— Дълга история. — Тя погледна към бюфета в дъното на стаята. Някой беше внесъл всичките й подаръци от верандата и ги беше струпал върху него. Зачуди се дали стаята на Сътън все още прилича на младоженски апартамент.

— Иначе добре ли се забавлява? — попита Лоръл, поглеждайки я загрижено.

Ема извърна глава.

— О, да. Определено — излъга тя. Беше научила доста неща, да. Ужасяващи, да. Но забавни?

— Нали не се… сърдиш за нещо? — Лоръл перна с пръсти пискюлите на възглавницата. — Шарлът каза, че може да си отишла в стаята ми. И че може да си… видяла нещо. И затова си избягала така от нас…

Ема се облегна на възглавниците. Макар че й се искаше да признае, че е видяла клипа, макар че искаше да вярва, че Лоръл, сестрата на Сътън, няма нищо общо с това, тя смяташе, че е твърде опасно да й се довери.

Зачуди се как да постъпи. Според Итън клипът с удушаването е бил заснет преди около месец — а не в деня, когато беше пристигнала Ема. Това означаваше, че Сътън е прекарала седмици наред тук след това и преди да бъде убита. Доколкото Ема знаеше, инцидентът с удушаването на заснетия клип отдавна е бил забравен. Тогава какво ли се е случило междувременно?

Ема вдигна очи и изгледа студено и безизразно Лоръл. Внезапно беше разбрала как трябва да постъпи.

— Наистина видях нещо в стаята ти — рече тя с монотонен глас.

Кръвта се отдръпна от лицето на Лоръл.

— Какво?

Ема се изправи и бавно се приближи до нея. Лоръл зяпна, когато сестра й протегна ръце и я хвана за шията. Очите й се ококориха.

— Сътън! — изхленчи тя.

Ема остана така известно време, поставила ръце на шията на Лоръл. След това се отдръпна, завъртя очи и игриво плесна сестрата на Сътън по бузата.

— Падна ли ми, кучко.

Минаха няколко секунди, преди Лоръл да въздъхне с облекчение. Тя се облегна назад и потърка шията си.

— Колко си зла.

— Знам. Но сега сме квит. — Ема се върна на мястото си. Но докато отместваше възглавницата си, ръцете й трепереха. Въобще нямаше да й е лесно. Отново се беше върнала в началото — всички бяха заподозрени.

— Ето я и нашата рожденичка! — разнесе се гласът на госпожа Мърсър от коридора. Тя влезе в дневната. След нея вървеше господин Мърсър с четири мъфина върху розов поднос. Върху най-големия беше забодена една свещ-фойерверк. Той постави таблата на масата пред Ема. Плодови мъфини. Любимите й.

Госпожа Мърсър се настани на дивана и вдигна ръце така, сякаш дирижираше оркестър.

— Готови ли сте?

Те запяха въодушевено „Честит рожден ден“, като господин Мърсър пееше с фалцет, а Лоръл — високо и фалшиво. Това беше първият път, когато толкова много хора пееха заедно „Честит рожден ден“ за Ема.

Когато песента свърши, госпожа Мърсър прегърна Ема през раменете. Господин Мърсър се присъедини, последван от Лоръл.

— Честит рожден ден, малка моя — каза госпожа Мърсър. — Обичаме те.

— А сега си пожелай нещо — посъветва я господин Мърсър.

Фойерверкът върху тортата пращеше и пропукваше. Ема се наведе напред и затвори очи. Откакто Беки изчезна, желанието на рождения й ден винаги беше едно и също: да има семейство. И сега формално погледнато, по най-невероятен начин то се беше изпълнило. Сега Ема искаше да си пожелае нещо по-голямо, нещо, което затъмняваше всичко останало: да намери кой е убил близначката й Сътън. Веднъж завинаги.

Аз се наведох напред. Такова беше и моето желание. Дори мъртвите момичета имат право на желания за рождения си ден.

Ема повтори желанието си на ум веднъж, втори път, трети — и духна силно, сякаш се опитваше да издуха миналото си. Фойерверкът проблесна ярко и угасна. Всички заръкопляскаха, а Ема се усмихна.

Както и аз. Сестра ми беше успяла да угаси свещта от раз. Което означаваше, че желанието ни определено щеше да се сбъдне.

