Ема отвори уста, но като че ли някой беше натикал виенски шницел в гърлото й. Всички се обърнаха към нея. Кискането отново се разнесе.

Фрау събра веждите си.

— Виждам ви, фройлайн Мърсър. Знам коя сте. Вие сте Teufel Kind. Дете на дявола. Но не и в моя час, ja — рече тя. Гласът й подрезгавя.

Всички отново се засмяха.

— Чух, че на два пъти едва не са я арестували това лято — прошепна едно момиче с дълъг плетен потник и тесни дънки на друго с вълниста коса, което седеше на съседния чин. — Освен това научих, че колата й е конфискувана. Има толкова много нарушения, че накрая паякът я е вдигнал.

— Ченгетата я докараха тази сутрин на училище — отвърна шепнешком момичето с вълнистата коса.

Плетеният потник сви рамене.

— Не съм изненадана.

Ема се сви в стола си, мислейки за папката с името на Сътън в полицейското управление. Що за откачалка беше тя? Бръкна в джоба си, докосна бележката и изпита отчаяно желание някой да я види, да й повярва. Но след това я пусна, извади айпада на Сътън и го постави на чина. Сега оставаше само да разбере как да го пусне.

* * *

Още шест часа с предпазливи учители. Осем сбъркани посоки. Обяд с Мадлин и Шарлът, които поздравиха Ема за това, че е дошла на училище с полицейска кола — очевидно за тях това беше нещо добро. И в края на деня Ема отвори шкафчето на Сътън. Беше се пречупила и беше погледнала в портмонето на Сътън, защото осъзна, че няма да издържи цял ден, без да хапне нещо. Освен парите в брой, шофьорската книжка на Сътън, кредитна карта „Америкън експрес“ и хороскоп на зодията дева за месец август, вътре имаше и малко листче хартия, на което бяха написани номерът на шкафчето й и комбинацията за отключването му. Сякаш Сътън нарочно го беше сложила вътре, с надеждата, че Ема ще го открие.

Само ако го бях оставила нарочно. Само ако бях оставила на Ема тонове улики кой ми беше причинил това — като например да нарисувам една голяма мишена на челото на убиеца, може би. Но й се възхитих за това как внимателно прегледа всяко листче хартия в портмонето ми, сякаш то съдържаше някакво жизненоважно доказателство. Освен това си направи списък със съучениците ми от различните курсове; записа си неща като „Сиена, два чина след мен, история: усмихва се, изглежда приятелски настроена, спомена за някакъв «инцидент с яйце»“ и „Джеф, по диагонала, геометрия: не спира да ми хвърля странни погледи, пошегува се (?), че днес изглеждам «по-различно»“. Дали и аз щях да се сетя да го направя, ако местата ни бяха разменени? Дали щях да се втурна да отмъщавам за сестрата, която дори не познавам? Но забелязах и още нещо в Ема: как върви по коридора със здраво стиснати устни, сякаш сдържа дъха си. Как се втурва в дамската тоалетна и се взира в огледалото, сякаш за да намери смелост да продължи. И двете криехме тайни. И двете бяхме толкова самотни.

Ема отвори гардеробчето си. То беше празно, с изключение на една парцалива тетрадка и две снимки на Сътън, Мадлин и Шарлът, залепени от вътрешната страна на вратичката. Точно когато се канеше да събере всички учебници, които беше получила днес и някак си да ги натъпче в кожената чантичка на Сътън — що за идиот е да не се сети да вземе раничка за училище! — тя усети нечия ръка на рамото си.

— Да не си решила да зарежеш тениса?

Ема се обърна. Шарлът беше застанала пред плаката с надпис „ЗАЩО НАРКОТИЦИТЕ НЕ СА ГОТИНИ“. Беше вързала червената си коса на висока опашка и беше облякла бяла тениска, черни спортни шорти и сиви маратонки „Найк“. През рамо беше метнала същия сак, какъвто майката на Сътън й беше приготвила сутринта.

Тенис. Точно така.

— Мислех си за това — промърмори Ема.

— Не, не си. — Шарлът я хвана под ръка и я поведе по коридора. — Хайде. Лоръл остави екипа ти в съблекалнята на отбора, след като сутринта се опита да влезеш в затвора. Маги ще ни убие, ако закъснеем.

