Преди години заедно със съпруга си бабчето ги учеше на почти всичко. Двамата с него отглеждаха и обучаваха животни, служебни кучета за слепи, кучета, които надушват наркотици за полицията, кучета пазачи за домовете. Сега, когато него вече го нямаше, тя правеше тези неща само от време на време. Не защото не ги умееше — и бездруго предимно тя водеше обучението. Обаче за да обучиш куче да охранява дома, ти трябват четиринайсет месеца, а като се има предвид, че възрастната жена обикваше катерица за по-малко от четири секунди, в края на такова обучение сърцето ѝ винаги бе съкрушено. Сега, когато дядо го нямаше, за да каже: «Вече го продадохме, така че нямаме избор», на баба ѝ беше по-лесно просто да закрие тази част от бизнеса.

Вместо това през последните години тя с огромен успех учеше кучетата да се подчиняват на заповеди. Хората оставяха любимците си за по няколко седмици — на кучешки лагер, така го наричаше тя, — и бабчето ги учеше да сядат, да лягат, да стоят на място и да следват стопанина си. Това бяха простички и непретенциозни команди, които почти всяко куче научаваше бързо. Обикновено на всеки две седмици през кучкарника преминаваха, общо взето, двайсетина кучета, всяко от които трябваше да обучават приблизително двайсет минути дневно. Ако го правеха по-дълго, кучетата губеха интерес. Не беше толкова зле, когато бяха петнайсет, но ако гледаха двайсет и пет кучета, работният им ден ставаше много дълъг, като се има предвид, че трябваше и да разхождат питомците си. Освен това трябваше да се имат предвид храненето, поддържането на кучкарника, телефонните разговори, преговорите с клиентите и документацията. През по-голяма част от лятото Бет работеше дванайсет-тринайсет часа дневно.

Винаги бяха заети. Обучението на едно куче не е трудно — Бет помагаше на баба си от време на време още от дванайсетгодишна, — освен това имаше десетки книги по темата. Пък и ветеринарната клиника също предлагаше обучение на кучетата и на техните собственици всяка събота сутрин на много по-ниска цена. Бет знаеше, че повечето хора могат да отделят двайсет минути дневно в продължение на две седмици, за да обучат кучето си, обаче не го правеха. Вместо това при тях идваха хора чак от Флорида и от Тенеси, за да водят домашните си любимци. Да, баба ѝ беше прочута инструкторка, но всъщност тя учеше животните само да сядат, да идват, да стоят на място и да следват стопанина си. Не беше бог знае какво. Но хората ѝ бяха невероятно признателни. И винаги, ама винаги се чудеха.

Бет погледна часовника си. Кийт, бившият ѝ съпруг, скоро щеше да дойде. Макар да имаше недоразумения с него — бог ѝ беше свидетел, че бяха наистина сериозни недоразумения, — двамата заедно получиха попечителство над детето, така че тя се опитваше да се възползва от това по най-добрия начин. Повтаряше си, че за Бен е важно да прекарва известно време с баща си — момчетата трябва да общуват с бащите си, особено когато навлизат в пубертета, а тя трябваше да признае, че бившият ѝ съпруг не беше лош човек. Беше незрял, но не беше лош. От време на време изпиваше по няколко бири, обаче не беше алкохолик, не вземаше наркотици, не се беше държал агресивно нито с нея, нито със сина им. Всяка неделя ходеше на църква. Имаше постоянна работа и плащаше издръжката навреме. По-точно, семейството му я плащаше — парите идваха от фонд, един от многото, учреден от близките му през годините. И през повечето време той имаше несекваща поредица от гаджета, но ги отпращаше през уикендите, които прекарваше със сина си. Ключовата фраза в случая е «през повечето време». Напоследък се беше кротнал, но Бет отдаваше това по-скоро на факта, че в момента той просто сменя гаджетата си, не толкова на възраждането на родителската му отговорност. Не би имала нищо против приятелките му, но повечето от тях бяха по-близо до възрастта на Бен и бяха интелигентни колкото салатиера. Дори Бен забелязваше тези неща. Преди няколко месеца Бен помагал на една от девойките да направи втора порция полуготови макарони със сирене, след като първата изгоряла. Явно последователността «добавете мляко и масло и разбъркайте» не беше по силите ѝ.

