„Не се прави на глупачка, Сътън — беше казала Ниша. — Знаеше, че тя си пада по него“. А в дневника си Сътън беше записала на седемнайсети май: „Л. все още е съсипана заради Т. Вземи се в ръце, кучко. Той е просто някакво си момче“. Т. очевидно беше Теър. Но така или иначе тя не получаваше отговор на въпросите си. Никой не си беше направил труда да опише какво точно се е случило.

Не че аз си спомнях нещо. Надявах се, че не бях направила нещо, което да нарани малката ми сестра, но всъщност нямах представа какво е станало.

Ема наблюдаваше Лоръл, която взе един парфюм от шкафчето на Сътън и го помириса. Усмихна се мило, сякаш нямаше нито една злобна клетка в тялото си. Тогава Ема се сети за жерава, който Лоръл беше поставила до чинията й миналата седмица. Може би просто си правеше погрешни изводи. Само защото Ниша беше казала, че Лоръл е искала да я убие, не означаваше, че наистина го е направила. Хората така си говорят. И може би имаше добра причина Лоръл да носи медальона на Сътън на снимката в телефона на Мадлин. Същият медальон сега висеше на врата на Ема.

— Чакай само да си обуя едни дънки — реши най-накрая тя.

Лоръл се усмихна.

— Ще те чакам долу. — Докато вървеше към вратата, тя рязко спря и очите й се разшириха. — Какво е това?

Ема проследи погледа й и се паникьоса. На леглото лежеше тетрадката й. На листа бяха надраскани думите: „Душат момиче в къща. Тя подозира приятелките си“. Ема грабна тетрадката си и я прикри с ръка.

— Просто един проект за училище.

Лоръл замълча за миг.

— Ти не правиш проекти за училище! — После поклати глава и излезе от стаята. Но преди да тръгне надолу по стълбите, тя отново погледна към Ема.

От мястото, където бях, беше трудно да преценя дали я погледна въпросително… или беше нещо друго.

* * *

„Мистър Пинки“ беше малък салон в подножието на хълмовете. Помещаваше се в търговски комплекс, в който имаше още магазин за органичен йогурт, холистичен котешки хотел и някакво място, което рекламираше на витрината си „Перфектно прочистване на дебелото черво! Свалете два килограма за няколко минути!“. Добре, че Лоръл не я завлече вътре.

Салонът представляваше отчасти луксозен спа салон, отчасти Стар Трек. Маникюристите носеха прилепнали костюми, които би трябвало да отразяват последната мода, но според Ема бяха готови да се качат на космическия кораб и с все салона да полетят към мъглявината Небюла.

Ема и Лоръл седнаха на лъскавия сив диван да почакат.

— Готова ли си за партито си? — попита Лоръл, извади един балсам за устни „Напстик“ и си сложи.

— Предполагам — излъга Ема. Когато се беше прибрала от тренировката по тенис, върху леглото й имаше нови RSVP картички. На всички пишеше неща от сорта на „Чакам с нетърпение!“ и „Купонът на годината!“

— Не може да не си. — Лоръл я смушка в ребрата. — Планираш го от доста време! Гарет каза ли ти вече какво ти е подготвил?

Ема поклати глава.

— Защо? На теб каза ли ти?

Лоръл се усмихна широко.

— Не. Но чувам разни слухове…

Ема сграбчи тапицерията на дивана. Защо подаръкът на Гарет беше толкова важен?

В залата жужаха сешоари за нокти. Въздухът миришеше на лакочистител и лосион за ръце с алое вера. Ема бръкна в чантата си и докосна салфетката от Теър. Стомахът й се сви на топка. Тя възнамеряваше да я извади след като приключат с маникюра, но повече не можеше да чака.

— Лоръл?

Лоръл я погледна и се усмихна. Ема постави салфетката на дивана между тях.

— Намерих това в гардеробчето ми в съблекалнята.

Когато Лоръл погледна към ухиленото пияно личице, между веждите й се оформи бръчка. Пръстите й започнаха да човъркат някаква мъничка дупчица на дънките й. Чу се остър звук от разпаряне и дупката внезапно се разцепи.

— Ох — прошепна тя.

— Много съжалявам. — Гласът на Ема потрепна. — Не знам как се е озовала там. — Технически погледнато, това не беше лъжа.

