Бет долови тревогата в гласа на Мелъди и реши, че приятелката ѝ си мисли за любовната връзка, за която миналата зима Дейвид бе признал пред нея. Реши обаче да не повдига въпроса. Още когато чу слуховете, си обеща да говори само ако Мелъди поиска. А ако не поиска, ще си мълчи, все пак си е нейна работа.

— А ти как си? Излизаш ли с някого?

Бет се намръщи:

— Не. След Адам с никого.

— А с него какво стана?

— Нямам представа.

Мелъди поклати глава:

— Не мога да кажа, че ти завиждам. Никога не ми е харесвало да излизам по срещи.

— Да, но ти поне го умееше, а мен никаква ме няма.

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам, но… голяма работа! Вече не съм сигурна, че имам сили за това. Да обувам обувки с висок ток, да си бръсна краката, да флиртувам, да се преструвам, че се разбирам с приятелите му. Прекалено много усилия.

— Не си ли бръснеш краката? — набърчи нос Мелъди.

— Разбира се, че ги бръсна — отвърна Бет, после тихо добави: — В повечето случаи. — Изпъна гръб. — Разбираш какво искам да кажа. Ходенето по срещи е трудно, особено за жена на моята възраст.

— О, моля те, още нямаш трийсет и си страхотна.

Бет слушаше тези думи, откакто се помнеше, и усещаше, че мъжете — дори женените — се обръщат, когато тя минава покрай тях. През първите ѝ три години като учителка само веднъж на родителските срещи се появи един баща. Винаги идваха майките. Беше споделила този факт с баба си преди няколко години ѝ тя ѝ отвърна: «Не искат да оставаш насаме със съпрузите им, понеже си сладка като печена тиква.» Баба ѝ се изразяваше неповторимо.

— Забравяш къде живеем — възрази Бет. — Тук няма много неженени мъже на моята възраст. А ако са свободни, си има причина.

— Не е вярно.

— В града може би, но тук? В нашия град? Повярвай ми, живея тук, откакто се помня, дори докато учех в колежа, всеки ден се прибирах у дома. В редките случаи, когато са ме канили, излизаме два-три пъти и после престават да се обаждат. Не ме питай защо. — Махна философски с ръка. — Но няма нищо, имам си Бен и баба. Не живея сама с една дузина котки.

— Не, ти имаш кучета.

— Не са мои, а на други хора. Има разлика.

— Да бе, огромна разлика — изсумтя Мелъди.

В другия край на двора Бен се тътреше с водния си пистолет след цялата група, но най-неочаквано се спъна и падна. Очилата му тупнаха в тревата. Бет знаеше, че не бива да се втурва да му помага — последния път, когато го направи, той видимо се смути. Сега намери очилата си, стана и отново хукна.

— Растат много бързо, нали? — прекъсна мислите ѝ Мелъди. — Знам, че е клише, но е вярно. Помня, че майка ми го повтаряше, а аз си мислех, че тя нищо не разбира. Нямах търпение Зак да порасне малко. Тогава имаше колики и аз цял месец спях по няколко часа на нощ. А тази година вече ще учи в средния курс.

— Още не, догодина.

— Знам, но въпреки това се притеснявам.

— Защо?

— Знаеш… сега са в трудна възраст. Сега децата започват да разбират света на възрастните, но не са достатъчно зрели, за да се справят със случващото се край тях. Добави изкушенията, факта, че вече не слушат като преди, и смяната на настроенията през пубертета, и веднага ти признавам, че не го очаквам с нетърпение. Ти си учителка. Разбираш.

— Затова преподавам на второкласниците.

— Хубав избор. — Мелъди замълча. — Чу ли за Елиът Спенсър?

— Не съм чувала нищо. Живея като отшелник, забрави ли?

— Хванали го да продава наркотици.

— Но той е само с няколко години по-голям от Бен!

— И още е в прогимназията.

— Успя да ме притесниш.

— Не се тревожи — завъртя очи Мелъди. — Ако моят син приличаше на Бен, нямаше да имам причини за тревога. Бен е стара душа. Винаги е учтив, любезен, винаги се опитва да помага на по-малките деца. Състрадателен е. А моят Зак…

— Зак също е чудесно дете.

— Знам, но с него винаги е по-трудно, отколкото с Бен. Той винаги води.

— Наблюдавала ли си ги как играят? Според мен другите водят Бен.

— Разбираш какво имам предвид.

