Катрин затвори очи и се предаде на отчаянието. Значи баща й е бил в затвора още откакто бе тръгнала от южна Ирландия за Франция. Вече шест години той бе затворник. И беше загубил всичко. Каква несправедливост!

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Господи, не мога. — Сега Катрин също бе загубила всичко. Никой благородник нямаше да я поиска. Никой въобще нямаше да я иска… освен този пират.

— Трябва да погледнеш истината в очите, ако смяташ да оцелееш. — Резкият му тон я накара да вдигне поглед към лицето му. Очите му я пронизваха. — Вслушай се в думите на човек, който знае повече от теб. Аз съм моряк без потекло и родина и за да оцелея, трябва винаги да знам всичко важно, което се случва по широкия свят и да се ръководя в действията си от това.

Тя го гледаше без да мига.

— Ти си О’Нийл. Не те разбирам. Имаш потекло, имаш родина. Ако си избрал другото, то е било поради собствената ти глупост.

Пиратът се усмихна мрачно.

— Баща ми беше ирландец като теб, но майка ми е англичанка. Изобщо нямах възможност да избирам. Глупостта няма нищо общо с отношенията между родителите ми. Единственото, което ги свързва, е насилието. За О’Нийл аз съм толкова англичанин колкото е и самата кралица. А за англичаните съм дивак като баща си.

Говореше спокойно, без да се самосъжалява и без огорчение. Катрин се взря в него, развълнувана дълбоко от думите му. Положението им в живота беше сходно. Също като нея той носеше едно безполезно име и нямаше могъщ род зад гърба си. Беше оцелял, защото бе приел истината и защото се бореше упорито с всяка буря, връхлетяла живота му. И я съветваше да се бори по същия начин с бурята в собствения й живот.

— Значи сега мога да оцелея само като те приема в леглото си — каза тя горчиво. — В края на краищата излиза, че съм идеалната жертва за мъж като теб. Каквото и да ми сториш, никой няма да ти потърси сметка; никой няма да те накара да платиш, когато ме поругаеш. Няма да се разрази политическа буря заради това, че си ме отвлякъл и си ме изнасилил.

В очите му заблестя неподправен интерес.

— Интелигентна жена — промърмори той. — Красива, твърдоглава и интелигентна — колко рядко срещано съчетание.

Противно на волята си, Катрин се изчерви. Не бе възможно думите му да са ласкателство, нищо че звучаха така. Идеалната жена не беше нито твърдоглава, нито умна, а скромна, въздържана и готова да се подчинява във всичко. Но пиратът й се усмихваше, сякаш бе напълно доволен от откритието си. Тя вирна брадичка.

— Няма да бъда твоя жертва. Не вярвам да съм останала без нито един закрилник на света. Не вярвам, че можеш да направиш това с мен и да се измъкнеш безнаказано след такова отвратително деяние.

Той стисна челюст и се изправи в целия си грамаден ръст.

— Ти си жертва, Катрин. Жертва на политическите обстоятелства. — Погледът му беше твърд. — Но не аз реших съдбата на баща ти. Не аз се произнесох относно вината му и не аз го осъдих за това. Не обвинявай мен за необмислените действия на Фицджералд и за решението на кралицата да сложи край на непокорството му. Не съм аз човекът, отнел твоето наследство, името ти и положението ти в живота.

— Аз те обвинявам за твоите необмислени действия — извика презрително тя, стиснала юмруци.

На устните му проблесна усмивка.

— Аз никога не действам необмислено. — Той тръгна покрай масата към нея. Катрин се отдръпна назад към стената с разтуптяно ръце. Пиратът спря пред нея. Усмивката му беше заплашителна. — Но ти си права за едно нещо.

Тя не искаше да знае какво е то и затова остана безмълвна.

Погледът му се плъзна по лицето й.

— Ти имаш закрилник, Катрин, един-единствен закрилник в този свят и това съм аз.

Катрин се ококори.

— Но ти няма да ме защитиш от себе си!

Тогава пиратският главатар избухна в гърлен, весел смях.

— Разбрала си всичко погрешно. Няма нужда някой да те защитава от мен. Аз нямам намерение да те нараня. Напротив, възнамерявам сам да те защитавам от останалия свят, да ти давам това, от което се нуждаеш, да ти доставям удоволствие. Искам само да дойдеш при мен с желание. Няма какво друго да сториш, Катрин. Нямаш друг избор в живота. — Погледът му помръкна. — Още щом те видях, разбрах, че ще бъдеш моя любовница.

— Не — каза твърдо Катрин. — Отговорът ми е „не“. Няма да стана твоя любовница. — Беше й извънредно трудно да произнесе тази ужасна дума.

