Аз се засмивам.

— Хайде де. Какво значение има бледата петниста кожа сред приятели? Обзалагам се, че някои момчета дори намират петната от горещина за секси.

Шарлът изкривява лице и отдръпва още повече голите си крака от водата.

— И тук съм си добре, Сътън.

— Както искаш. — Аз грабвам айфона на Мадлин от скалата. — Време е за снимки! Съберете се!

Всички се скупчваме една до друга и аз натискам бутона.

— Добре, но не страхотно — обявявам, след като съм прегледала резултата. — Мадс, пак си направила физиономията си на кралицата на красотата. — Аз оформям с пръсти рамка около лицето си и им дарявам усмивката си тип „искам просто мир на света“.

Лоръл надниква през рамото ми.

— Мен въобще ме няма. — Тя посочва ръката си, единствената част от тялото й, която е влязла в кадъра.

— Знам — отвръщам аз. — Това ми беше целта.

Лоръл ме поглежда обидено. Мадлин и Шарлът се размърдват смутено. След малко Шарлът я бутва по рамото.

— Много ми харесва огърлицата ти, Лор.

Лицето на Лоръл просветлява.

— Благодаря. Днес си я купих.

— Много е красива — припява в тон и Мадлин.

Аз се навеждам напред, за да видя за какво става въпрос. На врата на Лоръл виси голям сребърен кръг.

— Мога ли да го видя? — питам аз с възможно най-милия тон, който мога да докарам.

Лоръл ме поглежда нервно и се навежда към мен.

— Красиво. — Прокарвам пръст по закопчалката. — Много познато. — Присвивам очи, повдигам косата от врата си и й показвам абсолютно същата огърлица. Имам я от сума ти време, но започнах да си я слагам едва от скоро. Обявих пред групичката ни, че това вече ще бъде отличителната ми огърлица, също както Никол Ричи винаги облича драпирани бохемски рокли, или като Кейт Мос, която винаги носи блейзър върху супер къси дънкови панталонки. Лоръл също беше там, когато го казах. Беше там и когато казах, че повече никога няма да я свалям от врата си. Единственият начин някой да ми я вземе, е като отреже главата ми.

Лоръл усуква около пръста си едната връзка на банския си костюм. Аз го наричам порно-бански; връзките му са толкова тънки, а триъгълниците толкова малки, че практически всичко е навън.

— Не е съвсем същата — възразява тя. — Твоят медальон е по-голям, виждаш ли? А моето дори не е медальон. Не се отваря.

Шарлът се вглежда във врата ми, а след това в нейния.

— Тя е права, Сътън.

— Да, доста са различни — съгласява се Мадлин.

Ще ми се да плисна вряла вода в лицата им. Как се осмеляват приятелките ми да се възторгват от пълната липса на оригиналност у сестра ми? И без това е достатъчно лошо, че Лоръл се мотае около нас. Достатъчно лошо е, че приятелките ми я допуснаха в нашия клуб, защото й съчувстваха след изчезването на Теър. И е ужасно лошо, че родителите ми — особено баща ми — направо оглупяват покрай нея, докато към мен се отнасят като с бомба, която всеки момент ще се взриви.

Преди да се усетя какво правя, аз протягам ръка, сграбчвам медальона и откъсвам верижката от врата на Лоръл. После я хвърлям към гората. Чува се звън на метал при удара в скалите, а след това почти недоловимото шумолене, когато огърлицата се плъзва в гъстия храсталак.

Лоръл примигва учестено.

— 3-защо го направи?

— Защото ме копираш.

Очите й се напълват със сълзи.

— Какво ти става? — Тя проплаква измъчено, излиза от горещия извор и побягва към гората.

Известно време никой не помръдва. Около приятелките ми се вдигат горещи пари, но изведнъж те не изглеждат секси, а като че ли носят лоша поличба. Аз изсумтявам и излизам от водата, пронизвана от вина.

— Лоръл! — извиквам към гората. Никакъв отговор. Обувам чехлите си, обличам тениската и хавлиените си шорти и тръгвам в посоката, накъдето беше изчезнала.

Лампите, които осветяват пътеката, свършват след няколкостотин метра и настъпва зловеща тъмнина. Правя още няколко колебливи стъпки към гъстата мескитова гора, протегнала ръце напред.

