– Трибун Адриан?

Нима дядо му очаква да измести мъже като трибун Адриан с изискания му глас, сигурната му блестяща кариера и предостолепната му осанка? Изгубен съм!

Телохранителят го потупа по рамото.

– Успех!

– Благодаря – преглътна тежко Тит и нахълта в библиотеката, преди смелостта да го напусне.

Е... Вибия Сабина не изглеждаше като момиче, ухажвано от половин Рим. Беше я виждал преди, дори ги бяха запознали. Тогава тя стоеше, изискано облечена и мълчалива, до баща си – сенаторска дъщеря като всяка друга. Сега лежеше по корем на пода в библиотеката, преметнала коса през рамо, и гризеше ябълка. Около нея бяха разгърнати карти и тя явно прокарваше линия през тях с перото. Погледна към Тит и той забеляза, че е синеока.

– О, не! – Очите се втренчиха във виолетките. – Няма да понеса още един.

– Моля?

– И ти си кандидат-жених, нали? Съжалявам, не исках да съм груба. Но днес не съм в настроение да ми предлагат брак.

– И аз не съм в настроение да предлагам брак – изненада се Тит от собствената си откровеност. – Защо просто не ме отпратиш да си вървя?

До ъгълчето на устната ѝ се появи трапчинка.

– Не е ли редно първо да разбера кого отпращам?

Той се поклони.

– Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

– Вибия Сабина – протегна му ръка тя. Той я пое и домакинята се изправи. – Съжалявам за бъркотията. Планирам екскурзия из Империята и се колебая дали да започна от изток на запад или от запад на изток.

– "Онези, прекосили морето, променят небето, но не и душите си" – отвърна Тит, преди да успее да се възпре.

– Какво?

– Извинявай. Просто цитирах Хораций. Лош навик.

– Ти откъде би започнал? – настоя тя. – От запад? От Британия? Или от изток, от Сирия?

– Опасявам се, че не мога да ти помогна. Не ми се ходи много-много нито в Британия, нито в Сирия.

– О, драги, наистина ще трябва да те отпратя. Искам съпруг, който пътешества. – Остави недоядената ябълка и му махна да седне. – Баща ти ли те изпрати да ме ухажваш?

– Дядо ми. – Тит седна вдървено на ръба на канапето, отбелязвайки мислено колко непринудено се отпусна Сабина на стола срещу него. Около единия ѝ глезен имаше фина сребърна верижка, а краката ѝ бяха боси. – Татко е починал.

– Да, сега се сещам, че съм чувала за него.

– Всички са чували – въздъхна Тит. – Беше велик човек.

– Трудно е да следваш такъв пример, а? – усмихна се Сабина. – Мисля, че и на брат ми ще му е трудно, когато порасне. На момичетата им е по-лесно. Никой не очаква да вървя по стъпките на баща си, трябва само да го обичам. – Плесна с ръце. – Е, да чуем предложението за брак.

– Не каза ли, че ще го отхвърлиш?

– Ще го отхвърля. Съжалявам. Но напоследък колекционирам предложения, та нищо чудно да ти помогна с нещичко. За да не се притесняваш толкова следващия път.

Тит усети как започва да улавя нишката на този странен разговор и свитото му от напрежение сърце се отпуска.

– Откъде се започва?

– Обикновено не се предлага на момичето – обясни Сабина. – Аз съм изключение, защото татко ми позволява да проучвам лично кандидатите. Следващия път най-вероятно ще се обърнеш към бащата на момичето. Ще се престорим, че съм старец, който се мръщи критично срещу теб зад писалището... – Тя изправи рамене и сбърчи сурово вежди. – Сега ми изреди всичките си добри качества.

– Така ли се прави? – Тит облегна кокалестите си лакти върху коленете и се замисли. – Ако ми беше дъщеря, а аз разпитвах ухажорите, бих предпочел да чуя недостатъците им.

– Точка за оригиналност – Сабина отметна косата си зад ушите. – Е? Да чуем слабостите ти.

– Като начало – на шестнайсет съм – подхвана той. – Тъкмо приключвам с образованието си и логично още нямам кариера. Нямам и пари, с изключение на издръжката от дядо. Тоест не мога да ти предложа собствен дом.

– Продължавай.

– Ужасна лепка съм – призна той. – Не съм остроумен. Не съм талантлив. Определено не блестя с външен вид. Никога не успявам да измисля нещо оригинално, затова цитирам другите. Хораций например. Или Катон. Мога да те отегча до смърт с Катон.

– Справяш се прекрасно – похвали го Сабина. – Продължавай.

– Кариерата ми, предполагам, ще е най-обикновена – трибун, квестор[15], претор и така нататък. Аз съм муден и педантичен и се съмнявам, че ще прославя семейството.

– Това притеснява ли те?

Усмивката ѝ се беше стопила; тя го гледаше сериозно.

– Не особено – изненада се отново той от откровеността си.

– Империята съществува благодарение на съвестните труженици. Ще си върша работата и ще я върша добре. Но няма да се издигна много. Просто ще служа. Съпругата ми положително няма да стане императрица. – Разпери ръце. – Е, това е всичко. Няма кой знае какво за разказване за незначителен човечец като мен.

Сабина наклони глава.

