— Къде отиваш?

Ема се обърна. Господин Мърсър седеше в кабинета до фоайето и пишеше нещо на лаптопа си. В ухото му се забелязваше малка блутуут слушалка.

— Излизам да се поразходя — каза Ема.

Господин Мърсър я погледна над очилата си.

— Минава девет. Не ми харесва да се разхождаш навън сама в тъмното.

Ъгълчетата на устата й се изкривиха в усмивка. Приемните й родители никога не се интересуваха кога излиза и се връща. Никога не се бяха тревожили за нейната безопасност. Дори Беки й позволяваше да се разхожда навън нощем — ако бяха отседнали в някой мотел, тя пращаше малката Ема до автоматите за безалкохолни напитки да й донесе газирана вода и кракери.

Но всъщност той не се тревожеше за безопасността на Ема, а за дъщеря си, Сътън. Ема не можеше да го погледне в очите, знаейки, че дъщеря му не е в безопасност и че вината за това може да е на другата му дъщеря. Тя просто трябваше да се махне оттук. Забеляза тенис ракетата на Сътън облегната на шкафчето в коридора и я грабна.

— Трябва да упражнявам сервиса си.

— Добре. — Господин Мърсър отново погледна екрана на компютъра си. — Но след час да си вкъщи. Трябва да обсъдим правилата за партито ти.

— Хубаво — отвърна Ема. Тя затвори вратата и изтича към улицата. Всички бяха изкарали големите си зелени контейнери за отпадъци на тротоара и навсякъде миришеше на изгнили зеленчуци и мръсни пелени. Колкото повече се отдалечаваше от къщата на Сътън, толкова по-добре — и по-сигурно — се чувстваше. Щом стигна до парка, тя изведнъж се спря, забелязвайки познатата фигура, просната на тревата на тенис корта. Сърцето й се разтупка.

— Итън? — извика Ема. Щом чу името си, той се надигна. — Аз съм, Сътън!

— Радвам се да те видя тук. — Беше твърде тъмно, за да види лицето му, но Ема усети радостта в гласа му. Изведнъж и тя се усети щастлива.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попита.

— Разбира се.

Тя отвори вратата и влезе, без да пуска монети в автомата за включване на прожекторите. Вратата се затвори с трясък зад гърба й. Докато се приближаваше до мрежата и лягаше на тревата до него, тя усещаше погледа му върху себе си. Кортът беше все още топъл от дневното слънце и миришеше на затоплен асфалт и разлят „Геторейд“. Звездите над главите им блещукаха като люспички кварц в плочите на тротоара. Звездите на Мама, Татко и Ема пулсираха точно под луната. Тя се разочарова, че след като толкова много неща се бяха променили, звездите продължаваха да си стоят на същото място както преди, и се присмиваха над безплодните усилия на Ема на земята.

Очите й плувнаха в сълзи. Безплодни усилия, по-точно казано. Фантазиите й, докато пътуваше насам с автобуса. Забавленията на двете сестри, които ще се срещнат за пръв път.

— Добре ли си, Силвия Плат? — пошегува се Итън.

Въздухът ставаше все по-студен и Ема подпъхна ръце под тялото си, за да ги стопли.

— Не съвсем.

— Какво има?

Ема прокара език по зъбите си.

— Боже, всеки път като се видим, аз винаги си имам някакви душевни проблеми.

— Всичко е наред. Нямам нищо против душевните проблеми.

Но Ема поклати глава. Не можеше да му каже какво става всъщност, въпреки че ужасно й се искаше.

— Утре е рожденият ми ден — каза вместо това тя. — Ще правя купон.

— Наистина ли? — Итън се надигна на лакът. — Ами честит рожден ден.

— Благодаря — усмихна се Ема в тъмното.

Тя проследи с поглед един реактивен самолет, който се движеше бавно в нощното небе. В известен смисъл това сигурно щеше да е най-хубавият рожден ден в живота й. В повечето случаи тя не го беше празнувала — шестнайсетия си рожден ден прекара в кабинет на социалните служби, в очакване да бъде записана в следващия си приемен дом, а единайсетия посрещна като бегълка в лагера на онези хлапета. Единственото й истинско празненство беше онзи път, когато Беки я заведе на Ренесансовия панаир близо до мястото, където живееха. Ема беше яздила Старата магарица в бавен кръг, беше изяла една гигантска пуешка кълка и си беше направила герб от гланцирана хартия в неоновозелено и тюркоазно, тогавашните й любими цветове. Когато в края на деня тръгнаха към паркинга, тя попита дали може следващата година пак да празнуват тук. До следващия й рожден ден Беки беше изчезнала.

Ема гледаше небето. Един облак мина пред луната, закривайки я за миг.

— Ти ще дойдеш ли?