— Лоръл? — Наблизо се чува пърпорене, после изпукване на съчка. — Лоръл? — Правя още няколко крачки, разгръщайки високата пустинна трева. Малки кактусчета боцкат кожата ми.

Още няколко стъпки. Тих хленч.

— Лоръл, хайде стига — казвам аз през зъби. — Съжалявам, чуваш ли? Ще ти купя нова огърлица. — Която няма да прилича на моята, ми се ще да добавя.

Подминавам още няколко дървета и се озовавам на празно сечище — отдавна пресъхнало речно корито. Горещ, застоял въздух ме удря в лицето. По неравната земя танцуват изкривени сенки. В храстите шумно звънят цикади.

— Лоръл? — Аз плача. Вече не виждам светлините на курорта между дърветата. Дори не знам къде се намира той. След това чувам стъпки. — Ехо? — извиквам, внезапно застанала нащрек. Нещо проблясва към мен откъм тревата на саваната. Чувам шепот, следван от далечен кикот. После на рамото ми ляга ръка. Нещо студено и остро се притиска към врата ми.

Цялото ми тяло се вдървява. Силни ръце ме сграбчват и извиват моите зад гърба. Нещо се притиска към гърлото ми, спира дъха ми, дълбае в кожата ми. Пронизва ме болка. Това е нож.

— Ако извикаш, си мъртва — прошепва глас в ухото ми.

А след това… мрак.

10.

Момчетата си падат по лоши момичета

Свестих се в колата на Лоръл, която излизаше по алеята, а Ема седеше вдървено на предната седалка.

Сътън е мъртва, мислеше си тя. Сътън е МЪРТВА. Трудно й беше да го повярва. Мъртва… къде? Как? Дали имаше нещо общо с онзи клип в интернет? Дали наистина някой я беше удушил?

Стомахът й се сви на топка. Очите й се напълниха със сълзи. Макар никога да не беше виждала сестра си, макар да беше открила съществуването й едва два дни по-рано, загубата й я разтърси. Откритието, че има близначка, беше като спечелването на джакпот, нещо, за което Ема дори не смееше да мечтае. Всичките надежди, които от години таеше в себе си, бяха изкристализирали в последните два дни. А сега…

Само си помислете как се почувствах аз. Бях се втренчила в бележката, когато Ема я разгъна. Щом видях написаното с големи букви СЪТЪН Е МЪРТВА, разбрах, че това е чистата истина. Наистина бях мъртва. Край. И бях убита — обърканите ми спомени се оказваха верни. Мракът. Ножът, опрян в гърлото ми. А сега онзи, който го беше извършил, искаше сестрата, която никога не бях виждала, да заеме мястото ми, така че никой да не научи истината. Като че ли всичко ставаше толкова лесно! Жалко, че вече нямах думата. Въобще не ми се искаше някой друг да заживее живота ми.

А и Ема не искаше това. Тя шумно изсумтя и Лоръл се обърна към нея.

— Какво? — Крайчетата на устата й бяха увиснали надолу.

Ема стисна бележката в ръка. Сътън е мъртва. Лоръл заслужаваше да види посланието, нали? Собствената сестра на Сътън трябва да знае, че тя е мъртва, нали? Но въпреки това нещо я възпираше да го направи. Ами ако Лоръл не й повярва, ако реши, че това е просто поредният опит да се измъкне от училище? Ами ако втората част от заплахата беше истина? Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата. Ако Ема кажеше на някого, щеше да се случи нещо ужасно.

— Нищо — отвърна най-накрая тя.

Лоръл сви рамене и подкара колата по улицата, завивайки надясно покрай големия паркинг с алея за разхождане на кучета, голямата детска площадка и трите открити тенис корта. При следващия завой тя пое покрай редящите се магазини за органични зеленчуци, салони за красота и луксозни бутици от едната страна на улицата, и склад на UPS5, полицейско управление и каменния портал на гимназията „Холиър“ от другата. Лявото платно на улицата беше претъпкано с автомобили, очакващи да влязат в училищния паркинг. Русокоси момичета със слънчеви очила „Рей Бан“ се протягаха мързеливо в лъскави кабриолети. От един грамаден кадилак ескалейд със стикер „Футболен отбор на «Холиър»“ на бронята, дънеше здрав бас. Едно тъмнокосо момиче със синьо-зелен скутер „Веспа“ лавираше между чакащите коли, понякога разминавайки се на косъм с удар.

