На фона на ярката флуоресцентна светлина тя изглеждаше истинска и плашеща.

Устните на русокоското се движеха, докато я четеше.

— Сътън — натъртено прошепна той. Сякаш в главата му светна крушка. Той вдигна слушалката на телефона и натисна един бутон. — Куинлън? Свободен ли си?

Остави слушалката и потупа оранжевия стол до бюрото си.

— Седни тук — каза той на Ема. След това грабна бележката, тръгна към дъното на стаята и изчезна зад една врата с надпис „Детектив Куинлън“. Ема се загледа в силуета му, очертаващ се през стъклената врата. Докато говореше, той ръкомахаше енергично.

Вратата на кабинета отново се отвори и русокосото ченге излетя навън. След него се появи Куинлън — по-висок, по-възрастен тъмнокос мъж с кафява папка под мишница и чаша кафе в ръка. Щом забеляза Ема, която седеше до бюрото, той направи гримаса.

— Колко пъти ще минаваме през това? — попита той, размахвайки бележката на Ема във въздуха.

Ема се огледа. Да не би да говореше на някой друг? С изключение на господин Срамни части на пейката, в стаята нямаше никой друг.

— Моля?

Куинлън се подпря с две ръце върху облегалката на стола.

— Макар че фалшива заплаха за убийство е нещо ново дори за теб, Сътън.

Чувайки името, Ема се почувства така, сякаш бе получила удар в стомаха.

— Не. Аз не съм Сътън. Аз съм близначката й, Ема. Той не ви ли каза? — Тя посочи с палец русокосото ченге. — Нещо лошо й се е случило и който го е направил, сега ме заплашва! Казвам ви истината!

— Също както казваше истината и за онзи труп край планината Лемън миналата година? — Куинлън сви устни. — Или че съседката ти отглежда деветдесет чихуахуа в къщата си за гости? Или както когато се кълнеше наляво и надясно, че си чула бебешки плач от контейнера за отпадъци зад „Трейдър Джо“? — Той потупа по папката. — Да не мислиш, че не си записвам всичките ти изпълнения?

Ема погледна папката. На етикета й с черен флумастер беше написано „СЪТЪН МЪРСЪР“. Това я накара да се сети за приемния й брат Дейвид от Карсън сити. На всеки няколко седмици той се обаждаше на ченгетата и съобщаваше, че химическите тоалетни на близката строителна площадка горят, само за да гледа как пожарните коли минават покрай къщата. Накрая диспечерите от 911 отказаха да се връзват на номерата му и не му повярваха, когато им се обади и се развика, че храсталаците в задния им двор горят. Пламъците бяха погълнали половината къща, преди пожарните коли да пристигнат. Дейвид официално получи прякора „Момчето с тоалетните“. Дали тукашните полицаи не смятаха, че Сътън е просто „Момичето с бебето в контейнера“?

Ема порови в чантата на Сътън и извади розовия й айфон. С треперещи пръсти набра адреса на сайта, който Травис й беше показал.

— Тук има клип, на който някой я души. Може вие да разберете къде се намира това.

Първата страница най-после се зареди. Ема написа „СътънОтАдоЯ“ в полето за търсене. След миг се появи нова страница: Съвпадения не са намерени.

— Какво? — извика тя. После погледна умолително полицаите. — Това е някаква грешка. Преди два дни клипът си съществуваше, кълна се!

Куинлън изсумтя. Преди Ема да усети какво става, той протегна ръка и дръпна бежовата чантичка от рамото й. Измъкна синьото й портмоне, отвори го и извади отвътре шофьорска книжка. На едната й страна със сини букви пишеше АРИЗОНА. Сътън се хилеше на камерата с идеално гримирано лице и прибрана коса. Ема се сети за собствената си снимка на шофьорската книжка, която беше направена в зле осветена стая на КАТ без климатик в деня, след като спешно й бяха извадили един мъдрец. Косата й падаше на челото, гримът беше започнал да се стича по лицето й, а бузите й бяха подпухнали като на катерица. Приличаше на мазен Шрек.

Куинлън размаха портмонето напред-назад пред очите й.

— Тук пише, че ти си Сътън Мърсър. А не някакво си момиче на име Ема.

