Сърцето й затупка лудо. Боже, помисли си тя. Ами ако най-великият номер се случваше в момента? Ами ако Ема беше основната атракция?

Алкохолът изгаряше стомаха й. Тя се изправи, залитайки, хукна към най-близката врата и я отвори. Зад нея имаше цяла стена чанти и обувки. Ема затръшна вратата и тръгна в обратна посока.

Шарлът се изправи, хвана я за раменете и я завъртя наляво.

— Банята е натам, слънце. — Тя я побутна нежно към бялата врата в другия край на стаята. — И не повръщай във ваната като последния път!

— Това направо го пускам в Туитър! — изкиска се Габриела.

— Не, аз ще го пусна! — изписка Лилиана.

Ема нахълта в банята и затръшна вратата зад себе си. Наведе се над огромния мраморен умивалник и осъзнаването на ставащото се стовари с пълна сила върху нея. Сътън въобще не беше мъртва. Тя беше организирала всичко. Някак беше открила съществуването на Ема и беше качила клипа със задушаването в интернет, за да може отдавна изгубената й близначка да я намери. Беше привикала Ема при каньона Сабино, знаейки много добре, че Мадлин ще я забележи на път за купона на Ниша. Сътън ги беше накарала всички да помислят Ема за нея… както беше успяла да измами и самата Ема.

Подозренията на Ема се преплетоха с моите. Дали наистина съм знаела за нея от преди? Дали я бях примамила тук, а след това бях станала жертва на собствения си номер? Момичето, което опознах тази вечер, онази Сътън, която всички познаваха толкова добре, изглеждаше напълно способна да го извърши. Но докато ровех в оскъдните си спомени и наблюдавах Ема, на която не можех по никакъв начин да помогна, всичко това не ми се струваше реално. Не исках да е истина.

Ема грабна резервната ролка тоалетна хартия от шкафчето и я запрати по стената. Тя отскочи от облицованата с плочки стена и падна във ваната. Ема се свлече на пода върху влакнестото килимче. Помещението беше огромно, с мини сауна и тоалетна масичка, върху която беше струпана повече козметика, отколкото предлагаха в „Сефора“. По стените имаше снимки на Шарлът и останалите момичета, някои от тях поставени в рамки, други закачени с кабарчета, трети просто напъхани под ъгълчетата на огледалата. Над тоалетната чиния висеше снимка на Мадлин в пета позиция. От стената до душкабината й се хилеше голият до кръста Гарет.

Повечето снимки бяха на Сътън. Тя гледаше, усмихваше се и пращаше въздушни целувки от всеки ъгъл. Правеше реверанси и се кискаше, въртеше се с разперени ръце, позираше, облечена в пищни рокли, а липсващият медальон блестеше на шията й. Внезапно Ема намрази образа на сестра си. Вгледа се в най-близката фотография, любителска снимка на Сътън, Шарлът и Мадлин, които стояха пред „Ин енд Аут бъргър“ и лакомо лапаха пържени картофки.

Преди да успее да се спре, тя грабна един молив за очи от масичката и нарисува свинска зурла на лицето на Сътън. След миг добави дяволски рога и опашка. Това я накара да се почувства малко по-добре.

Чу момичетата да се кискат в спалнята. Ема се изправи, погледна обезумялото си отражение в огледалото и наплиска лицето си с вода. Можеше да направи само едно нещо: да съсипе глупавия номер на Сътън, преди тя да изскочи от мястото, където се криеше, и да изкрещи: „Шегичка!“. В никакъв случай нямаше да й позволи да спечели.

Ема… Толкова ми се искаше да може да види блещукащото ми тяло и да разбере, че това не е шега. Че наистина и окончателно бях мъртва. Едно беше да върти очи пред начина ми на живот и да бърчи нос на приятеля ми, но въобще не исках да си мисли, че съм такъв човек, който е готов да използва отдавна изгубената си сестра по този начин. Самата аз не исках да бъда такъв човек.

Изведнъж флуоресцентната лампа на тавана угасна.

— Ехо? — извика Ема. Тя започна да търси дръжката на бравата, но не я намираше. Блъсна се в металното кошче за отпадъци. От другата страна на вратата се чу трясък. Шарлът изпищя.

— Сътън? Ти ли си това? — извика Лоръл. На долния етаж се включи аларма. Разнесоха се стъпки… прозвуча сирена. Ема се разтрепери.