— Ще промениш мнението си, когато се успокоиш, когато имаш възможност да се примириш със съдбата и с обстоятелствата.

— Никога няма да променя мнението си! Баща ми може и да е затворник, но мечтите ми още са живи! — Катрин знаеше, че това е самата истина. Нищо не можеше да убие мечтите й — нито жестоките житейски факти, нито този жесток човек.

— Мечтите ти са мъртви — каза меко той. — Убити от обстоятелствата. Убити от съдбата.

— Не! — Горещи сълзи изпълниха очите й. Пиратът я гледаше, но Катрин почти не го виждаше. — Проклети да са Бътлърови! — каза горчиво тя. — Проклет да е Съветът, проклета да е кралицата!



— Катрин! Света Богородице! Какво ти е сторил? — извика Джулиет.

При вида на сълзите по лицето на Катрин, пиратът я беше оставил сама. Накрая, изтощена от плач, тя се бе свила на кълбо върху леглото, което беше решила да отбягва. Не бе усетила колко време е минало, нито че Джулиет е влязла в стаята. Сега, когато бе в прегръдките на приятелката си, Катрин бавно се надигна и седна. Главата я болеше от дългия спор с пирата и от мъчителните усилия да се отбранява срещу него. Изтощението й се дължеше и на това, че откакто бе останала сама, беше прекарала всеки миг в напрегнато обмисляне на възможностите и алтернативите, които й оставаха. Засега не изглеждаше да разполага с кой знае какъв избор.

Тя също прегърна Джулиет и прошепна:

— Добре съм. — Това далеч не отговаряше на истината. — Той не… — Гласът й секна. — Той не отне честта ми.

— Става богу — въздъхна Джулиет с потъмнял от тревога поглед. Тя отмахна къдравата червена коса от лицето на приятелката си. — Той… нарани ли те?

Катрин се поколеба.

— Всъщност, не. — Все още беше смаяна от коварната чувственост на тялото си. Дори сега не можеше да прогони от ума си златния лик на пирата. — А ти добре ли си? Всичко наред ли е? — попита тя.

Джулиет кимна.

— На хората от екипажа е наредено да стоят настрана от нас.

Катрин трепна изненадано.

— Толкова се страхувах, Катрин. Но очевидно тези дяволи все пак имат нещо като душа. Плешивият, Макгрегър, ми каза, че капитанът поначало не позволява безчинства и изнасилване на жени и че специално ние с теб не бива да се тревожим. Всъщност френският кораб беше освободен. Казаха ми, че никой от екипажа не е пострадал.

Катрин я изгледа скептично.

— Искаш да кажеш, че не е наредил да хвърлят всички през борда? Не вярвам!

Джулиет изглежда не я чу. На лицето й се бе изписало напрежение.

— Какво готви той за нас, тогава? Откуп?

Катрин си спомни какво й бе разказал Лиъм О’Нийл и стисна зъби.

— Джулиет, баща ми е изгубил земите и титлата си и е пленник на кралицата.

Джулиет се сепна.

— О, Катрин!

Лицето на Катрин се сгърчи.

— Не мисля, че ме излъга. — Опита се да си представи могъщия Джералд Фицджералд лишен от всичко, което е имал и примирен с безславно заточение. Опита се и не успя. Сигурно баща и, нейният смел и умен баща, имаше план как да си възвърне всичко изгубено. Сигурно нещата не стояха точно така, както казваше пиратът. — Боя се, че за мен няма да има никакъв откуп.

— Но какво ще прави с теб, тогава, щом не иска да се възползва от теб? — попита Джулиет.

Катрин погледна приятелката си в очите.

— Не разбираш. Той има намерение да се възползва от мен.

Джулиет се взря в нея и веждите й се извиха — явно беше, че не може да разбере.

Катрин бе забравила колко наивна и лековерна е Джулиет.

— Той смята да ме прелъсти, да ме превърне в доброволна пленница на страстта си.

Джулиет зяпна. По бузите й се разля руменина.

— Какво ще правиш? — извика тя.

— Не знам — отговори Катрин. Сетне мрачно добави: — Ще се боря.

Внезапно двете момичета замръзнаха, защото чуха, че резето се отмества. После впериха очи във вратата и видяха как тя бавно се отваря. Но в каютата влезе само едно момче на не повече от десет-единадесет години, което държеше в ръце покрит поднос. Очевидно им носеше храна. Ароматът на сочна телешка пържола накара двете приятелки да се изправят. Бяха яли за последно лека вечеря в каютата си на френския кораб предишната нощ, а от небето вече се спускаше мрак.