Но не това притесняваше Бен най-много. Той нямаше нищо против момичетата — те се отнасяха с него като с по-малък брат. Домашните задължения също не му тежаха. Не му пречеше да чисти двора с греблото, да измие кухнята или да изхвърли боклука, обаче бившият ѝ съпруг се държеше с него като с неофициален прислужник. За Бен беше добре да изпълнява определени задължения — самата тя го товареше с такива неща. Проблемът беше детинското и безмилостно разочарование на Кийт от Бен. Кийт искаше син спортист, а неговият желаеше да свири на цигулка. Той искаше другар в лова, а синът му предпочиташе да чете. Искаше син, на когото да подава на бейзбол или да стрелят в коша, а му се падна тромав син с лошо зрение.

Кийт така и не каза нищо на нея или на Бен, но и не се налагаше. Беше съвсем очевидно по физиономията, с която гледаше как синът му играе футбол. Дори не го похвали, когато Бен спечели последния турнир по шах. Непрекъснато го тласкаше да бъде такъв, какъвто не е. Това влудяваше Бет и ѝ късаше сърцето, обаче за Бен беше още по-лошо. Години наред той се стараеше да се хареса на баща си, но с течение на времето горкото дете просто се изтощи. Например подаванията на бейзболната топка. В това нямаше нищо лошо. На Бен би му харесало, може би дори щеше да поиска да играе в Детската лига. Звучеше съвсем разумно, когато бившият ѝ съпруг го предложи, и отначало момчето се въодушеви. Обаче след време намрази този спорт. Ако хванеше топката три пъти подред, баща му искаше от него да я хване и четвъртия. А когато успееше, трябваше да я улови и петия път. Когато стана още по-добър, баща му очакваше от Бен да улавя всички топки. А после — да ги улавя, докато тича напред. След това — докато тича назад. Да ги улавя, докато се плъзга по тревата. Да ги улавя, докато се хвърля за топката. Да улавя топката, която баща му хвърля с всичка сила. А ако изпусне? Все едно наставаше краят на света. Баща му не беше от хората, които ще кажат: «Добър опит, хлапе. Браво, постара се.» Не, той крещеше: «Хайде, стига си се дънил!»

Бет се опитваше да го разубеди, говореше му до припадък. Обаче той не слушаше. Познатата история. Освен че беше незрял — а може би тъкмо заради това — Кийт беше упорит и твърдоглав за много неща, а възпитанието на Бен беше едно от тях. Искаше синът му да е точно еди-какъв си и щеше да го постигне. Бен, както може да се предположи, реагира по своя пасивно-агресивен начин. Започна да изпуска нарочно всеки път, когато баща му подадеше топката, дори съвсем простичките подавания, без да обръща внимание на растящото му раздразнение, докато накрая баща му просто хвърли ръкавицата си на земята и гневно влетя в къщата, където се цупи цял следобед. Бен се престори, че не забелязва, седя под един бор и чете, докато Бет дойде да го прибере.

Двамата с бившия ѝ съпруг не се караха само заради Бен, те бяха различни като огъня и леда. Той беше огънят, тя — ледът. Той все още беше увлечен по нея, което я дразнеше неимоверно. Не проумяваше от къде на къде той си въобразява, че тя иска да има нещо общо с него, обаче каквото и да му кажеше, той не се отказваше. Бет почти не можеше да си спомни какво изобщо я беше привлякло към него преди години. Можеше да изреди причините, поради които се бе омъжила за него — беше млада и глупава, това беше първата ѝ любов, освен това беше и в напреднала бременност, — обаче сега, когато той я оглеждаше от глава до пети, тя се отвращаваше. Той не беше нейният тип. Честно казано, никога не е бил. Ако запишеше на видео целия си живот, бракът ѝ щеше да е събитието, което с радост щеше да изтрие. С изключение на Бен, разбира се.

Искаше ѝ се по-малкият ѝ брат Дрейк да беше тук, а когато си помислеше за него, изпитваше познатата болка. Когато им гостуваше, Бен го следваше, както кучетата вървяха по петите на баба. Двамата заедно отиваха да ловят пеперуди или да поседят в къщичката на дървото, построена от дядо му, до която се стигаше само по паянтовия мост над двата потока в имота им. За разлика от бившия ѝ съпруг Дрейк приемаше Бен какъвто е, а това в много отношения го правеше повече негов баща от Кийт. Бен го обожаваше, а тя пък обожаваше Дрейк заради начина, по който той неусетно градеше самочувствието на сина ѝ. Веднъж му благодари, а той сви рамене:

— Просто ми е приятно да прекарвам известно време с него.