Докато двете вървяха, Ема поглеждаше към Шарлът, изненадана, че е в отбора по тенис. С широките си рамене и яка фигура тя приличаше повече на борец. Ема прехапа виновно устни. Каква злобна мисъл.

Не по-злобна от моите, съдейки по онова, което си спомних. И някак си имах усещането, че това е само върхът на айсберга.

Ема и Шарлът бързаха по коридора на годишника, който беше украсен със снимки на ученици от предишни години. Ема забеляза фотография на Сътън, която се смееше заедно с приятелките си на двора пред училището. До нея висеше любителска снимка на Лоръл и познато тъмнокосо момче, седнали на скамейките до игрището, заети с борба с палци. Ема със закъснение го разпозна. Това беше същото момче от дъската със снимки в стаята на Сътън… и от плаката „Изчезнал“, който висеше в полицейското управление: Теър, братът на Мадлин. Ема се запита какво ли му се е случило. Къде и защо е избягал? Ако въобще е избягал, също като Сътън.

— Как мина денят ти? — Опашката на Шарлът я плесна по гърба.

— Ами, добре. — Ема се стрелна покрай две момичета, които вървяха в другата посоки, понесли сценария на „Моята прекрасна лейди“. — Макар че всичките ми учители се държаха така, сякаш искат да ми отрежат главата.

Шарлът изсумтя.

— Като че ли си изненадана от това.

Ема прокара пръсти по грапавия ремък на сака. Да, искаше й се да признае. Не й се случва всеки ден някой учител да я нарече „дете на дявола“ или да я накара да седне на първия чин, за да може „да я наглежда“, или да я погледне и да каже: „Всички чинове са закрепени за пода, Сътън. Просто исках да те информирам“. Ами, добре.

Но Шарлът вече беше започнала да се оплаква от учителя си по физическо и нещо, което тя нарече „вонливия отдушник“.

— А госпожа Грейди по история се е заяла с мен — оплака се тя. — След като звънецът би, тя ме извика при катедрата и започна: „Ти си умно момиче, Шарлът. Не се занимавай с онези момичета, с които обикновено те виждам. Направи нещо в живота си!“ — Тя завъртя очи.

Двете завиха към крилото по биология. Пред едната от стаите стоеше човешки скелет, при вида на който Ема потрепери. Сътън може би изглеждаше точно така, помисли си тя.

В този миг Шарлът я смушка отстрани.

— Но стига за мен. Ти как си? — Тя присви очи, поглеждайки към гърдите на Ема. — Къде ти е медальонът?

Ема опипа голия си врат.

— Не знам.

Шарлът повдигна вежди.

— Това вече е изненада. — Тя придърпа нагоре дръжката на сака си. — Как вървят нещата между теб и Гарет?

— Ами, всичко е наред — отвърна бавно Ема. Тя си спомни снимката във Фейсбук, на която Сътън и Гарет изглеждаха толкова щастливи. Ще трябва да се задоволи с това.

Шарлът я погледна и се усмихна хладно.

— Чувам, че ще ти вземе нещо много специално за рождения ден.

— Така ли?

— Аха. Късметлийка. — Гласът й прозвуча пресипнало. Ема й хвърли един бърз поглед, но Шарлът беше заета да оправя дръжката на сака си.

Миг по-късно те влязоха в съблекалнята, в която отекваха звуците от затварящи се шкафчета и мажоретки, които загряваха с пляскания на ръцете и подскоци. Ема бързо се преоблече с шортите и потника, които майката на Сътън беше сложила в сака, след което последва Шарлът през лабиринта от коридори, за да се присъединят към останалите от отбора по тенис. Всички момичета лежаха на пода, повдигнали тазовете си нагоре, и правеха упражнения за разтягане. Ема видя Лоръл във втората редица; щом Лоръл ги забеляза, тя побърза да извърне глава. Едно момиче от първата редица погледна намръщено Сътън. Ниша.

— Сътън? — повика я някой. Към Ема се приближаваше двайсет и няколкогодишна жена и й се усмихваше. Тя беше вързала русата си коса с розови оттенъци на опашка, и носеше синя тениска с надпис ТРЕНЬОР ПО ТЕНИС, ГИМНАЗИЯ ХОЛИЪР и името й Маги, бродирано на едната й гърда. — Хайде, включвай се! Капитаните в първа редица!

Капитаните? Ема едва не избухна в смях. Единственият й опит в тениса беше от игричките на Нинтендо, които играеше в дома на Алекс. Тя погледна безпомощно към Шарлът, но Шарлът просто сви рамене.