Хлапакът ги погледна.

— Капитанът ми нареди да ви донеса нещо за ядене. — Акцентът му издаваше, че е французин. Той постави подноса върху масата за хранене и махна ленената кърпа, която го покриваше. — Ако се нуждаете от нещо, аз съм Ги.

Катрин се взираше в него, отвратена от това, че пиратът е могъл да вземе на кораба си толкова малко момче. По всяка вероятност някой от моряците го беше отвлякъл от дома му и после го бе предал на капитана. Беше твърде слабичко, за да е здраво. И така като го гледаше, тя се съмняваше, че е щастливо.

— Благодаря ви, господин Ги.

Хлапето се намръщи.

— Просто Ги.

— Ги! — извика Катрин преди момчето да си тръгне. — Накъде пътува корабът?

— На север. — То се обърна и се отправи към вратата.

На прага й стоеше Лиъм О’Нийл. Катрин се стресна. Не го беше чула да влиза. Погледите им се задържаха впити един в друг малко по-дълго от необходимото, сякаш бяха любовници, а не непознати и врагове. Катрин се изчерви и извърна очи.

Лиъм отиде до масата, но не седна.

— Заповядайте, дами. Тук имаме храна в изобилие. Телешко по бургундски, червено вино, пресен хляб, изпечен току-що от готвача и горещ ябълков пай.

Катрин искаше да откаже. Джулиет също изглеждаше разколебана. Но и двете момичета умираха от глад и мигом скочиха на крака. Катрин прекоси каютата с гордо изпъната снага, последвана от Джулиет, като внимаваше да гледа право пред себе си, а не към пирата. Усещаше, че той я наблюдава — само нея. Не се заблуждаваше. Знаеше, че между двама им се води сериозна война — война, която тя трябваше да води докрай и да спечели. Почувства как настръхва, как дори косите на тила й се изправят от напрежение. Защото току-що бе осъзнала, че войната едва е започнала.

Тя се свлече на стола със свито сърце. Пиратът изчака двете с Джулиет да се настанят и едва тогава зае мястото си начело на масата.

— Къде ни водиш? — попита Катрин.

Той едва доловимо се поколеба.

— На север, към острова, на който живея.

Катрин загуби всякакъв интерес към храната. Очите й се взряха в него с омраза. Лиъм отвърна на погледа й.

— А какво ще правите с мен? — прошепна Джулиет, нарушавайки възцарилата се на масата тишина.

Пиратът дори не я погледна.

— Ще ви върна в Корнуол — каза той.

Катрин бутна чинията си настрана. Небето беше потъмняло и на него се бяха появили първите звезди. Скоро Лиъм О’Нийл щеше да я отведе в леглото си. После — на своя остров.

Трябваше да избяга.

Когато приключиха с вечерята и чиниите им бяха вдигнати, в каютата настъпи неловко мълчание. Катрин се осмели да вдигне поглед. Пиратът държеше чаша с бренди, отпиваше от нея и гледаше Катрин изпод дълги тъмни мигли. Очите му блестяха като разтопено сребро под златистата светлина на лампите. Зад главата му ясно се виждаше покритото с балдахин легло.

Катрин отмести поглед, но твърде късно.

— Дами, разбрах, че вие двете идвате от манастир.

Тя вдигна очи само за миг.

— Да.

— Сигурно идеята да се върнеш у дома не е била на семейството ти?

Катрин знаеше, че говори само на нея. Какво го интересуваше? Враждебността й се засили.

— Не беше. Но сега знам защо баща ми ме е забравил. Той има толкова тежки проблеми. — Все още беше разстроена, че нито Джералд, нито Елинор бяха счели за нужно да й съобщят ужасната новина за осъждането му и за хвърлянето му в затвора.

— Аз бях повикана да се прибера у дома — намеси се Джулиет. — И за Катрин беше удобно да пътува с мен.

— Необичайно е една дама да реши да напусне манастира без позволението на семейството си, нали? — Пиратът я гледаше изпитателно.

Катрин се вбеси.

— Реших да взема съдбата си в свои ръце. Нямах намерение да остарея в манастира.

— Да, наистина — промърмори той. Гласът му погали кожата й като перо.

Катрин се изчерви, внезапно осъзнала, че сигурно изглежда ужасно непокорна, невъзпитана и независима. Разбира се, нямаше значение какво мисли той. Но тонът й прозвуча отбранително.

— Татко не отговаряше на писмата ми. Не знаех за тежкото му положение. Знаех само, че трябва да се върна в Ирландия.

— Много дами не желаят нищо повече от спокойния, лишен от изненади манастирски живот.