Лоръл взе салфетката и се загледа безизразно в пъстроцветните шишенца с лак, подредени на рафта. Ема стисна силно облегалката на дивана. Дали Лоръл ще избухне? Ще изкрещи ли? Ще я нападне с ножичките за нокти?

— Голяма работа — рече най-накрая Лоръл. — Не като да нямам милион такива в стаята ми.

— Липсва ли ти? — избъбри Ема.

Лоръл продължи да потупва с ръка по айфона си.

— Разбира се. — Гласът й беше равен. Сякаш двете просто седяха и обсъждаха различията между кремообразното и хрупкавото фъстъчено масло. След това тя кимна към бутилката минерална вода, която Ема беше взела от домашния хладилник. — Може ли да пийна малко?

Ема сви рамене и Лоръл отпи голяма глътка. Щом остави бутилката на тоалетната масичка, раменете й започнаха да потръпват. Тя отметна глава назад и се стовари върху дивана. Хвана се с две ръце за гърлото и погледна Ема с уплашени, ококорени очи.

— Не… мога…

Ема скочи на крака.

— Лоръл? — Лоръл издаде хъркащ звук, метна се веднъж и се отпусна неподвижна. Русата й коса се разпиля по дивана. Дясната й ръка се свиваше спазматично.

— Лоръл! — Извика Ема. — Лоръл? — Тя я разтърси за раменете.

Очите на Лоръл бяха затворени. Устата й беше леко отворена. Айфонът й се изплъзна от ръката й и падна на килима.

— Помощ! — извика Ема. Тя се наведе над нея и се ослуша за дишане. Лоръл не издаваше нито звук. Ема я хвана за китката. Като че ли имаше пулс. — Събуди се — извика тя и я разтърси. Тялото на Лоръл беше отпуснато като на парцалена кукла. Сребърните й гривни зазвъняха.

Ема се изправи и се огледа. Едно тъмнокожо момиче, което седеше в стола за педикюр със списание „Воуг“ в ръце, ги гледаше с любопитство. Към тях бързо се приближи една дребничка испанка.

— Какво й става?

— Не знам — отвърна уплашено Ема.

— Да не е бременна? — предположи жената.

— Не мисля…

— Хей. — Жената хвана ръката на Лоръл. — Хей! — извика тя близо до лицето й и я плесна по бузата. Ема отново наведе ухо към устата й. Сети се за курса по дишане уста в уста, който беше карала в шести клас. Как беше, първо стисва носа и вдишва в устата или обратното?

Изведнъж нещо студено и мокро я докосна по ухото. Ема се дръпна стресната. Това… език ли беше? Тя се взря в лицето на Лоръл. Изведнъж очите й се отвориха.

— Бау!

Ема изпищя. Лоръл избухна в смях.

— Тотално те изпързалях! Наистина си помисли, че съм мъртва!

Жената изцъка с език.

— Всички ни измами. Какво ти става? — Тя се отдалечи, поклащайки глава.

Ема отново седна на дивана. Сърцето й биеше ускорено.

Лоръл изпъна тениската си, бузите й започнаха да придобиват цвят.

— Добре си ме обучила, сестра ми. Но никога не съм предполагала, че ще успея да те измамя с нещо толкова елементарно! — След това тя стана, преметна чантата си през рамо и тръгна покрай рафтовете, за да си избере лак.

Ема не сваляше поглед от Лоръл, отпусната назад, с леко замаяна глава. Това определено беше много изобретателен начин да смени темата за Теър. Но в него имаше и нещо смущаващо. Момиче, чиято по-голяма сестра е направила нещо, за да прекрати връзката му с момчето, което харесва, не се измъква просто така с номер и кискане. Ако някой беше причинил нещо такова на Ема, тя щеше да му даде да се разбере. Да си върне. Да му отмъсти.

Ема вдигна глава. Ярките лампи пареха на главата й. Тя можеше да се сети само за една причина Лоръл вече да не е разгневена.

В този миг аз си помислих същото: Може би Лоръл вече беше получила своето отмъщение.

25.

Едно допълнение в последната минута към списъка с гости

— Бих искала да реша загадката, Пат — каза едно непрекъснато усмихващо се футболно мамче по телевизията. На екрана се появи дъската с думите от Колелото на късмета. Бяха обърнати всички букви, с изключение на една. — „Цветна градина“?

