Той я погледна. В очите му проблесна нещо, което Ема не можа да разгадае. Той кимна.

— Колата ми се намира две къщи по-надолу. — Хванати за ръце, двамата се изгубиха в мрака.

Оставаше ми само да се надявам, че ще се измъкнат, преди да ги хванат.

30.

Някой знае…

Итън отведе Ема до стара червена хонда сивик хечбек със сива врата и пукнато предно стъкло. Вътре миришеше на „Макдоналдс“ и стари обувки, а на пътническата седалка бяха натрупани тетрадки и учебници. Ема ги отмести встрани, седна и си сложи колана. Итън седна зад волана. Тя се извърна назад и видя Лоръл да излиза на алеята и да се оглежда.

Щом Итън запали колата, уредбата му се включи. Песента беше бърза и яростна, и Итън бързо се пресегна и я спря. Воланът изскърца, когато той сви към улицата и се отдалечи от къщата. Ема заби силно нокти в бедрата си. В страничното огледало къщата на Мърсърови ставаше все по-малка и по-малка, докато накрая напълно изчезна.

— Какво беше това? — Гласът на Итън наруши тишината.

— Трудно е за обяснение — отвърна Ема.

Те подминаха парка, където бяха играли тенис. Големите прожектори осветяваха единия от кортовете, но на него не се виждаше никой. След това минаха покрай комплекса със спа салона, в който двете с Лоръл си бяха правили маникюр. След това „Ла Енкантада“, където бяха пазарували двете с Мадлин. Вляво се отклони пътят към „Холиър“; един голям разклонен кактус сочеше натам.

— Къде отиваме? — попита Итън.

Ема се отпусна на седалката. Къде би могла да отиде? В полицията? Сега дали щяха да й повярват? Дали щеше да успее да ги накара да отидат в стаята на Лоръл и да намерят клипа?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Автогарата в центъра на града.

Итън примигна.

— До хотел „Конгрес“?

— Да.

— Ще пътуваш ли?

Ема скръсти ръце пред гърдите си.

— Нещо такова.

Той кимна към краката й.

— Без обувки?

— Ще го измисля.

Итън я погледна странно, след това сви вляво на кръстовището и тръгна по магистралата. Тя беше почти празна по това време на нощта. Неонови табели осветяваха алфалтовите платна. ПАРКИНГ „ГОЛЕМИЯТ ДОГ“. МОТЕЛ „ШЕСТ“. Голямата каубойска шапка на „Арбис“. В планината блещукаха светлинки. Над главите им се разнесе бученето на хеликоптер.

— Мога ли да те попитам защо избяга от собственото си парти? — попита Итън, след като спря на светофара.

Ема отпусна глава върху облегалката.

— Просто трябваше да… си тръгна. Твърде объркано е за обяснение.

Светофарът светна зелено и той сви наляво в едно разклонение. Пътуваха мълчаливо по тъмния път. Не се виждаше нито една светлинка. Не се разминаха с нито един автомобил. Никакви къщи не се забелязваха покрай тротоара. Ема се намръщи и се загледа в отдалечаващата се магистрала. Светлините на града бяха в другата посока.

— Мисля, че обърка пътя.

— Не, не съм.

Ема продължи да гледа в огледалото за обратно виждане отдалечаващия се град. Пътят се издигаше и се спускаше. Итън отново зави, но този път беше още по-запустял и от предишния. Под гумите на колата захрущя чакъл. Минаваха покрай високи кактуси. Сърцето й изведнъж затупка ускорено.

— Итън, това не е правилният път! — настоя тя.

Итън не й отговори. Той подкара колата нагоре по нисък хълм. В далечината проблясваха светлинки, толкова далеч, колкото и звездите. Ема усети по шията си как пулсират одраскванията от опита да бъде удушена миналия уикенд. Устата й пресъхна. Тя се обърна към Итън. Той беше присвил очи. Ръцете му здраво стискаха волана.

— Ема… — извиках аз със слаб глас. Изведнъж всичко ми се стори ужасно нередно.

Стомахът на Ема се сви. Бавно и внимателно тя протегна ръка към дръжката на вратата и започна да я дърпа.

