесваш. Мислиш, че той е Човекът.

— Толкова ли съм прозрачна! — възкликна Бет.

— Да, така е. Все едно седиш на предната веранда. Късаш листенцата и нареждаш: «Обича ме, не ме обича…»

Бет се усмихна широко.

— Ако искаш вярвай, но всъщност тази метафора я проумях.

Бабчето махна с ръка:

— Стават и случайности. Аз знам, че го харесваш. Въпросът е дали той те харесва.

— Да, бабо.

— Питала ли си се какво означава това?

— Знам какво означава.

— Само проверявам. — Баба ѝ хвърли поглед към огледалото и оправи косата си. — Понеже и аз го харесвам.

Двете жени поеха с колата към къщата на Логан. Бет беше малко притеснена, че чистачките ѝ не успяват да се справят с проливния дъжд. Бурята сякаш нямаше край и реката беше придошла. Водата вече почти беше достигнала пътя. Още няколко такива дни и щяха да затворят пътищата, каза си Бет. Хората, които бяха най-близо до реката, не след дълго щяха да трупат чували с пясък, за да предпазят разположените в ниското стоки.

— Дали някой ще успее да стигне днес до църквата? — зачуди се тя. — Едва виждам през стъклото.

— Дъждът не може да попречи на хората да стигнат до Бога — обади се баба ѝ.

— Не е обикновен дъжд. Видя ли реката?

— Видях я, определено се е разбушувала.

— Ако нивото ѝ се покачи още, може би ще ни отреже достъпа до града.

— Всичко ще се оправи — заяви старата жена.

Бет ѝ хвърли кос поглед.

— Днес си в добро настроение.

— А ти не си ли? Цяла нощ не се прибра.

— Бабо!

— Не те съдя, само го споменавам. Ти си зрял човек и си имаш свой живот.

Бет отдавна беше свикнала с изявленията на баба си.

— Благодаря ти.

— Е, добре ли върви? Въпреки че бившият ти създава неприятности…

— Така мисля.

— Според теб той склонен ли е към обвързване?

— Струва ми се малко раничко да мислим за това. Все още се опознаваме.

Баба ѝ се наведе напред и избърса влагата от прозореца. Капчиците изчезнаха, но следите от пръстите ѝ останаха.

— Аз веднага разбрах, че дядо ти е човекът за мен.

— Той ми каза, че сте излизали шест месеца, преди да ти предложи.

— Така беше. Което не означава, че нямаше да се съглася и по-рано. Познавах го едва от няколко дни, но знаех, че той е човекът за мен. Знам колко налудничаво ти звучи, но с него от самото начало си паснахме като масло и препечена филийка. — Тя се усмихна нежно и започна да си припомня с отнесен поглед: — Двамата седяхме в парка. Оставахме насаме може би за втори или за трети път и си говорехме за птиците, когато едно момче, май не беше местно, се приближи и се заслуша. Лицето му беше мръсно, не носеше обувки, а дрехите му бяха скъсани и твърде големи. Дядо ти му намигна, преди да продължи, сякаш го канеше да остане, и момчето се усмихна. Трогнах се, понеже дядо ти не го прецени само по външния му вид. — Баба ѝ замълча за момент. — Дядо ти продължи да говори. Мисля, че знаеше името на всяка птичка в щата. Разказа ни дали мигрират, къде гнездят и как чуруликат. След малко момчето седна направо на земята и впери поглед в дядо ти, който разказваше всичко някак… вълшебно. Не само момчето го усети. Аз също го почувствах. Гласът на дядо ти звучеше успокоително като приспивна песен и докато той разказваше, реших, че такъв човек не може да се гневи повече от няколко минути и че мъж като него ще остане със съпругата си до края на кивота си. Така реших да се омъжа за него.

Бет беше свикнала с разказите на баба си, но въпреки това се трогна.

— Това е прекрасна история!

— Той беше прекрасен човек. С мъж като него разбираш по-скоро, отколкото си смятала, че е възможно. Долавяш го инстинктивно и си сигурна, че каквото и да се случи, няма да има друг като него.

Вече бяха стигнали до покритата с чакъл алея към къщата на Логан и когато Бет зави и се приближи към къщата, го видя на верандата, облечен с ново сако и току-що изгладени панталони. А когато ѝ махна, тя се усмихна щастливо.



Службата започна и приключи с музика. Солото на баба ѝ беше прието с бурни аплодисменти, а пасторът лично благодари на Логан, че се е включил в последния момент, и на бабчето, задето е показала нагледно чудото на Божията благодат пред лицето на сериозно предизвикателство.

Проповедта беше съдържателна, интересна и изнесена със смирено признаване на факта, че неведомите пътища Божии невинаги могат да бъдат разбрани. Бет знаеше, че пасторът им е една от причините паството на църквата непрекъснато да нараства.

От мястото си на горния балкон тя виждаше прекрасно и баба си, и Логан. Когато Бен прекарваше уикенда с баща си, тя обичаше да сяда на същото място, за да знае той къде да я намери. Обикновено хлапето я поглеждаше два-три пъти по време на службата, а днес се въртеше постоянно и споделяше възхищението си, че се е сприятелил с човек с толкова много умения.