— Къде?

— На партито ми. В смисъл, ако не си зает, разбира се. И ако искаш. — Ема прехапа нокътя си. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Изведнъж поканата й се стори нещо изключително важно.

Луната освети ъгловатия профил на Итън. Ема го изчака търпеливо да реши. Ако каже „не“, не се разстройвай, каза си тя. Не го приемай лично.

— Добре — произнесе Итън.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Наистина ли?

— Да. Разбира се. Ще дойда.

— Страхотно! — Ема се ухили. — Ти ще бъдеш единственият нормален човек там.

— В това не съм съвсем сигурен. — По начина, по който го каза, Ема се досети, че той се усмихва. — Едва ли някой от нас е нормален, не мислиш ли? Мисля, че всички имаме своите луди тайни.

— Така ли? И каква е твоята?

Итън замълча за миг.

— Страшно си падам по госпожа Фенстърмахер.

Ема се изкиска.

— Това е напълно разбираемо. Тя е толкова секси.

— Да. Направо съм луд по нея.

— Ами, желая ти успех с нея — рече Ема. — Надявам се вие, влюбени птички, да намерите щастието.

— Благодаря. — Итън се размърда, за да се обърне по корем и ръката му се удари в нейната. Ема погледна едва докосващите им се пръсти. Итън сви показалеца си около нейния и лекичко го стисна, преди да отдръпне ръката си.

И изведнъж в обгърналата ги тъмнина безумният, опасен свят на Ема й се стори толкова далеч, колкото звездите.

26.

Лице от миналото

Дрън. Дрън. Дрън.

Часове по-късно Ема се събуди от безпаметния си сън и се огледа. Какво беше това?

Дрън. Тя се обърна към прозореца, който гледаше към предния двор. Малки камъчета отскачаха от прозореца и падаха на земята. Ема изтича към прозореца и погледна надолу. Под голямата улична лампа до предната порта стоеше някаква фигура. Ема силно разтърка очи.

— Мамо? — извика тя.

Тя хукна надолу по стълбите, без да ги усеща под краката си. Входната врата изскърца, когато я отвори рязко и изскочи в навън. Беки стоеше до колата на Лоръл, някъде по средата на алеята.

Аз зяпнах от изненада. За пръв път виждах майка ни. Тя имаше дълга до брадичката копринена коса и синьо-зелени очи. Беше слаба — всъщност твърде слаба — и носеше торбести дънки с дупка на коляното и избеляла тениска с надпис РЕСТОРАНТ НЕБРЕЖНАТА СТРИДА. Ако я срещнех на улицата, просто щях да я подмина. Не усетих никаква връзка с нея, нищо. Въобще не ми изглеждаше реална.

Но когато Ема се приближи до Беки, ръцете й просто преминаха през тялото й. Тя отстъпи назад и примигна.

— Мамо? — извика тя отново. Опита се да докосне Беки, но тя сякаш беше направена от пара. После Ема докосна своето лице, за да се убеди, че е истинска. — Какво става тук?

— Не е онова, което си мислиш, скъпа — отвърна Беки с глас на заклет пушач. — Трябва да внимаваш — добави тя. — Трябва да пазиш тишина. Скоро нещата ще станат твърде опасни.

— К-какво имаш предвид? — попита Ема.

— Ш-ш-шт.

— Но…

Тогава Беки пристъпи напред и притисна ръка към устата на Ема. Тя й се стори като истинска, твърда и стабилна.

— Трябва да направиш нещо за мен.

Изведнъж ми проблесна нещо. Чух същият глас да ми казва високо и ясно „Трябва да направиш нещо за мен“. Поне ми се струваше, че е същият глас. Не бях сигурна, дали говореше на мен… или на някого другиго. Но тъкмо когато се опитвах да вникна по-дълбоко в този спомен и той се разпадна.

Изведнъж Ема отвори очи.

Отново се намираше в тъмната стая на Сътън. Вятърът полюшваше пердетата. Чашата с вода, която беше напълнила преди да си легне, стоеше на нощното шкафче. Сънят все още пулсираше в главата й. Тя се надигна и зрението й се проясни. Над нея стоеше някаква фигура.

Беки, помисли си веднага Ема. Но фигурата имаше руса коса, не кестенява. Носът й беше леко чип и бузите й бяха обсипани с лунички. Ема погледна в турмалиново-зелените очи на Лоръл. Тя протегна ръка и запуши устата на Ема.

— Викай! — изкрещях аз като обезумяла.

И Ема направи точно това. Изрита чаршафите и се вкопчи в ръцете на Лоръл. Тя отстъпи с изненадано изражение на лицето. След миг вратата на спалнята се отвори и родителите Мърсър нахълтаха вътре. Господин Мърсър беше гол до кръста. Госпожа Мърсър беше облечена с карирано долнище на пижама и дантелено потниче. Дрейк също се намърда вътре и излая няколко пъти.