Когато завиха към училището, Ема погледна към полицейския участък. На паркинга му имаше шест полицейски коли. Някакъв полицай хвърли угарката си на тротоара и я размаза с крак.

Лоръл сви по един полегат път и мина покрай табела с надпис „Паркинг гимназисти последна година“. Тя погледна Ема с крайчеца на окото си.

— Не може постоянно да лъжеш мама къде ти е колата. А не ми се иска през цялата година да ти бъда шофьор.

Изведнъж Ема се сети нещо. Тя се обърна към сестрата на Сътън.

— Защо просто не дойде с твоята кола на купона у Ниша?

Лоръл изду бузи раздразнено.

— Пф-ф-ф. Защото татко я закара на сервиз, знаеш много добре.

Те минаха покрай редицата паркирани коли. Настроенията бяха като на купон преди началото на футболен мач. Децата стояха облегнати на броните на автомобилите си и пиеха сокчета „Джамба джус“. Някакви момчета играеха футбол на малкия прашен площад вдясно от паркинга. Три красиви момичета с карамелени чехли „Хавайана“ гледаха слайдшоу от ваканционни снимки на екрана на лаптоп, подпрян на едно Мини хечбек.

Сътън е мъртва, помисли си отново Ема. Тази мисъл не спираше да я връхлита като поредица разбиващи се в скала вълни. Трябваше да направи нещо. Не можеше дълго време да го таи в себе си. Независимо какво я предупреждаваше бележката. Сърцето й се разтупка силно.

Лоръл паркира до големия кош за отпадъци, който вече беше пълен до ръба с бутилки от минерална вода и пластмасови чаши за кафе. Щом угаси двигателя, Ема хвана дръжката на вратата, изскочи от колата и пое през поляната към полицейското управление.

— Хей! — извика Лоръл след нея. — Сътън? Къде отиваш, по дяволите?

Ема не отговори. Тя мина през драскащия храсталак, който разделяше училището от полицейския паркинг. Една калина я одра по ръката с клоните си, но тя не забеляза. Излезе на тясна поляна и хукна към вратите на сградата.

Вътре беше хладно и тъмно. Голямата стая, в която бяха подредени няколко бюра, миришеше на пиле по китайски и пот. Звъняха телефони, пропукваха радиостанции, отнякъде се чуваше спортно радиопредаване. Щорите бяха покрити с прах, на пода до вратата имаше смачкана кутийка от Фанта, пълна с цигарени угарки. На стената в дъното висеше голяма дъска за съобщения, на която бяха закачени плакат с надпис „АКО ВИДИШ НЕЩО, СПОДЕЛИ“ и списък с издирваните престъпници. Погледът й беше привлечен от черно-бяла снимка на младо момче с тъмна коса и познати сантиментални очи.

ИЗЧЕЗНАЛ ОТ 17 ЮНИ. ТЕЪР ВЕГА.

Същият зловещ постер, който Ема беше видяла във Фейсбук страницата на Сътън.

Един белокос възрастен мъж, облечен с тренчкот, заемаше по-голямата част от единствената пейка. Китките му бяха оковани с белезници. Когато видя Ема, лицето му светна и той й се ухили мазно, сякаш искаше да й каже „Аз съм от онези типове, които показват срамните си части на малки момиченца“.

— Мога ли да ви помогна?

Ема се обърна. Един млад полицай с късоподстригана, руса до бяло коса, я гледаше иззад едно голямо бюро. Малкият вибриращ вентилатор духна застоял въздух в лицето й. Скрийнсейвърът на монитора му показваше две опулени хлапета с бейзболна и гимнастическа униформа. Ема погледна белезниците, окачени на колана му и пистолета в кобура. Облиза устните си и пристъпи към него.

— Искам да съобщя за изчезнал човек. И вероятно за убийство.

Бледите, почти незабележими вежди на русокоското се изстреляха нагоре.

— Кой е изчезнал?

— Близначката ми. — След това всичко, което се беше случило до този момент, се изля от устата й като кръв от прясна рана. — Снощи смятах, че просто не сме се разбрали и че Сътън е добре — завърши тя. — Но тази сутрин получих това. — Тя разгъна бележката и я приглади върху бюрото на полицая.

Сътън е мъртва. Не казвай на никого. Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.