Бет стисна здраво волана, обзета от неистова нужда да поговори с Логан. Той щеше да изясни тази бъркотия. Трябваше да съумее да я изясни.

Пътят вече беше залят с вода от реката, но потънала в тревогите си, Бет го осъзна едва когато навлезе в нея. Тя рязко се наклони напред, когато колата почти спря. Край нея течеше река и Бет се уплаши, че двигателят ще блокира, но колата продължи да се носи още по-надълбоко, докато накрая се добра до една плитчина.

Когато стигна до къщата, Бет не беше сигурна какво точно изпитва. Чувстваше се гневна, предадена и манипулирана, а в следващия момент се опитваше да убеди сама себе си, че това не може да е вярно, че Кийт отново я е излъгал.

Докато караше по алеята, тя огледа мократа поляна за Логан.

Отпред, в ниската влажна мъгла различи светлините на дома. Зачуди се дали да не отиде да поговори с баба си, копнееше нейната ясна мисъл и здрав разум да изяснят всичко. Но когато забеляза, че в канцеларията свети и че вратата е открехната и подпряна, нещо я стисна за гърлото. Зави натам, като си повтаряше, че снимката не е у Логан, че всичко е огромна грешка. Колата заподскача по калните локви в проливния дъжд, с който чистачките не можеха да се справят. На верандата пред канцеларията с вирната глава лежеше Зевс.

Бет спря отпред и притича до верандата, а дъждовните капки жилеха лицето ѝ. Кучето се приближи и потри нос в ръката ѝ. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, където очакваше да завари Логан зад бюрото.

Но го нямаше. Вратата между канцеларията и кучкарника беше отворена. Елизабет се помъчи да се овладее и зачака насред канцеларията, докато в тъмния коридор се движеха някакви сенки. Искаше Логан да се появи на светло.

— Здравей, Елизабет — поздрави я той. — Не те очаквах толкова… — Млъкна. — Какво се е случило?

Тя го гледаше и усещаше, че чувствата ѝ ще изригнат всеки момент. Изведнъж устата ѝ пресъхна и тя не знаеше как да започне и какво да каже. Логан мълчеше, усетил взривоопасното ѝ състояние.

Тя затвори очи, готова всеки момент да заплаче, после предпазливо си пое дъх.

— Защо дойде в Хамптън? — попита най-накрая. — И този път искам да ми кажеш истината.

Той не помръдна.

— Казах ти истината — отговори.

— Цялата ли?

Той се поколеба за част от секундата, преди да отговори.

— Никога не съм те лъгал — отвърна тихо.

— Не те попитах това! — сряза го тя. — Попитах дали криеш нещо!

Той я изгледа изпитателно:

— Защо е всичко това?

— Няма значение! — Този път самата тя долови гнева в гласа си. — Искам само да знам защо дойде в Хамптън!

— Казах ти…

— Имаш ли моя снимка?

Логан не отговори.

— Отговори на въпроса ми! — Пристъпи към него и изрече думите ядно и отчетливо: — Имаш ли моя снимка?

Не беше сигурна каква реакция очакваше от него, но той само въздъхна тихо, без да трепне.

— Да.

— Снимката, която бях дала на Дрейк ли?

— Да — повтори той.

След този отговор целият ѝ свят започна да се руши сякаш с ефекта на доминото. Изведнъж всичко доби смисъл — как я гледаше той при първата им среща, причината да се съгласи да работи за толкова ниска надница, старанието му да се сближи с баба ѝ и с Бен, всичките онези приказки за съдбата…

Снимката беше у него. Беше дошъл в Хамптън, за да я намери. Беше я проследил като дивеч. Бет усети, че започва да се задъхва:

— О, боже!

— Не е каквото си мислиш…

Той протегна ръка към нея и тя разсеяно наблюдава как се приближава, преди да осъзнае какво се случва. Сепнато се дръпна, отчаяно се отдалечи от него. Всичко се оказа лъжа…

— Не ме докосвай!

— Елизабет…

— Казвам се Бет!

Тя изгледа Логан, все едно е непознат, и той свали ръката си. Заговори ѝ почти шепнешком:

— Мога да ти обясня…

— Какво да ми обясниш? — попита тя настойчиво. — Че си откраднал снимката от брат ми? Че идваш пеша от другия край на страната, за да ме намериш? Че си се влюбил в една снимка?

— Не беше така — поклати глава той.

Тя не го слушаше. Взираше се в него и се питаше дали изобщо нещо от думите му е било истина.

— Ти си ме преследвал… — изрече тя по-скоро на себе си. — Ти ме излъга. Използвал си ме.