Засвири триумфална музика, докато момичето обръщаше последната буква. Футболното мамче заскача от радост, че е спечелило деветстотин долара. Беше четвъртък, късно следобед и Ема се беше излегнала на леглото на Сътън и гледаше повторението на предаването. „Колелото на късмета“ обикновено й действаше успокояващо. Спомняше си как го гледаха двете с Беки — почти усещаше миризмата на храната за вкъщи, взета от „Бъргър Кинг“ и чуваше гласа на Беки, която извикваше отговорите и критикуваше участниците.

Но сега единственото, за което можеше да мисли, докато гледаше въртящото се колело, беше, че то представлява метафора на живота й. Да спечели или да загуби. Едната близначка получава добрия живот, другата — лошия. Едната близначка умира, другата остава жива. Живата избира дали да тръгне след човека, за когото е почти сигурна, че е убил сестра й — или тихомълком да изчезне.

Лоръл е убила Сътън.

Тази мисъл преминаваше през ума й на всеки няколко секунди, като всеки път я стряскаше. Някак си усещаше, че това е истината. Преди това всички сигнали сочеха към Шарлът, но сега Лоръл изглеждаше като единствения възможен отговор. Когато се прибра вкъщи след маникюра, тя потърси още улики и откри твърде много навързани неща: акаунтът на Сътън във Фейсбук беше със запаметена парола, което означаваше, че Лоръл може да се е промъкнала в стаята й, да е влязла в него, да е намерила съобщението от Ема и да й е написала отговор, привиквайки я тук. След това беше намерила бележката, че Сътън е мъртва, под чистачката на своята кола. Освен цветния прашец по ъгъла, хартията нямаше никакви петна, отпечатъци или гънки, които да потвърдят, че Лоръл не е излъгала, като каза, че някой я е оставил под чистачката й. Със същия успех би могла да я измъкне от чантата си.

Лоръл беше и у Шарлът. Беше заспала до нея в огромната спалня на Шарлът и въобще не беше трудно да разбере кога Ема е слязла долу да си сипе нещо за пиене. Би могла да се промъкне по стълбите и да започне да души Ема с огърлицата на Сътън. И като стана въпрос за този медальон, в телефона на Мадлин имаше снимка на Лоръл с медальон на врата. Изглеждаше точно като онзи, който носеше Ема.

На мен също ми изглеждаха абсолютно еднакви. Замислих се за спомените си. Как бях захвърлила огърлицата на Лоръл в тъмната гора. Разстроеното й изражение. След това се сетих за ръцете, които ме бяха сграбчили и ме бяха блъснали в багажника на колата. Той беше малък и тесен, може би като този на нейния фолксваген джета.

Но не спирах да си спомням как двете с Лоръл се кискахме в басейна на „Ла Палома“. Хванати за ръце. Приятелки. Какво ни беше разделило? Защо не се бях опитала да възстановя тази връзка? Не исках да повярвам, че Лоръл може да ме е убила. Ами кичура червеникава коса, която бях зърнала през превръзката на очите ми, когато похитителят ми ме издърпа от багажника? Нима очите ме лъжеха?

Ема се надигна от леглото и започна да крачи из стаята. Все още нямаше солидно доказателство, но заснетият клип сигурно беше от нощта, когато Сътън бе убита. В това имаше смисъл. Може би когато Лоръл е свалила превръзката от очите на Сътън и е разбрала, че не е мъртва, е увила огърлицата около врата на сестра си и е довършила работата. Може би истинското убийство е било извършено след края на клипа… Защо вече го нямаше онлайн — той щеше да е достатъчен да убеди полицията, че Ема им казва истината. И как изобщо този клип се беше появил в интернет? Защо убиецът е качил нещо, което би могло да го уличи?

Освен ако Лоръл не го беше публикувала, за да привлече Ема тук. Може би по някакъв начин бе научила, че осиновената й сестра има близначка. И знаеше, че клипът ще стигне до Ема… която щеше да се опита да установи връзка. И точно така беше станало.

Ема опря ръце върху гладките бели стени. Откъм съседната спалня на Лоръл се чуваше приглушена музика. Нищо чудно да си стои там и да крои нови планове. Ема отиде до телевизора и го спря. Изведнъж почувства страх от опасната близост до убиеца. Чувстваше се като затворник в стаята си — затворник в живота на сестра си. Тя отвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Тъкмо когато смяташе да отвори входната врата, някой зад гърба й се прокашля.