Бет обаче се държеше на разстояние от бившия си съпруг. Не заради онова, което неотдавна беше научила за него — макар че и това беше достатъчна причина, — а за да улесни Бен. Въпреки похотливите пориви на Кийт, в църквата той се държеше така, сякаш присъствието на Бет е опасна подривна сила, която може по някакъв начин да разстрои представителите на клана му. Дядо му седеше в средата на първия ред, а семейството се разгръщаше от двете му страни и на задната редица. От мястото си Бет виждаше как той чете съответните откъси от Библията, води си бележки и слуша съсредоточено всяка дума на пастора. Пееше всяка дума от всеки химн. Бет харесваше най-много него от цялото семейство — винаги се беше държал с нея справедливо и учтиво, за разлика от повечето други. Ако случайно се видеха след църква, дядото винаги отбелязваше колко добре изглежда Бет и как великолепно възпитава Бен.

Разговаряше с нея откровено, но имаше и разделителна линия — Бет разбираше, че не бива да създава неприятности. Дядото прекрасно знаеше, че тя е много по-добър родител от Кийт и че благодарение на нея Бен расте като чудесен младеж, което обаче не натежаваше над факта, че момчето беше и винаги щеше да си остане Клейтън.

Все пак Бет харесваше стареца — въпреки всичко, въпреки Кийт, въпреки разделителната линия. Бен също го харесваше и Елизабет имаше усещането, че в повечето случаи дядото настоява да се вижда с Бен, за да го избави от необходимостта да прекарва целия уикенд сам с баща си.

Но всички тези житейски реалности бяха далеч от мислите ѝ, докато наблюдаваше Логан на пианото. Не знаеше какво да очаква. Да не беше единственият, който е вземал уроци по музика? Да не беше единственият, който твърди, че свири добре? Не след дълго обаче тя установи, че Логан е невероятно надарен и свири много по-хубаво, отколкото бе очаквала. Пръстите му се движеха плавно и без никакво усилие по клавишите и той сякаш дори не четеше нотите пред себе си. Докато баба ѝ пееше, Логан насочи цялото си внимание към нея, за да спазва идеалния ритъм за изпълнението ѝ, което очевидно го интересуваше повече от неговото собствено.

Докато той свиреше, Бет си припомняше историята, която баба ѝ разказа в колата. Мислите ѝ се откъснаха от църковната служба и се насочиха към разговорите, които бе водила с Логан, към силната му прегръдка, към естественото му общуване с Бен. Да, имаше още много неща, които Бет не знаеше за него, и обаче знаеше едно: той я допълваше така, както не бе смятала, че е възможно. Да знаеш не е всичко, каза си тя и в този миг разбра, че Логан е филийката, а тя маслото, както би се изразила баба ѝ.

След службата Бет се отдръпна настрани и развеселена наблюдаваше как хората се държат с Логан като с рок звезда. Добре де, феновете му бяха предимно хора на социални помощи, но въпреки това той беше изненадан и поласкан от неочакваното внимание.

Улови погледа му, в който се таеше молба да го спаси. Тя обаче само сви рамене и се усмихна. Не искаше да се намесва.

Пасторът за втори път отиде да му благодари, че се е включил, и му намекна да помисли дали не би желал да свири и след като ръката на Абигейл се оправи.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо — каза пасторът.

Бет се впечатли силно, когато старият Клейтън също отиде при Логан, придружен от Бен. Като Моисей, пред когото Червено море се разделя, старецът не трябваше да чака сред тълпата, за да поднесе поздравленията си. Някъде далеч Бет видя Кийт и изражението му на гняв и неприязън.

— Добра работа, млади човече — подаде ръка за поздрав дядото. — Свирите така, сякаш сте благословен.

По изражението на Логан ѝ стана ясно, че е познал кой е възрастният мъж. Ръкува се с него:

— Благодаря ви.

— Той работи в кучкарника при баба — обади се Бен. — И според мен излиза с мама.

При тези думи тълпата от почитатели притихна, чуха се само няколко неловки покашляния. Старецът впери поглед в Логан, но Бет не можа да отгатне реакцията му.

— Вярно ли е? — попита той.

— Да, господине.

Старецът не каза нищо.

— И е бил морски пехотинец — допълни Бен, без да усеща обществените течения, които се плискаха край него. По лицето на стареца се изписа изненада, а Логан кимна.

— Служих в Първи полк на Пета дивизия от Пендълтън, господине.

След кратко мълчание старецът кимна:

— Признателен съм и за службата ви към страната ни. Днес свършихте чудесна работа.

— Благодаря ви, господине — отговори отново Логан.

* * *

— Много учтиво се държа — отбеляза Бет, когато се прибраха у дома. Тя не коментира случилото се, докато баба ѝ не се оттегли. Навън моравата беше заприличала на езеро, а дъждът не спираше. На връщане минаха да вземат Зевс и сега той лежеше в краката им.

— Защо не?

— Знаеш защо — направи гримаса тя.

— Той не е бившият ти съпруг — сви рамене Логан — и надали има някаква представа какви ги върши той. Защо? Мислиш, че трябваше да го цапардосам ли?