— Не разбираш…

— Какво има да разбирам?

— Не съм откраднал снимката — каза той със спокоен и равен тон. — Намерих я в Кувейт и я сложих на таблото за съобщения, където смятах, че някой ще си я познае. Само че никой не я взе.

— И ти… си я прибра? — поклати невярващо глава тя. — Защо? Защото си имал някаква извратена представа за мен?

— Не — възрази той и за пръв път повиши тон. Това я сепна и забави мислите ѝ, но само за секунда. — Дойдох тук, защото ти го дължах.

— Как така си ми го дължал? — примигна тя. — Какво означава това?

— Тази снимка… ме спаси.

Бет го чу съвсем ясно, но не схвана думите му. Очакваше още обяснения и в последвалото мълчание чутото ѝ се стори… смразяващо. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха и тя отстъпи назад.

— Кой си ти? — изсъска тя. — Какво искаш от мен?

— Нищо не искам. И знаеш кой съм.

— Не, не знам! Нищо не знам за теб!

— Позволи ми да ти обясня…

— Обясни ми тогава защо, ако всичко това е толкова чисто и невинно, не ми каза за снимката веднага след като пристигна? — кресна тя и гласът ѝ отекна в стаята. Представяше си Дрейк и всякакви подробности от вечерта, когато беше направена снимката. Тя размаха пръст към него: — Защо не каза: «Намерих я в Ирак и реших, че сигурно си я искаш»? Защо не ми го каза, когато ти разказвах за Дрейк?

— Не знам…

— Снимката не е твоя, та да я държиш у себе си! Не го ли проумяваш? Не е твоя! Снимката беше за брат ми, не за теб! Беше негова и ти нямаш никакво право да я криеш от мен!

Гласът на Логан се разнесе почти като шепот:

— Не исках да те нараня.

Тя забоде поглед в него и силата на яростта ѝ го прониза.

— Цялата тази история е измама, нали? Намерил си снимката и си съчинил… някаква извратена фантазия, в която изпълняваш главната роля. Играел си си с мен още откакто се запознахме! Изчакал си известно време, за да разбереш какво трябва да направиш, та да реша, че си идеалният мъж за мен, и си го направил, понеже си обсебен и си си въобразявал, че ще ме измамиш да се влюбя в теб! — Видя как Логан трепна, оскърбен от думите ѝ, но продължи: — Планирал си го от самото начало! Това е извратено и нередно. Не мога да повярвам, че се хванах!

Логан леко се олюля, слисан от думите ѝ.

— Признавам, че исках да се запозная с теб — каза той, — но грешиш за причината. Не дойдох, за да те принудя с измама да се влюбиш в мен. Знам, че звучи налудничаво, но постепенно повярвах, че снимката ме предпазва от нещастия и че… кой знае как го дължа на теб, макар да не знаех какво означава това, нито какво ще излезе. Обаче не съм планирал нищо, преди да пристигна тук. Хванах се на работа в кучкарника и после просто се влюбих в теб.

Бет бавно поклати глава:

— Чуваш ли се изобщо какви ги говориш?

— Знаех, че няма да ми повярваш. И затова не ти казах…

— Да не си посмял да оправдаваш лъжите си! Оплел си се в някаква откачена фантасмагория и дори отказваш да го признаеш!

— Престани да го наричаш така! — кресна и той в отговор. — Ти не слушаш. Дори не се опитваш да вникнеш в думите ми!

— И защо да вниквам? Лъжеш ме от самото начало! Използваш ме от първия миг.

— Не съм те използвал — каза той, изпъна гръб и възвърна самообладанието си. — И не съм те лъгал за снимката. Просто не ти казах за нея, понеже не знаех как да го направя, без да ме помислиш за луд.

Тя вдигна ръце:

— Да не си посмял да обвиняваш мен за всичко! Ти ме излъга! Ти пазеше тайни от мен! Аз ти казах всичко! Отдадох ти сърцето си! Допуснах синът ми да се привърже към теб! — изкрещя Бет, но гласът ѝ се прекърши във вопъл и от очите ѝ бликнаха сълзи.

— Спах с теб, понеже те мислех за човек, на когото мога да имам доверие. Но вече знам, че не е така. Представяш ли си как се чувствам, след като вече знам, че всичко е било само театър?

— Моля те, Елизабет… — поде той тихо и нежно. — Бет… чуй ме.

— Не искам да слушам! Наслушах се на лъжи!

— Не се дръж така!