Епилог

Онази нощ, докато тя се подготвяше да си ляга, аз се мотаех из стаята си, чаках и размишлявах. Разглеждах нещата, които някога бяха мои. Чаках спомените да се появят. Нямаше ги.

В главата ми се въртяха само онези три проблясъка: злобният кикот на приятелките ми. Огърлицата, която се впива в гърлото ми. Отчаяният поглед на Итън, докато се опитва да ме накара да дишам. Но какво се беше случило след този спомен — и онзи клип? Приятелките ми може и да не ме бяха убили онази нощ, но някой беше успял да се докопа до мен. Може да е била Мадлин или Шарлът, или Лоръл… но можеше и да е някой друг.

Който и да беше той, със сигурност трябва да е невероятен актьор. Освен това оставаха толкова много възможности и въпроси. Какво толкова бях направила, за да ми погодят най-добрите ми приятелки подобен номер? Играта на лъжи си беше чисто фукане — каква ли беше причината почти да ме убият? Ами горките близначки Туитър, изключени от светая светих на Играта на лъжи? Те твърдяха, че имат много убийствени идеи за шегички — убийствени не в прекия смисъл. Освен това го имаше и загадъчно изчезналият Теър Вега. Дали щеше да се появи отново? Щяхме ли някога да разберем какво съм направила? Момче, което изчезва малко преди убийството на момиче, изглежда ужасно подозрително…

Наблюдавах Ема, която се приготвяше за лягане. Лицето й беше спокойно и доверчиво. Искаше ми се да бяхме имали поне един ден заедно, поне един час. Искаше ми се да мога да прошепна в ухото й онова, което знам със сигурност: Винаги спи нащрек. Не приемай нищо на вяра. Най-добрите ти приятелки може да са най-големите ти врагове. И най-важното, не трябваше да вярва на нито едно нещо, което вече знае за мен. Не бях сигурна откъде го знам, но някъде дълбоко в мен имаше нещо, което все още не можех да разбера напълно, но което ми подсказваше, че на този етап аз съм най-ловкият играч в Играта на лъжи.

Приятни сънища, отдавна изгубена моя сестро. Ще се видим утре… макар че ти няма да ме виждаш.

Благодарности

Боже, започването на нова поредица наистина е мъчна работа! Бях забравила колко е тежко и със сигурност не бих могла да се справя без помощта на Лейни Дейвис, Сара Шендлър, Джош Банк, Лес Моргенщайн от „Алой Ентъртейнмънт“ и Фарин Джейкъбс и Кари Съдърланд от „Харпър Тийн“. Всички вие бяхте невероятно прецизни в създаването на първата книга от „Игра на лъжи“, от извайването на гласа и структурата до оформянето на най-дребните детайли, които й придават блясък и замах. Не мога да изразя дълбоката си признателност за цялата ви подкрепа през последните няколко месеца — особено на Лейни, която най-вероятно трябваше да редактира творбата ми колко… шест пъти? Двете определено сме добър екип и се надявам да останем такъв още много, много време.

Освен това искам да благодаря на Анди Макникъл и Анаис Борджа от „Уилиям Морис“ за напътствията и ентусиазма им. На Кристин Маранг от „Алой Ентъртейнмънт“ за нейната креативност и сърцатост и на Лиз Дрезнър за това, че направи толкова красива корица за книгата ми. На Джоуъл, моя съпруг, който четеше всички чернови, които привършвах късно през нощта, и който ми казваше кое не звучи добре и какво ще го направи да звучи по-добре, макар че аз не исках да го прави, защото не ми се пишеше и едно изречение повече. На добрия ми приятел Андрю Зейх, най-бързо научилият се да кара сърф човек, когото познавам — внимавай за опасни минимаркети! На родителите ми Минди и Шеп — страшен панаир! — и сестра ми Али — умница! — както и на Карън и Мелиса Крук, момичета, човек никога не трябва да влиза в мексикански бар, освен ако не е готов да пие текила. И естествено, огромно благодаря на всичките ми читатели, с които общувах тази и миналите години, за това, че се свързахте с мен и ми казахте своето мнение. Страхотни сте, хора, всеки един от вас!

И защото ви обичам твърде много, за да си позволя да ви изгубя, моля ви, не опитвайте вкъщи никой от номерата в Играта на лъжи. Надявам се да сте съгласни с мен, че каквото и да се случва в Играта, то трябва да си остава там… и никъде другаде.