— Това не е мое — отвърна Ема със слаб глас. Почувства се като птичката, която няколко седмици по-рано беше попаднала в затворения гараж на Клариса — обезумяла и отчаяна. Как щеше да успее да убеди всички, че не е Сътън… когато изглеждаше точно като нея? Изведнъж я връхлетя една мисъл: убиецът я беше наблюдавал, докато чакаше Сътън. Може би точно той я беше примамил тук? От колко време беше мъртва Сътън? Все пак щом няма изчезнало момиче, значи няма и престъпление.

Тя посочи бележката.

— Не може ли поне да я проверите за отпечатъци?

Той отстъпи назад, скръсти ръце на гърдите си и я погледна така, сякаш казваше: „Шегуваш ли се?“.

— Човек би си помислил, че момичето, чиято кола е конфискувана, ще гледа да стои далеч от неприятностите. Нали знаеш, че глобата може да нарасне.

— Но… — Ема млъкна безпомощно. Не знаеше какво да каже. Телефонът на русокосото ченге иззвъня и той го вдигна. През входната врата влетя друг полицай с кафява каубойска шапка и се отправи към едната от стаите за разпит.

— Ето. — Детектив Куинлън подхвърли портмонето на Ема с отвратено изражение на лицето. След това се наведе към нея. — Сега ще те откарам обратно в училище. Ако отново те видя тук, ще те затворя в килия за през нощта. Да видим дали ще ти хареса. Ясен ли съм?

Ема кимна.

Куинлън я поведе към вратата и през паркинга. За голям неин ужас той отключи полицейската кола и й махна с ръка да сяда отзад.

— Влизай вътре.

Ема зяпна.

— Сериозно ли?

— Аха.

Тя стисна юмруци. Невероятно. След миг вече сядаше на задната седалка в полицейска кола, където сядаха престъпниците. Вътре миришеше на повръщано и на освежител за въздух. Някой беше написал ЗАДНИК на тапицерията от изкуствена кожа. Куинлън се настани зад волана и запали двигателя.

— Отивам до „Холиър“ — каза той по радиото, прикрепено към централната конзола. — Ей сега се връщам. — Ема се свлече надолу върху седалката. Добре поне, че не пусна сирената.

Докато Куинлън излизаше от паркинга, тя постепенно започна да осъзнава реалността. Беше лесно — дори забавно — да се преструва на Сътън на купона. Но тя искаше да се срещне с нея, не да заживее живота й. И въпреки че винаги беше искала да разследва някое престъпление, никога не си беше представяла, че ще участва в нещо подобно. Но щом нямаше кой да й повярва — а кой друг, ако не семейството на Сътън и полицията? — Ема просто нямаше кой знае какъв избор. От нея зависеше да разбере какво точно става тук.

Но всъщност тя не беше сама. Отново се замислих защо съм тук с Ема, защо наблюдавам всяко нейно движение, защо се мъкна подире й, докато тя навлиза в живота ми, движи с приятелите ми и целува гаджето ми. Старата госпожа Хънт, зловещата ни съседка с многото котки, веднъж ми беше казала, че призраците остават в този свят, когато имат някаква недовършена работа, която им пречи да преминат в отвъдното. Може би точно затова бях тук — за да разкрия собственото си убийство.

11.

Пази се от дяволското дете!

Десет минути по-късно Ема стоеше в дамската тоалетна на първия етаж в гимназията „Холиър“. Малкото помещение, облицовано с розови плочки, миришеше на парфюм „Аякс“ и на застоял цигарен дим. Слава Богу, под вратите на кабинките не се виждаха крака и пред умивалниците не се бяха струпали момичета.

Тя погледна към разплаканото си лице в огледалото. Под очите й имаше тъмни кръгове, тревожни бръчки на челото й, червени петна по бузите и брадичката, каквито винаги се появяваха, когато беше плакала. Тя се опита да се усмихне, но крайчетата на устата й бързо увиснаха надолу.

— Я се вземи в ръце — смъмри тя отражението си. — Можеш да се справиш. Можеш да бъдеш Сътън.

Трябваше да го направи, поне докато намери някой да й повярва. Предишната вечер се беше справила добре, разбира се, но това беше преди да разбере както става всъщност.

Връхлетя я нова вълна от тъга и по бузите й се затъркаляха сълзи. Тя откъсна една хартиена салфетка от диспенсъра. Колко ли пъти Сътън е използвала тази тоалетна? Колко ли пъти се е оглеждала в огледалото? Как ли би се чувствала, ако разбере, че Ема е заела мястото й?