Изведнъж мракът събуди спомен. Пред очите ми проблеснаха петна. Чух съскащ звук. Внезапно отново се озовах до сухото речно корито зад курорта, викайки името на Лоръл, с ръка, която затиска очите ми и опрян в гърлото ми нож. Само да изпищиш и си мъртва. Тогава изведнъж видях какво се случи после…

18.

Кой се смее сега?

— Само да изпищиш и си мъртва — изсъсква гласът в ухото ми, а ножът се притиска към гърлото ми. Някой ми връзва ръцете зад гърба и стяга очите ми с шал толкова силно, че платът се впива в тях. След това ми запушват устата. Нечии ръце ме хващат име повеждат напред. Под обувките ми хрущи чакъл, храсталаци драскат краката ми. До мен се чуват стъпки. Дрънкат ключове.

Водят ме нагоре по някакъв хълм. Пръстът ми се удря в някакъв издаден камък и ме залива болезнена вълна. Аз проплаквам, но някой ме ощипва по ръката.

— Коя част от „Само да изпищиш и си мъртва“ не можа да разбереш? — Острието се забива по-дълбоко в кожата ми.

След като продължаваме да вървим още около минута, изведнъж спираме рязко. Пронизително пиукане пронизва въздуха, отключва се врата на кола. Чувам хидравличното съскане на отварящ се багажник.

— Влизай. — Някой ме блъска отзад и аз падам вътре. Бузата ми се удря в нещо, което прилича на резервна гума. Свивам неудобно крака, за да се побера в тясното пространство. Туп. Капакът на багажника се затваря и настъпва тишина.

Усмихвам се в тъмнината. Нека започне вторият рунд от Играта на лъжи.

Приятелките ми успяха да ме излъжат в началото, но не могат да ме баламосват дълго време. С нетърпение очаквам да отворят капака на багажника, най-вероятно с надеждата да ме намерят парализирана от страх. Смотанячки! Вместо това аз ще изкрещя и ще уплаша тях. Как могат да са толкова недосетливи? „Само да изпищиш и си мъртва“ беше моя реплика — използвах я миналата пролет, когато се промъкнах в спалнята на Мадлин, преструвайки се на крадец. Сигурно Лоръл я беше казала, както обичаше да ме копира във всичко. Но те ще си платят. Може би под формата на сто и петдесет минутен масаж в „Ла Палома“ още утре. Ще имам нужда от него, да оправи всичките ми схващания от свиването ми в това малко пространство.

Двигателят изревава. Колата дава на задна и свива надясно, а аз се изтърколвам в още по-неудобна позиция. Намръщвам се. Отиваме ли някъде? Какъв е смисълът? Колата потегля напред и аз отново се претъркулвам, удряйки коленете си в покрива на багажника. М-м-м, измучавам през парцала, с който е запушена устата ми. Не може ли да се държат по-мило с мен? Ако продължават така, тази година няма да мога да играя тенис. Размърдвам ръце, опитвайки се да ги освободя, за да махна кърпата от очите си, но който ги е завързал, сигурно е посещавал бойскаутския курс за напреднали по завързване на възли. Сигурно пак е била Лоръл. Най-вероятно Теър я е научил. Двамата винаги се движат в екип.

Под гумите изхрущява чакъл, който отстъпва пред гладкия, равен звук на асфалтов път. Магистралата. Къде отиваме? Напрягам се да чуя разговора им, но в колата цари гробно мълчание. Никакъв звук от радиото. Никакво кискане. Нито дори тихо мърморене. Опитвам се да помръдна коляното си, но то е заклещено в резервната гума.

— М-м-м — обаждам се отново аз, този път по-високо. — М-м-м? — Ритвам тапицираната стена на багажника, на която е облегната задната седалка. Надявам се, че ритам нечий гръб.

Колата не спира. Гумите шумят върху бетонената магистрала. Парцалът, с който е завързана устата ми, се впива в кожата ми. Гърбът ме боли. Пръстите на ръцете ми започват да изтръпват. Ритам отново, но без полза. Колата продължава да се движи.

Изведнъж ме прерязва ужасна мисъл: А може би това не е номер. Може би наистина съм отвлечена.