— Искаш да слушам ли? — кресна Бет. — Какво да слушам? Че си обсебен от една снимка и си дошъл да ме търсиш, понеже си бил убеден, че снимката те е закриляла? Това е налудничаво, а най-тревожното е, че дори не си даваш сметка колко откачено звучи обяснението ти!

Той впери поглед в нея и стисна здраво зъби.

Бет усети как тръпка разтърсва тялото ѝ. Беше приключила с това. И с него.

— Искам си я обратно — гневно заяви тя. — Искам снимката, която дадох на Дрейк.

Той не отговори, затова тя взе една малка саксия от дъската под прозореца и я запрати по него.

— Къде е? Дай ми я!

Логан се наведе, когато саксията прехвърча над главата му и се разби в стената отзад. За пръв път Зевс излая объркано.

— Не е твоя! — провикна се Бет.

Логан се изправи.

— Не е у мен.

— Къде е? — попита Елизабет.

Той забави отговора си.

— Дадох я на Бен — призна.

Тя присви очи.

— Излез.

Логан се поколеба, но накрая се запъти към вратата. Бет се отдръпна, за да не я доближава. Зевс гледаше ту Бет, ту Логан, докато накрая бавно пое след господаря си.

На вратата Логан се спря и се обърна към Елизабет:

— Кълна се в живота си, че не дойдох тук, за да се и влюбя в теб, нито за да те накарам да се влюбиш в мен. Но така се случи.

Тя го изгледа и изрече:

— Казах ти да си вървиш, при това съвсем сериозно.

Той се обърна и излезе навън в бурята.

Двайсет и девета глава

Тиболт

Тиболт не можеше да си представи, че ще се върне в къщата си. Искаше да е навън, не му се струваше редно да е на топло и на сухо. Искаше да се пречисти от стореното, от лъжите, които беше наговорил.

Тя имаше право: не се беше отнесъл честно с нея. Макар да беше оскърбен от някои неща, които му наговори Бет, и от нежеланието ѝ да го изслуша, тя имаше основание да се чувства предадена. Но как да ѝ го обясни? Той самият не проумяваше напълно защо е дошъл, колкото и да се мъчеше да облече мотивите си в думи. Разбираше защо тя тълкува действията му като постъпки на маниакален преследвач. Да, той наистина беше обсебен, но не в смисъла, в който си представяше тя.

Трябваше да ѝ каже за снимката още щом пристигна. Мъчеше се да си спомни защо не го направи. Най-вероятно Бет щеше да се изненада и да го поразпита, но толкова. Тиболт допускаше, че баба ѝ така или иначе щеше да го наеме.

Най-много от всичко му се искаше да се обърне и да се върне при Бет. Искаше да ѝ обясни, да ѝ разкаже всичко от самото начало.

Обаче нямаше да го направи. Тя се нуждаеше да остане малко сама или поне без него. Нуждаеше се от време, за да се възстанови и може би да проумее, че Тиболт, в когото се беше влюбила, е единственият Тиболт. Чудеше се дали, след като постои сама, Бет ще му прости.

Той газеше в калта и докато някаква кола минаваше покрай него, забеляза, че водата е стигнала до средата на гумите. Отпред видя, че реката е заляла пътя. Реши да мине напряко през гората. Може би за последен път. Може би беше време да се върне в Колорадо.

Продължи напред. Есенните листа, които все още бяха останали по дърветата, донякъде го предпазваха от дъжда, и когато навлезе по-навътре в гората, той усети как разстоянието между него и Бет се увеличава с всяка следваща крачка.

Трийсета глава

Бет

Току-що изкъпана, Бет стоеше в спалнята си, облечена с огромна тениска, когато баба ѝ надникна вътре.

— Искаш ли да си поговорим? — попита тя и посочи с палец към прозореца: — От училището ми се обадиха, че си тръгнала към къщи. Директорът беше разтревожен, а после те видях в канцеларията. Реших, че двамата се карате.

— Не беше обикновена караница — унило отговори внучката.

— И аз така заключих, след като той си е тръгнал. А и ти остана на верандата много дълго след това.

Бет кимна.

— А Бен? Той не го е наранил, нали? Нито пък теб?

— Не, няма нищо такова.

— Добре, понеже само това не би могло да се оправи.

— Не съм сигурна, че това може.

Баба ѝ се загледа през прозореца и въздъхна тежко.

— Явно аз ще трябва да нахраня кучетата тази вечер.

Младата жена я изгледа с раздразнение:

— Благодаря ти за разбирането.

— Котенца и кленове — махна с ръка баба ѝ.

Бет се замисли, но накрая изсумтя безсилно:

— Какво означава това?

— Нищо не означава, но за секунда ти толкова се вбеси, че престана да се самосъжаляваш.