Бет разбираше. Бен от малък вървеше по свой път. А това, длъжна беше да признае, беше хубаво, тъй като пътят му си струваше. Нямаше много приятели, обаче се интересуваше от много неща. При това хубави. Не му беше интересно да играе на видеоигри или да сърфира из интернет, и макар понякога да гледаше телевизия, обикновено не беше за повече от трийсет минути. Вместо това предпочиташе да почете или да поиграе шах (игра, която сякаш разбираше интуитивно) на електронната игрална дъска, която получи като коледен подарък. Обичаше да чете и да пише и макар да обичаше и кучетата в кучкарника, повечето от тях бяха неспокойни заради дългите часове, прекарани в обучение, и обикновено не му обръщаха внимание. Бен им подхвърляше топки за тенис, които те рядко му донасяха обратно.

— Всичко ще бъде наред.

— Дано. — Мелъди остави питието си. — Май е време за тортата. Зак е на тренировка от пет.

— Ще бъде страхотно.

Мелъди се изправи:

— Сигурна съм, че ще иска да си вземе и водния пистолет, за да намокри треньора.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Седи и си почивай. Веднага се връщам.

Бет проследи с поглед Мелъди, докато се отдалечаваше, и за пръв път си даде сметка колко е отслабнала. Беше по-слаба с пет-шест килограма от последния път, когато я видя. Сигурно се дължеше на стреса. Любовната история на Дейвид я беше съсипала, но за разлика от Бет, когато същото се случи и на нея, беше решена да спаси брака си. Но пък всеки брак е различен. Дейвид допусна огромна грешка и това засегна Мелъди, но според Бет те бяха щастлива двойка. От друга страна, нейният брак беше фиаско още от самото начало. Точно както беше предсказала баба ѝ. Тя притежаваше способността да преценява хората светкавично и свиваше рамене по специфичен начин, когато не харесваше някого. Щом Бет ѝ съобщи, че е бременна и че вместо да отиде в колеж, двамата с бившия ѝ мъж ще се женят, баба ѝ започна да свива рамене толкова начесто, все едно имаше тик. Разбира се, тогава не ѝ обърна внимание и си каза, че баба ѝ просто не желае да им даде шанс. Че всъщност не познава избраника ѝ. Беше сигурна, че двамата ще успеят. Нищо подобно. Баба ѝ винаги се държеше учтиво и сърдечно със съпруга на Бет, но свиването на раменете не престана, докато Бет не се върна отново у дома преди десет години. Бракът ѝ продължи по-малко от девет месеци — Бен беше на пет седмици. Оказа се, че още от самото начало бабчето е била права за съпруга ѝ.

Мелъди влезе в къщата и се появи няколко минути по-късно заедно с Дейвид. Той носеше картонени чинии и вилички. Бет забеляза побелелите коси покрай ушите му и дълбоките бръчки на челото. Последния път, когато го видя, бръчките не бяха толкова видими — явно бяха поредният признак на напрегнатия му делник.

Понякога се питаше как ли щеше да изглежда животът ѝ, ако беше омъжена. Не за бившия си, разбира се. Потръпна от тази мисъл. Предостатъчно ѝ беше, че го вижда през уикенд. Но ако се беше омъжила за някой друг, за някой… по-добър. Идеята ѝ се струваше добра, поне абстрактно погледнато. За десет години беше привикнала с живота си и макар че би било хубаво да има с кого да прекарва вечерите си след работа и кой да разтрива гърба ѝ от време на време, имаше нещо хубаво и в това, че в неделя можеше да си стои по пижама по цял ден. И понякога наистина го правеше. Бен също. Наричаха ги «дни за мързелуване». Бяха най-хубавото време. Понякога двамата просто си лентяйстваха, поръчваха си пица и гледаха филм. Божествено.

Освен това, ако взаимоотношенията бяха трудни, бракът беше още по-труден. Не само Мелъди и Дейвид се бореха, почти всички други двойки, изглежда, също имаха проблеми. Беше съвсем обичайно. Какво казваше баба ѝ? Настани двама човека с различни очаквания под един покрив и ще видиш, че на Великден няма все да хапват скариди.

Точно така, макар да не беше сигурна откъде бабчето вади мъдростите си.

Бет погледна часовника си, понеже знаеше, че щом тържеството приключи, трябва да отиде да провери как е баба ѝ. Сигурно щеше да я завари в кучкарника — или на бюрото, или да наглежда животните. Голям инат беше. Какво значение имаше, че едва стъпва с левия крак? Не е идеален, но не е и от восък, казваше. Или че може да падне и да се нарани? Не съм купа от фин порцелан. Или че лявата ѝ ръка беше на практика безполезна? Стига да мога да ям супа, тя и бездруго не ми трябва. Нямаше друга като нея, бог да я благослови. Открай време си беше такава.