— Хайде, започвайте! — махна с ръце треньорката Маги. Ема отново погледна към Ниша в първата редица. Тя беше облечена със сива тениска с надпис КАПИТАН, ОТБОР ПО ТЕНИС, ГИМНАЗИЯ ХОЛИЪР. Ема примигна. Вселената определено й кроеше номера.

Тя бавно мина между момичетата с вдигнати тазове и стигна до първата редица. Усмихна се приятелски на Ниша, но тя я стрелна със злобен поглед.

Маги наду свирката си и всички от отбора седнаха на пода.

— Както вече знаете, при нас е традиция в първия ден от новата учебна година обличаме екипите на „Холиър“, за да покажем отборния си дух. — Две момичета се развикаха окуражително и засвириха с уста. — Ниша Банерджи и Сътън Мърсър, новите ни капитани, ще ни окажат честта да ви раздадат екипите.

Маги посочи синята пластмасова кутия, която стоеше пред Ниша. Ема надникна вътре и видя грижливо сгънати екипи за тенис, подредени в спретнати купчинки. Тя се опита да извади един, но Ниша я перна по ръката.

— Аз ще се заема.

Ниша се обърна към отбора и започна да ги вика по имена. Момичетата се приближаваха една по една. Ниша им подаваше униформите така, както директор връчва дипломите на абитуриентите. След като всички момичета получиха екипите си и след като Маги се прибра в кабинета си, Ниша извади последния екип от кутията и го подаде на Ема.

— Ето и твоя, Сътън.

Ема разгъна екипа и го разгледа. Ръкавите бяха дълги около два и половина сантиметра. Тениската не успяваше да покрие корема й. Или някой я беше свил в сушилнята, или беше ушита специално за някой Смърф. Няколко момичета се изкикотиха.

Ема усети как се изчервява.

— Ъ-ъ-ъ… няма ли нещо малко по-голямо?

Ниша преметна опашката си през рамо.

— Вече раздадох всички, Сътън. Това ти се полага, защото вчера следобед не ми помогна да разпределя екипите.

— Но… аз не бях тук вчера! — възрази Ема. Технически погледнато тя беше в автобуса на път за Тусон.

Ниша изсумтя презрително.

— Тогава значи на купона у дома е имало някой друг, който страшно много прилича на теб! — Тя посочи с пръст мини униформата. — Хайде, обличай се по-бързо, колежке! Нали трябва да покажеш малко отборен дух! — Тя тръгна навън към тенискортовете, поклащайки бедра, следвана от няколко от по-малките играчи. Кикотът ставаше все по-силен и по-силен и отекваше във високите стени на салона.

Ема сви на топка екипа. Досега никой не се беше държал толкова очевадно злобно с нея. Ниша определено мразеше Сътън.

Аз също мислех така. И това някак си ме изнервяше.

Шарлът се приближи до Ема със свити устни.

— Не можем да й позволяваме да се държи така с теб — изсъска тя в ухото на Ема. — И ти ли мислиш същото като мен?

Ема я погледна безизразно.

— Да я пипнем — завърши Шарлът. — Скоро.

Да я пипнем! Ема усети как вътре в нея се надига някакво неопределено усещане. Но преди да успее да каже нещо, Шарлът я дръпна към вратата и я изведе под безмилостното слънце на Аризона, оставяйки и двете ни да се питаме какво има предвид.

12.

Първата проблемна семейна вечеря на Ема

Веднага, щом Ема се прибра от тренировката по тенис, обонянието й беше подразнено от миризмата на пържоли, печени картофи и кроасани. Госпожа Мърсър подаде глава през вратата на кухнята.

— А, ето те и теб. Вечерята е готова.

Ема прокара ръка по мократа си коса. Веднага ли! Надяваше се да се усамоти за няколко минути преди вечеря. Да се качи горе, да се свие на топка в леглото и да оплаче мъртвата си сестра, която никога не беше виждала, да реши какво ще прави по-нататък…

Тя остави сака на Сътън във фоайето и влезе в кухнята. Госпожа Мърсър поставяше кани с вода на масата, а господин Мърсър отвори бутилка вино и наля в две чаши. Лоръл вече седеше на масата и си играеше с вилицата си. Беше си тръгнала от тренировката по тенис, без да предложи на Ема да я докара.