Ема замълча, объркана. Мадлин го беше произнесла бързо, като заклинание.

— Да — отвърна тя. — Абсолютно.

Но след това си спомни за какво беше мислила в банята, преди да угаснат лампите: възможно беше сестра й да е близо, много близо. Което означаваше, че на цялата тази лудост може би щеше да се сложи край скоро, съвсем скоро. Ненавистта, която я изпълваше доскоро, изведнъж премина в очакване. Дали най-накрая нямаше да се срещне лице в лице със Сътън, злия гений на номерата? Дали щеше да прояви достатъчно сила, за да се изправи пред нея и да й се скара за това как се е подиграла с чувствата й само заради една шега… или просто щеше да капитулира още щом я зърне, изпълнена с облекчение, че Сътън не е мъртва, преливаща от благодарност, че най-накрая има някой, когото да нарече семейство?

Ема погледна навън през прозореца. Задният двор беше празен. Басейнът блещукаше, слънчевите панели покрай пътеката сияеха. След това скришом повдигна кувертюрата на леглото на Шарлът и надникна отдолу. Видя само един стар брой на „Воуг“ и снимка на Гарет с футболна топка под ръка. Дори се върна да огледа банята, очаквайки Сътън да изскочи от сауната, ухилена до уши. Но единствената Сътън, която намери там, бяха многобройните й версии по стените.

Всички се съгласиха, че са твърде пийнали, за да продължат да играят „Никога-никога“. Шарлът допълни купата със снакс и пъхна в дивиди плейъра първия сезон на риалити шоуто на MTV „Хълмовете“. Момичетата се наместиха по дивана, спалните чували или леглото на Шарлът. Сякаш спирането на тока беше имало упойващ ефект върху всички, освен върху нея. Ема се чувстваше по-будна и трезва от преди. Беше ли Сътън в къщата? Наблизо ли беше? При всеки звук, при всяко движение, Ема поглеждаше към вратата, убедена, че Сътън ще връхлети в стаята.

Тя беше толкова уверена в това, че самата аз започнах да се ослушвам.

Една по една главите на момичетата клюмваха и те заспиваха. Шарлът се пъхна под завивките на леглото си. Мадлин тихо похъркваше на малкото легло на колелца. Лилиана се сви в черния си спален чувал, а Габриела се завря в розовия. Лоръл се беше свила на дивана до Ема; пръстите й леко и сънено потрепваха. Ема догледа сериала до последния епизод. Опита се да затвори очи, но въобще не й се спеше. Хайде, хайде, Сътън. Какъв ли щеше да стане животът й, след като сестра й се върне? Отново си представи първата им среща. „Животът ти е толкова щур!“ — щеше да каже Ема на Сътън. И естествено, след като беше създала такива вълнения на Ема, тя щеше да й позволи да остане известно време при нея. Все пак това беше някакъв извратен тест, който Ема беше издържала с почести, нали? Представи си смаяните физиономии на Мърсърови, когато установят, че онази сутрин, на закуска, Ема е казвала истината. Може да й позволят да спи в стаята за гости. Да й определят място на масата. Не искаше кой знае какво!

И аз си мислех така. Особено когато знаех, че никога няма да се случи.

От многото водка устата на Ема пресъхна. Тя потърси чашата си с вода, но не я намери. Стана от дивана колкото се може по-тихо и се спусна на пръсти по стълбите към кухнята. Мраморният под във фоайето беше студен като леден блок. Разклонената закачалка до входа приличаше на гигантска тарантула. Ема затаи дъх и тръгна към светлината в дъното на коридора.

Цифровите часовници над микровълновата печка и фурната излъчваха зеленикава светлина. Над централния плот висеше метален полилей. Кожата на Ема настръхна от страх и вълнение. Тя вирна глава и се ослуша за звуците, които биха разкрили, че Сътън я дебне. Дишаща. Кискаща се. Чакаща.

Но нямаше нищо. Ема грабна една водна чаша от шкафа и разви кранчето. Водата потече шумно в умивалника. Когато пресуши чашата и се обърна отново към стълбите, тя чу изскърцване. Спря се и се огледа. Сърцето й подскачаше в гърдите. Часовниците преминаха в идеален синхрон от 2:06 към 2:07 часа.

Разнесе се ново скръцване.

— Има ли някой там? — прошепна Ема. Погледът й се премрежи. Изведнъж се разнесе силен трясък. Болка прониза бедрото на Ема. Тя понечи да побегне, но някой я притисна силно към кухненския плот и затисна устата й с ръка. Водната чаша се изплъзна от ръката й и се разби на пода. Обля я гореща и объркваща вълна от страх.