— Мамо?

Унесена в мислите си, Бет не беше усетила, че Бен се е приближил. Луничавото му лице лъщеше от пот. От дрехите му капеше вода, а по ризата му имаше петна от тревата, които тя със сигурност нямаше да успее да изпере.

— Да, скъпи?

— Може ли тази вечер да спя у Зак?

— Нали той ще ходи на тренировка по футбол?

— След това. Няколко момчета ще останат, а и му подариха музикална видеоигра за рождения ден.

Бет знаеше истинската причина за молбата му.

— Не тази вечер. Баща ти ще те вземе в пет.

— Не може ли да му се обадиш и да го помолиш?

— Мога да опитам, но знаеш…

Той кимна и както винаги, когато това се случеше, сърцето ѝ се сви.

— Да, знам.



Слънцето печеше безмилостно през предното стъкло на колата и тя съжали, че климатикът не работи. Беше свалила стъклото на прозореца и развятата ѝ коса я боцкаше по лицето. Отново си напомни, че трябва да се подстриже. Представяше си как нарежда на фризьорката: «Отрежи я, Тери! Искам да приличам на мъж!» Обаче знаеше, че всъщност ще поиска да я скъсят малко както обикновено. В някои отношения беше голяма страхливка.

— Май добре се забавлявахте.

— Така е.

— Само това ли ще кажеш?

— Изморен съм, мамо.

Тя му посочи към табелата на сладкарница «Млечна крава» отпред:

— Искаш ли да се отбием и да си вземем малко сладолед?

— За мен не е полезно.

— Ей, аз съм майката, това са мои думи. Просто си помислих, че ти е топло и че няма да е лошо да си вземем сладолед.

— Не съм гладен. Току-що ядох торта.

— Добре, както искаш, но да не обвиняваш мен, като се прибереш вкъщи и съжалиш, че не си се възползвал от възможността.

— Няма — извърна се той към прозореца.

— Ей, приятел, добре ли си?

Когато ѝ отговори, гласът му едва се чуваше заради свистенето на вятъра:

— Защо трябва да ходя у татко? Не правим нищо забавно. Той ме праща да си лягам в девет часа, все едно още съм във втори клас. Дори не съм изморен. А пък утре цял ден ще ме кара да върша разни неща.

— Нали след църква щеше да те води у дядо ти да се почерпите?

— Въпреки това не ми се ходи.

«И аз не искам да ходиш, но какво да се прави?» — помисли си тя.

— Защо не си вземеш някоя книга? — предложи. — Можеш да си почетеш довечера, а ако утре ти доскучае, пак можеш да си почетеш.

— Винаги го казваш.

«Понеже не знам какво друго да ти кажа», помисли си тя.

— Искаш ли да отидем в книжарницата?

— Не — отговори той, но явно не беше искрен.

— Е, ела с мен. Искам аз да си купя книга.

— Добре.

— Знаеш, че съжалявам за тази история.

— Да, знам.

Посещението в книжарницата не повдигна особено настроението на Бен. Макар че накрая си избра няколко криминални романа за братята Харди4, Бет прецени настроението му по прегърбените рамене, докато чакаха на касата. На път за вкъщи той разгърна една от книгите и се престори, че чете. Бет беше сигурна, че така той парира въпросите или опитите ѝ да го развесели, да повдигне духа му преди предстоящото гостуване при баща му. Макар да беше само на десет, Бен умееше да отгатва поведението ѝ.

Ужасно неприятно ѝ беше, че не му харесва да гостува на баща си. Наблюдава го как влиза в къщата и знаеше, че отива в своята стая, за да си събере нещата. Но вместо да го последва, приседна на стълбите на верандата и за хиляден път ѝ се прииска да беше си сложила люлка. Още беше топло, а съдейки по скимтенето откъм кучкарника отсреща, жегата явно тормозеше и кучетата. Бет се ослуша да чуе баба си вътре. Ако беше в кухнята, когато Бен влезе, със сигурност щеше да я чуе. Баба ѝ беше същинска ходеща какофония. Не заради инсулта, а защото си беше такава. «На седемдесет и шест съм, ама се чувствам като на седемнайсет» — смееше се тя силно и тропаше по тенджерите с черпака, докато готвеше. Обожаваше бейзбол и надуваше радиото оглушително, когато пускаха музика от епохата на биг бенда. «Такава музика не расте като бананите, така да знаете.» Преди инсулта бабчето носеше гумени ботуши, гащеризони и широкопола сламена шапка почти всеки ден и в този вид учеше кучетата на двора да изпълняват заповеди, да идват или да стоят мирно.