Бет трябваше да отиде да провери как е баба ѝ. Надигна се и забеляза, че лампата в кабинета свети, но се съмняваше, че баба ѝ работи над документацията. Най-вероятно беше в оградените площи зад кучкарника, затова се запъти натам. Надяваше се баба ѝ да не е намислила да изведе група кучета на разходка. Нямаше как да пази равновесие с тях — нито да успее да ги удържи, ако изопнеха каишките, но това беше едно от любимите ѝ неща. Тя смяташе, че повечето кучета не се движат достатъчно, а имотът ѝ даваше прекрасна възможност да поправи това. Беше разположен на почти седем акра и имаше няколко поляни, оградени от девствена гора, пресичаха го пет-шест пътеки и два малки притока, които се вливаха чак в река Саут. Имотът, купен за нищожна сума преди петдесет години, в момента струваше доста пари. Така им каза адвокатът, който дойде да проучва какво е мнението на баба ѝ за евентуална продажба.

Тя знаеше прекрасно кой стои зад тази работа. Баба ѝ също, макар да се правеше на идиот, докато адвокатът ѝ говореше. Гледаше го с ококорените си празни очи, пускаше гроздови зърна едно по едно на пода и ломотеше неразбираемо. Двамата с Бен се смяха с часове, след като адвокатът си тръгна.

Бет надникна в канцеларията на кучкарника и установи, че баба ѝ не е там, обаче чу гласа ѝ откъм клетките:

— Седни… ела. Добро момиче! Браво!

Зави и видя баба си да обучава едно куче шицу, което припкаше към нея. Приличаше на играчка на пружина, каквато можеш да си купиш от супермаркета.

— Какво правиш, бабо? Не бива да си тук.

— А, здравей, Бет. — За разлика отпреди два месеца баба ѝ вече не заваляше думите.

Бет сложи ръце на кръста.

— Не бива да излизаш тук сама.

— Взех си мобилния. Щях да звънна, ако имам проблем.

— Ти нямаш мобилен.

— Взех твоя. Тайно го отмъкнах от чантата ти сутринта.

— Тогава на кого щеше да се обадиш?

Баба ѝ явно не се беше замислила над това, понеже сбърчи чело, когато погледна към кучето.

— Виждаш ли какво съм принудена да търпя, Прешъс? Казах ли ти, че това момиче е много умно? — Тя въздъхна и издаде звук като бухането на бухал.

Бет знаеше, че ще последва смяна на темата.

— Къде е Бен? — попита баба ѝ.

— Вътре е. Приготвя се.

— Представям си колко се радва. Сигурна ли си, че не се крие в къщата на дървото?

— По-кротко, все пак той му е баща — предупреди тя баба си.

— Няма как да си сигурна!

— Напълно съм сигурна.

— Да не си се забавлявала и с още някого навремето? Дори за една нощ? С някой келнер или шофьор на камион, или с някой съученик? — Въпросите ѝ прозвучаха едва ли не обнадеждено. Винаги звучеше така, когато говореше подобни работи.

— Сигурна съм. Повторих ти го вече милион пъти.

Старицата ѝ намигна.

— Да, обаче баба все се надява паметта ти да се проясни.

— Откога си навън, между другото?

— Колко е часът?

— Почти четири.

— Значи съм навън от около три часа.

— На този пек?

— Не съм се потрошила, Бет. Прост претърпях инцидент.

— Получи инсулт.

— Но не беше сериозен.

— Не можеш да си движиш ръката.

— След като мога да ям супа, за какво ми е? Сега ме остави да се видя с внука си. Искам да си взема довиждане с него, преди да тръгне. — Бабчето тръгна към кучкарника, а Прешъс се затътри подире ѝ задъхана и с вирната опашка. Сладко куче.

— Тази вечер ми се яде китайска храна — оповести баба ѝ. — А на теб?

— Не съм мислила.

— Ами помисли.

— Добре, ще ядем китайско. Обаче да не е много тежко. И да не е пържено.

— Изобщо не си забавна.

— Обаче съм здрава.

— Все тая. А, след като си толкова здрава, имаш ли нещо против да прибереш Прешъс? Тя е дванайсети номер. Чух един нов виц и искам да го разкажа на Бен.

— Къде го чу?

— По радиото.

— Приличен ли е?

— Разбира се, че е приличен. За каква ме вземаш?

— Познавам те добре и точно затова те питам. Какъв е вицът?

— Двама канибали си хапвали един комик, единият се обърнал към другия и го попитал: «Не ти ли се струва малко смешен на вкус?»

Бет се изкиска:

— На Бен ще му хареса.

— Добре. Горкото дете се нуждае от нещо, което да му повдигне духа.

— Той е добре.

— Да бе, добре е. Аз да не съм вчерашна!

Когато стигнаха кучкарника, бабчето продължи към къщата, накуцвайки по-забележимо, отколкото сутринта. Състоянието ѝ се подобряваше, но трябваше да мине още доста време.