— Какво става тук? — поиска да разбере господин Мърсър.

— Лоръл се опита да ме убие! — изпищя Ема.

— Какво? — Лоръл отстъпи от леглото, сякаш изведнъж се беше подпалило.

Ема се дръпна назад, докато не се притисна към таблата на леглото. Гърдите й се разтърсваха от ридания.

— Опита се да ме удуши.

Лоръл изписка възмутено.

— Не е вярно! — Тя посочи с ръка електронния часовник до леглото. Червените цифри показваха 12:01. — Дойдох, защото исках първа да ти пожелая честит рожден ден.

— Не лъжи! — Ема придърпа завивката към гърдите си. — Видях те!

— Сътън, скъпа, Лоръл не би направила нещо такова — рече нежно господин Мърсър.

— Сигурно просто си сънувала кошмар. — Госпожа Мърсър разтърка очи. — Да не си разтревожена заради партито?

— Защо ми е да се тревожа заради него? — сопна й се Ема. Тя посочи Лоръл с пръст. — Тя Се Опита Да Ме Убие!

След това Ема отново погледна към семейство Мърсър, които я гледаха скептично.

— Скъпа, защо не слезеш долу да изпиеш една чаша топло мляко? — предложи й госпожа Мърсър.

И след това, прозявайки се, двамата тръгнаха към вратата. Дрейк и Лоръл ги последваха. Но преди да излезе в коридора, Лоръл се обърна и погледна Ема.

Очите й се присвиха. Краищата на устата й увиснаха надолу. Ема усети как във вените й потича огън. В съзнанието й отново прозвучаха думите, които Беки беше произнесла в съня. Скоро нещата ще станат твърде опасни.

Думите се завъртяха и в моето съзнание. И пак ми кажете, че сънищата не се сбъдват.

27.

ЧРД, умри!

— Ето я и нашата рожденичка! — извика Мадлин, пристъпвайки несигурно с яркосините си обувки с тънки високи токчета, облечена със сребриста парти рокля и станиолена корона. Тя постави на главата на Ема почти същата корона, на която с големи розови цифри беше написано „18“.

— Усмихни се! — До нея цъфна Шарлът с къса раирана рокличка и еспадрили. Тя се притисна към Ема и обърна фотоапарата с обектива към тях. Миг преди да блесне светкавицата, Лоръл се присламчи към групичката, прегърна Ема и се ухили широко.

— Зеле! — каза тя свръхентусиазирано. Усмивката й беше толкова бяла, колкото и туниката, която беше облякла върху черните си панталони. Ема се насили да се усмихне, но имаше усещането, че изглежда изплашена.

Приятелките на Сътън се пуснаха и започнаха да пеят „Честит рожден ден“. Шарлът ревеше с цяло гърло. Мадлин пееше точно както Мерилин Монро я беше изпяла на Кенеди. А Лоръл пееше сладко и невинно. Ема леко се отдръпна от нея.

Беше девет часа вечерта и купонът по случай рождения ден на Сътън се вихреше с пълна сила. Диджеят пускаше парчетата от верандата, където се беше разположил. Тълпата се полюляваше на дансинга. Момичетата от отбора по тенис разнасяха табли с ордьоври. Госпожа Мърсър беше опънала коледните лампички на верандата и беше напълнила купи за пунш с безалкохолна сангрия. Поне двайсет и пет евтини уеб камери бяха пръснати по верандата. Три лаптопа бяха сложени на масата до вратата; всеки беше оборудван с USB кабели за директно качване на снимките във Фейсбук и Туитър. Въздухът ухаеше на смесица от парфюми и телове за коса с лека добавка на алкохолни миризми. Върху голяма маса, поставена близо до вратата, беше натрупана купчина подаръци, повече, отколкото Ема беше виждала през живота си. Не че Ема беше в състояние да им се зарадва. Може и да беше облякла бледорозовата рокля, която беше открила в гардероба на Сътън, закачена на закачалка с лепенка „рожден ден“ на нея; може и да беше прекарала цял час във фризьорския салон, за да си накъдри косата; може и да беше обула обувките на високи токчета, които сигурно струваха колко целогодишния й бюджет за дрехи. Но въобще не се чувстваше празнично. При всяко проблясване на светкавица тя примигваше и се обръщаше стреснато. Всеки път, когато някой се приближаваше, за да я поздрави, тя се вцепеняваше. Всеки фойерверк, пуснат от господин Мърсър или някое от момчетата, я караше да примигва. Звучаха й като изстрели. Чувстваше се така, сякаш всяка минута й беше последната.