Щрак. Малката дръжка, която заключваше вратата, се размърда свободно. Тя се опита да натисне бутона за отключване на вратата, но той не помръдна.

— Спри колата! — изкрещя тя, внезапно връхлетяна от страх. — Спри веднага колата!

Итън натисна спирачките толкова рязко, че Ема полетя напред и блъсна рамото си в жабката. Колата се люшна назад. Двигателят боботеше шумно. Тя се вгледа в тъмнината. Доколкото можеше да прецени, намираха се насред голата пустиня. Тук дори нямаше път.

— Какво? — попита Итън. — Какво има?

Тя се обърна към него, разтреперана. По бузите й се стичаха сълзи.

— Искам да сляза. Моля те, отключи вратата. Моля те.

— Успокой се — рече нежно той. Разкопча колана си и се обърна с лице към нея. След това я хвана за китката. Не много силно, но не беше й хлабаво. — Просто искам да се отдалеча достатъчно, за да не ни вижда или чува никой.

— Защо? — проплака Ема. През ума й минаваха всякакви ужасяващи възможности.

— Мисля, че има нещо, което знам. — Гласът на Итън се снижи с една октава. — Нещо, което едва ли би искала останалите да разберат.

— За какво говориш?

Итън преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Ти не си онази, за която се представяш.

Ема примигна.

— М-моля?

— Ти не си Сътън. Не може да си.

Думите му се врязаха в съзнанието на Ема. Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук. Откъде би могъл да знае? Тя леко провери дръжката на вратата. Все още не се отваряше.

— Разбира се, че съм Сътън — произнесе с разтреперан глас. Сърцето й биеше лудо.

— Въобще не се държиш като нея.

Ема преглътна тежко. Започваше да се чувства като замаяна.

— К-как би могъл да го разбереш?

Итън се наведе леко напред.

— Известно време си мислех, че Сътън се е променила — от онази нощ, когато се появи в двора ми. Но тази вечер си съвсем различна. Ти си някоя друга — каза той с тъжен глас. — Това ме побърква. Затова по-добре ми кажи какво става тук.

Ема го погледна, вцепенена от страх. Но докато Итън говореше, в съзнанието ми постепенно започнаха да изплуват спомени. Странната, разсеяна усмивка на Итън. Миризмата на пустинни растения, на прах. Усещането как някой нахлузва нещо меко върху главата ми и притиска нещо тънко и остро към шията ми. Кискане.

Внезапно в главата ми избухна верижна реакция. Светлините запалиха други светлини. Образите предизвикаха появата на други образи. И просто така, изведнъж, пред очите ми се разгърна един нов, ярък спомен, също както червен килим се разгъва пред краката на кралица. Единственото, което ми оставаше, беше да го наблюдавам безпомощно…

31.

Не е смешно, кучки

Неясната размазана фигура ме хвана за раменете и ме измъкна от багажника. Ударих си коленете в ръба и си изкълчих глезена, когато стъпих на твърдата земя. Две ръце ме хванаха за раменете и ме завъртяха на другата страна. Наведох глава, опитвайки се да видя земята под краката ми, но беше твърде тъмно. Надушвах пустинен пожар нейде в далечината, но нямах представа къде се намирам. Може би бях в Тусон. Можех да съм и на луната.

Същите ръце ме бутнаха да седна. Стоварих се върху нещо, което напомняше на сгъваем дървен стол. Извиках приглушено, парцалът в устата ми беше подгизнал от слюнката ми.

— Млъквай — изсъска някой.

Опитах се да ритна човека до мен, но не достигнах нищо.

Разнесе се хрущене на чакъл и след това тихо електронно изпиукване. През превръзката върху очите ми успях да забележа тънък лазерен лъч, насочен към мен. Забих здраво зъби в парцала.

— Давай — прошепна някой. Момиче. Още хрущящи стъпки. След това усетих нечии ръце на шията ми. Огърлицата с медальона, която никога не свалях, се опря в гърлото ми. Главата ми се отметна назад. Започнах да извивам ръцете си, но не можех да ги освободя. Голите ми крака ритаха, удряйки се в студената неравна земя.

— По-силно — чу се шепот.