— М-м-м! — извика тя.

Човекът не се отмести. Топлото му тяло се притискаше в нейното.

— Да не си посмяла да викаш! — чу се глас в ухото й. Той беше дрезгав и неразгадаем, почти шепот. — Къде ти беше умът? Казах ти да продължиш да играеш. Казах ти да не си тръгваш.

Ема се опита да се извърти и да види кой я държи, но човекът я блъсна напред и притисна бузата й към кухненската маса.

— Сътън е мъртва — рече настоятелно той. — Продължавай да се представяш за нея, докато не ти кажа да спреш. И не се опитвай да бягаш от града, защото ти си следващата.

Ема изписка. Ръката стисна китката й толкова силно, че тя си помисли, че костите й могат да се счупят. След това нещо метално се уви около шията й. То се стягаше все повече и повече, докато въздухът започна да не й стига. Очите й се изцъклиха. Тя размаха ръце, но жицата просто се впи още повече в гърлото й. Ема се бореше за въздух, но не можеше да вдиша, нито да преглътне. Докато се мяташе насам-натам, краката й започнаха да омекват.

Аз гледах ужасена. Погледът ми се замъгли, също като нейния; можех само да видя, че удушвачът имаше широки рамене. Сетих се за тъмната сянка, която се беше надвесила над мен в багажника. Гласът прозвуча почти като онзи.

Но след малко металната жица около врата на Ема започна да се отпуска. Удушвачът я дръпна назад и я изправи. Пред очите й танцуваха цветни петна. В дробовете й нахлу въздух. Тя се наведе напред и се разкашля.

— Сега наведи глава и брой до сто — нареди удушвачът. — Не смей да поглеждаш, докато не свършиш. В противен случай…

Цялата трепереща, Ема облегна чело на кухненския плот и започна да брои.

— Едно… две…

Зад нея се разнесоха стъпки. Опитах се да го видя кой е, но фигурата се скри в сенките.

— Десет… единайсет… — продължи Ема. Затвори се врата. Ема предпазливо вдигна глава. Кухнята беше тиха и спокойна, както пет минути по-рано. Тя отиде на пръсти до входната врата и надникна навън, но непознатият беше изчезнал.

Ема се наведе напред и задиша тежко, подпряла ръце на коленете си. Когато отново се изправи, нещо се удари в ключицата й. Тя внимателно опипа кожата си. На верижка около врата й висеше кръгъл медальон — медальонът на Сътън. Същият, който беше търсила в кутията с бижута, но не беше успяла да открие. Същият, който Сътън беше носила в клипа. Верижката съответстваше идеално на червените, пресни белези на врата й, останали от душенето.

Светът на Ема отново се преобърна с краката нагоре. Сътън наистина беше мъртва. Вече не се съмняваше в това. От очите й закапаха горещи, мокри сълзи. Тя вдигна трепереща ръка към устните си и заглуши едно ридание.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса, оглеждайки трескаво входа към кухнята, пълните с книги рафтове в кабинета, стълбището, величествения вход. Погледът й се спря върху блестящия червен лъч над вратата. До него се намираше панелът за включване на алармата; зелена светлинка осветяваше думата ВКЛЮЧЕНА. Ема отиде на пръсти до уреда. Беше живяла за кратко при едно приемно семейство в Рино, което имаше същата алармена система — имаха шкаф, пълен с ценен античен китайски порцелан „Уеджууд“ и въпреки това караха четирите си приемни деца да спят натъпкани в една малка стая — и приемният брат на Ема й беше показал как да работи с нея. Тя натисна стрелката надолу и се появи списък с часовете, когато алармата е била включвана и изключвана. За последно беше включена в осем и дванайсет вечерта. Тогава госпожа Чембърлейн беше пуснала Ема и Лоръл в къщата. Нямаше обаче индикация, че спирането на тока е изключило алармата. Нито, че госпожа Чембърлейн е трябвало да я включи отново след това. Нямаше запис и че някой я е активирал, което щеше да се случи, ако удушвачът беше влязъл през вратите или прозорците. Така че… как се беше озовал вътре? Как беше излязъл?

Ема вдигна глава и усети как я изпълва студено, хлъзгаво усещане. Може би нямаше нужда да се заобикаля алармата. Може би удушвачът е бил в къщата още от самото начало. Тя се сети за гласа в ухото си. Казах ти да продължиш да играеш. Казах ти да не си тръгваш. След това се сети за разговора с Шарлът и Лоръл от автогарата. Грейхаунд ли казаха току-що, беше попитала Лоръл. Възможно ли беше?