Веселото ми настроение е заменено от нажежен до бяло страх. Викам с всички сили. Опъвам въжето на китките си, грубите нишки протриват кожата ми. С приятелките ми сме си погаждали всякакви щури номера, но винаги сме знаели кога да спрем. Никой не се е оказвал в болница. Никой не е бил нараняван — поне не физически. Мисля си за гласа в ухото ми. Звучеше ми като фалшивия баритон, който Шарлът се опитваше да докара… но може би не беше така. Ритнах задницата на багажника. Наместих се колкото можах и ритнах капака, с надеждата, че ще се отвори. Не спирах да ритам, чехлите ми се изхлузиха от краката. Като че ли сме се отдалечили доста, сигурно сме навлезли в пустинята. Никой няма да знае къде да ме намери. Никой няма да знае къде да ме търси.

— М-м-м! — не спирам да викам аз.

Най-накрая колата рязко спира. Изтърколвам се встрани и удрям брадичката си в стената. Затръшват се врати. Чуват се стъпки. Аз замръзвам, очите ми са пълни с парещи сълзи. Чува се остро изпищяване и капакът на багажника се отваря. Претъркулвам се по гръб, опитвайки се да видя през парцала върху очите ми. Успявам да различа само ореола около улична лампа и преминаващи фарове отляво. Над мен се надвесва широкоплещеста фигура, която закрива светлините. През прозрачния парцал успявам да различа нещо, което прилича на червеникава коса.

— М-м-м! — виквам отчаяно аз.

И тогава изведнъж пада мрак.

19.

Напускането не е вариант

Озовах се отново в банята на Шарлът. Ема се придвижваше опипом в тъмнината. След преживения спомен трябваше да призная, че почувствах облекчение. Случилото се не беше провален номер, който самата аз бях организирала. Не аз бях докарала Ема тук. Не си бях играла с чувствата й, за да надиграя приятелките си. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Може да съм правила много лоши неща, но поне не съм използвала отдавна изгубената си близначка тъй лекомислено, както се използва и захвърля салфетка.

Ема най-накрая успя да намери дръжката. Отвори вратата и се озова в спалнята на Шарлът. Върху килима в средата на стаята светеха пет телефона, които хвърляха дълги сенки върху лицата на приятелките ми.

— Какво стана? — прошепна Ема.

— Токът спря. — Шарлът изпи остатъка от водката си. Звучеше раздразнено.

На вратата се почука и всички изпискаха. Шарлът бързо скри бутилката водка и чашите под леглото. Миг по-късно госпожа Чембърлейн освети стаята с фенерче.

— Добре ли сте, момичета?

— И у съседите ли е спрял токът? — попита Шарлът. Ема забеляза, че тя се опитва да произнася отчетливо думите, което я правеше да звучи още по-пияна.

Госпожа Чембърлейн се приближи до прозореца и погледна навън. От прозорците на съседната къща струеше златиста светлина.

— Май не. Странно, а?

Ема неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Да.

— О, не се притеснявайте, момичета — каза госпожа Чембърлейн. — Просто има прекъсване в енергозахранването. Ако запалите свещи, не забравяйте да ги угасите, преди да легнете.

Тя затвори вратата. Момичетата отново се събраха в кръг на пода и се спогледаха стреснато. Внезапно се чу цвърчене и лампите светнаха. Стереоуредбата, която преди да спре токът въртеше някаква песен, изведнъж се включи отново и ги накара да подскочат. Принтерът на Шарлът в ъгъла изскърца и започна да загрява. Всички разтъркаха очи. След миг близначките Туитър грабнаха едновременно телефоните си и започнаха да набират текстове.

Шарлът протегна ръка към купата с чипс и загреба цяла шепа.

— Добре, Сътън. Кажи ни как успя да го направиш.

— Кое? — примигна изненадано Ема. Момичетата я погледнаха сърдито. — Електричеството ли? — изписка тя, внезапно осъзнавайки какво имат предвид. — Нямам нищо общо с това!

— Да бе, да. — Мадлин се облегна на голямата раирана възглавница. — Времето беше отлично подбрано. Тъкмо когато те въртяхме на шиш за това, че си изгубила усета си, и ти спираш тока. Не знам как успя да го направиш, Сътън.

— Тя е абсолютна магьосница — каза иронично Шарлът. — С метла и всичко необходимо.

— Не съм аз — възрази Ема. — Кълна се.

— Честен кръст, да пукнеш, ако лъжеш? — попита Мадлин.