— Малко по-високо — прошепна някой друг. Верижката се впи в гърлото ми. Опитах се да си поема въздух, но не успях. Дробовете ми крещяха за въздух. Цялото ми тяло започна да гори. Наведох рязко глава напред и отново видях тесния червен лъч, насочен към мен. Зад светлината се движеха две сенки. Виждах бели зъби, проблясване на бижута. Умирам, помислих си аз. Те ме убиват.

Погледът ми се замъгли. Пред очите ми се появиха петна. Главата ми пулсираше, мозъкът ми отчаяно се нуждаеше от кислород. Исках да се боря, но изведнъж се оказах твърде слаба, за да ритам или да се гърча. Дробовете ми потръпнаха, готови да се откажат. Може би щеше да е по-лесно да се откажа. Един по един всичките ми мускули започнаха да се предават. Усещането беше като дълго чакана почивка, като отпускане в леглото след продължителен тенис мач. Всички звуци около мен постепенно заглъхваха. Зрителното ми поле се стесни, оставяйки само един тунел от светлина. Вече дори притискането на огърлицата в гърлото ми не болеше толкова. Усетих как главата ми клюмва напред, как вратът ми вече не е скован. Обгръща ме мрак. Не виждам нищо. Все още ме е страх, но усещането е някак приглушено. Борбата изисква твърде много усилия.

Някъде в главата си чувам силен шепот. Някой вика името ми. След това се чуват приглушени писъци и множество стъпки. Нещо тежко пада на земята с тъп удар. Секунди по-късно кожата ми усеща как някой сваля превръзката от очите ми и изважда парцала от устата ми.

— Сътън? — чувам аз тих глас. Момчешки глас. Вятър погалва лицето ми. Косата ми ме гъделичка по челото. — Сътън? — викаме отново същият глас.

Бавно започвам да идвам в съзнание. Връхчетата на пръстите ми са изтръпнали. Дробовете ми се разширяват. Пред очите ми се появява петно, после още едно. Единият ми клепач потрепва. Оглеждам се замаяно, сякаш съм се събудила от упойка, след като са ми извадили сливиците. Къде се намирам?

Зрението ми се прояснява и аз виждам празния триножник пред мен. На тревата лежи паднала видеокамера, светещият й бутон примигва. Намирам се на някакво сечище, но не виждам никакви коли или светлини. Въздухът мирише на цигари. След това забелязвам, че до мен е коленичил някой. Скачам от стола и се вцепенявам.

— Добре ли си? — виква човекът. Докосва въжето, с което са завързани ръцете ми. — Господи — промърморва той под носа си.

Оглеждам го, все още дезориентирана. Той има късоподстригана коса, пронизващи сини очи и е облечен с черна тениска, зелени брезентови панталони и черни маратонки „Кънвърс“. В лявата си ръка държи превръзката, която е свалил от очите ми. За миг се поколебавам дали това не е човекът, който ми е причинил всичко това, но изразът на лицето му представлява смесица от отвращение и загриженост, които веднага ме отказват от тази мисъл.

— Все още не мога да виждам много добре — произнасям с дрезгав глас. — Кой си ти?

— Итън — отвръща той. — Итън Лендри.

Аз мигам учестено. Итън Лендри. Мозъкът ми като че ли е потопен в кал. Не мога да се сетя кой е той. Спомням си мрачно момче, което върви по коридора. Изпълнено с надежда лице, което ме гледа от другия край на паркинга.

— К-какво стана? — питам аз със слаб глас.

— Не знам. — Итън се протяга и развързва ръцете ми. — Видях някой да те души. Изтичах на сечището и те се разбягаха.

— Хвърлиха ме в багажника — промърморих аз. — Някой ме довлече тук.

— Видя ли кой беше?

Поклащам глава. После се вглеждам в Итън, опитвайки се да се сетя какво знам за него. Защо не го харесвам. Може би е просто един от онези случаи, в които не харесваме нещо толкова отдавна, че вече сме забравили защо. Но внезапно ме връхлита усещането, че той е единственият ми приятел на този свят.

Пропукване. Зад гърба ми пропукват съчки и аз се обръщам. Между дърветата се появяват три фигури и се спускат към мен.