Аз бях повече от сигурна, че беше. Сетих се за последния си спомен. Фигурата с широки рамене, която ме измъква от багажника. Червеникавата коса, осветена от уличната лампа. Онзи, който беше душил Ема, определено беше вътрешен човек: една от най-добрите ми приятелки.

20.

Мило дневниче, днес аз умрях

Когато в събота сутринта Лоръл спря на алеята пред дома на семейство Мърсър, Ема изскочи от колата, отвори рязко вратата и хукна нагоре по стълбите. Едва не събори госпожа Мърсър, която прекосяваше фоайето с купчина прани дрехи в ръце.

— Сътън?

— Аз просто… — промърмори Ема и отново се затича нагоре. Връхлетя в стаята на Сътън, затръшна вратата зад гърба си и бързо я заключи. Първото нещо, което забеляза, беше голяма купчина розови пликове, струпани на леглото й. На най-горния пишеше RSVP8. Ема погледна името на непознатото момиче, написано с розов флумастер на картичката. „Чакам с нетърпение!“ — беше написало момичето. Тя обърна картичката от другата страна.

ПАРТИ ПО СЛУЧАЙ РОЖДЕНИЯ ДЕН НА СЪТЪН МЪРСЪР, ПЕТЪК, 10 СЕПТЕМВРИ. ПОДАРЪЦИ ПО ИЗБОР, ВЕЛИКОЛЕПИЕТО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО.

В купчината имаше поне петдесет RSVP картички.

Ема се строполи на леглото, събаряйки няколко картички на пода. Главата я болеше така, сякаш я беше удряла в стена. Всеки път, когато затвореше очи, тя усещаше притиснатия към нея удушвач и шепота му в ухото й.

Продължавай да се представяш за Сътън, или ти си следващата.

Цяла нощ беше лежала будна в стаята на Шарлът, въоръжена с новата информация и ужасена от нападението в кухнята. Някой беше убил Сътън — и той беше измежду най-добрите й приятели.

Как може някоя от най-добрите ми приятелки или собствената ми сестра да направи нещо такова? Но тогава се сетих колко гадно се бях държала с тях онази нощ, когато бяхме отишли при горещия минерален извор. Ами ако през цялото време съм се държала така? Ами ако понякога съм била дори още по-ужасна?

Ема лежеше на леглото и се взираше в розовия хартиен фенер, който висеше до прозореца, опитвайки се да премисли случилото се. Убиецът сигурно беше свалил клипа от страницата, защото се беше досетил, че Ема ще го покаже веднага на полицаите. Освен това очевидно убиецът знаеше, че Ема не е Сътън. Тя се опита да синхронизира времето на събитията. Дали Сътън беше получила съобщението на Ема, беше й отговорила и по случайно стечение на обстоятелствата беше умряла същата вечер? Дали пристигането на Ема не се беше оказало изненада — но приятна изненада — за убиеца? Все пък Тусон отново си имаше Сътън. Щом няма изчезнало момиче, значи няма бясно претърсване, няма издирване на трупа, няма престъпление.

Изведнъж Ема се ококори — през ума й мина още по-плашеща мисъл. Ами ако Сътън въобще не беше получила съобщението на Ема? Ами ако тъкмо убиецът я беше примамил в Тусон? Някоя от приятелките й лесно би мота да хакне акаунта й във Фейсбук, да види съобщението от Ема и веднага да й отговори, знаейки, че насреща й е наивно момиче, което би могла да манипулира и да постави на мястото на Сътън.

Едно мъничко паяче пълзеше в горния ъгъл и оставяше след себе си тънка, блестяща нишка. Ема се изправи, изпъна рамене и отиде до бюрото на сестра си. На едното чекмедже пишеше „еЛ-игра“. Или „Игра на лъжи“.

Тя хвана тежкия катинар. Сигурно имаше някакъв начин да го отключи. Започна да отваря другите чекмеджета и да рови за липсващия ключ; опипваше ги отвътре за скрити отделения, преглеждаше всяка кутия за бижута и кутийка от диск, дори изсипа на пода цигарите от почти пълния пакет „Кемъл лайте“. По пръстите й полепна тютюн.

— Отвори го! — изкрещях аз, но нямаше никаква полза. Вече въобще не ме интересуваше, че рови из моите неща. Аз бях мъртва и двете трябваше да разберем защо.