Честно казано, не бях съвсем сигурна. Как би могла Ема да открие кой ме е убил… като се представя за мен? Струваше ми се невъзможно. И все пак… Ема беше единствената, освен убиеца ми, която знаеше, че съм мъртва. Тя беше единственият ми шанс.

Звънецът иззвъня. Ема мацна под очите си малко коректор, който беше открила в чантата на Сътън, оправи косата си и излезе от тоалетната, опитвайки се да изглежда самоуверена, въпреки че коремът й се свиваше от притеснение. Коридорът беше пълен с хора, които ровеха из шкафчетата си, момичета се прегръщаха и си разказваха случки от лятната ваканция, а момчета, облечени с футболни и баскетболни якета, се блъскаха покрай фонтаните.

— Здрасти, Сътън! — извика някакво момиче, което мина покрай нея. Ема се насили да се усмихне.

— С нетърпение очаквам купона за рождения ти ден! — извика едно момче от другия край на коридора. В съседната класна стая две тъмнокоси момичета зашушукаха и я посочиха. Ема отново се сети за бележката. Всеки би могъл да я напише… дори някой от училище.

Тя разгъна програмата, която госпожа Мърсър й беше дала на закуска. За щастие се намираше близо до стаята, където беше първият час за деня, нещо, съкратено просто като Н-103 в стая 114. Щом Ема влезе през вратата, тя видя до дъската да виси голямо знаме в черно, червено и жълто. На катедрата лежеше голям афиш с надпис „УВАЖАВАЙТЕ ВЕЛИКИЯ УМЛАУТ!“. На задната стена висеше плакат на дундесто момче, облечено с кожени панталони. От устата му излизаше балон, в който беше написана репликата му „EINS, ZWEI, DREI“6.

Ема се намръщи. „Н“ от програмата означаваше немски. Eins, zwei и drei всъщност бяха единствените немски думи, които знаеше. Идеално. Тя се стегна, за да не заплаче отново.

Докато вървеше между чиновете, съучениците й се усмихваха. Седна най-отзад. Тогава забеляза едно познато тъмнокосо момче, което седеше до прозореца и зяпаше навън: това беше Итън, момчето с телескопа от предишната нощ. Господин Бунтовник без кауза.

Итън се обърна и погледна през рамо, сякаш беше усетил, че Ема го гледа. Когато я забеляза, погледът му като че ли живна. Тя леко му се усмихна и устните й оформиха едно „здрасти“. Той й се усмихна в отговор. Но когато едно друго момиче мина покрай него и измърка: „Здрасти, Итън“, той просто й кимна кратко.

От другия край на стаята се разнесе едно „пс-с-т!“. Ема се извърна и през няколко чина видя русата коса на Гарет. Той й махна с ръка и й намигна. Ема му махна в отговор, но се почувства като измамница. Как ли щеше да се почувства приятелят на Сътън, ако разбере, че тя е мъртва? А тя дори не можеше да му каже.

Звънецът отново иззвъня и всички си седнаха по местата. Една азиатка с късоподстригана коса и дълга синя рокля, която изглеждаше твърде затворена за аризонската жега, влезе сковано в стаята. Фрау Фенстърмахер, написа тя на дъската и със замах подчерта името си. Ема се зачуди дали жената е сменила името си, за да звучи по-автентично.

Фрау Фенстърмахер свали очилата по-надолу на носа си и прегледа списъка на класа.

— Пол Андерс? — излая тя.

— Тук — отвърна момче с очила с тъмни рамки и тениска на групата „Гризли беър“.

— Отговорете на немски! — Учителката едва ли беше по-висока от пет фута, но в нея имаше нещо твърдо и заплашително, което я караше да изглежда така, сякаш може да срита задниците на всички.

— Ох. — Пол се изчерви. — Ja7.

Прозвуча като „ях“.

— Гарет Остин?

— Ja, ja. — Гарет го произнесе като някой шведски готвач. Всички се закискаха.

Фрау Фенстърмахер продължи да чете имената. Ема прокара нервно пръсти по анархическия символ, който някой беше надраскал върху чина. Кажи ja, когато извика Сътън Мърсър, не спираше да си повтаря тя. Беше сигурна, че ще забрави.

След още девет ja, Фрау Фенстърмахер впери поглед в списъка.

— Сътън Мърсър? — извика тя с възможно най-сърдит глас.