– Предавам се – каза тя след малко. – Не ти трябва помощ от мен как да предлагаш брак, Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин. Изнеси тази реч пред подходящото момиче и то ще падне в прегръдките ти.

Той се усмихна широко и сведе очи, приглаждайки с длан щръкналия си кичур.

– Сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен? – вдигна поглед Тит. – Вярно, не съм много запален по Сирия, но с теб определено ще си прекарваме приятно.

– Изкушавам се. – Сабина стана. – Но в дългосрочен план ще откриеш колко незадоволителна съпруга съм. Мразя увеселенията, обичам приключенията и много държа да постигам своето. След като ми призна недостатъците си, честно е  и да  разбереш моите.

– Харесвам недостатъците – той също стана и ѝ подаде виолетките. – Изглежда, никога не избираме човека, чиито недостатъци ни подхождат. Винаги предпочитаме неподходящите хора.

– Да – съгласи се Сабина със замислено изражение. – Понякога много неподходящи хора.

– Набелязала ли си някого? – попита той малко тъжно.

Тя се усмихна.

– Благодаря за цветята. Обожавам виолетки.

– Телохранителят ти ми каза.

– Викс? – тя се разкикоти. – Колко мило от негова страна. Трябва да намеря начин да му благодаря.


ВИКС

– Викс?

Заковах се рязко на място. Обикалях като насън градината. Беше се стъмнило и нямаше луна, та да ми покаже кой ме вика. Ръката ми се плъзна върху камата, която носех по навик, затъкната в колана, дори когато излизах да обърна набързо една-две чаши.

– Кой е там?

– Аз съм.

Смътно подобие на ръка ми помаха над чернотата на тревата.

– Домина Сабина?

Пристъпих напред.

– Не ме пронизвай.

Още едно движение в мрака и я различих – легнала върху тревата размахваше лениво ръка.

Пръстите ми охлабиха хватката върху дръжката на камата.

– Какво правиш тук?

– За пръв път от седмица не вали през нощта.

Вярно, досега се точеха все горещи и влажни дни. Откакто се върнахме от Баие, топъл въздух обгръщаше града като влажна вълнена мантия и почти всяка нощ се изливаше горещ неумолим порой, но само громолеше по водостоците, без да облекчава жегата. Нищо чудно защо патрициите предпочитаха крайбрежните вили. Изпитах смътен копнеж по Баие с надменните ѝ курви и хладния морски бриз, ала пристъпих още една крачка по сухата трева в градината.

– Какво правиш тук, домина?

През изминалата седмица тя се усамотяваше с книгите и картите в кабинета на баща си, а дойката ѝ се суетеше край нея с ветрила и студени напитки, докато и малцината от ухажорите ѝ, останали в града, отпътуваха към по-прохладни ветрове и по-сговорчиви обекти. Очите ми вече се бяха приспособили към тъмнината и аз видях сенаторската дъщеря, изтегната по гръб върху тревата с кръстосани глезени и ръце, пъхнати под главата.

– Любувам се на звездите – вирна брадичка към мен. – Вино ли носиш?

– Ммм... да. Взех кана от гостилницата. – С надежда да придумам луничавата прислужница Гая да пийне с мен и евентуално да ме пусне отново в леглото си. – Тази нощ съм свободен. Не пия, когато работя.

– Бъркаш ме с иконома, Викс. Няма да ти чета конско. Особено ако ми дадеш малко.

– Не е разредено с вода.

– Така ли? Татко не ми позволява изобщо да пия вино, камо ли неразредено.

– Така и трябва. Много е силно.

Тя приседна на тревата.

– Подай ми го тогава.

Седнах до нея и ѝ връчих каната. Намирахме се сред море от сенки – ароматни сенки на жасминови храсти, по-бледи сенки на нещо сребристо и цъфтящо нощем, високи сенки на колони, обрамчващи цялата градина – но нямаше нито една факла. Всички в къщата спяха.

– Няма чаши – предупредих я.

Тя отпи направо от каната и потрепери.

– Уф... Разбирам защо цивилизованите хора го разреждат с вода.

– Върни ми го тогава. Неразреденото вино е за варвари като мен.

Тя отпи още една оптимистична глътка и ми подаде каната. И аз отпих голяма глътка, отметнал глава назад. Нямаше луна, но нямаше и облаци – само звезди, хиляди звезди, и аз се запитах дали в легионите на римляните има толкова войници, колкото са звездите по небето.

– Версенжеторикс, ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли?

Поизправих се смутено.

– Разбира се.

– Кажи ми какво се случи в деня, когато те целунах. Преди пет години.

– Има ли значение? – Отскубнах стрък трева току до крака ми, после още един. – Бяхме деца. Ти на колко беше? На дванайсет?

– Викс. Срещнахме се случайно, аз те целунах и се прибрах у дома. Докато чаках вкъщи, брат ми умря, мама умря и императорът на Рим умря. А татко се прибра у дома с вид на мъртвец и ми съобщи, че има нов император.

– Какво те кара да мислиш, че знам?

– Всички знаеха, че Младия варварин е любимец на император Домициан. И след смъртта на Домициан Младия варварин потъна вдън земя.

Понечих да стана, но хладната ѝ малка длан улови китката ми.

– Попитай баща си какво се е случило, домина.

– Казва, че онеправдан роб убил императора. Казва, че брат ми е загинал геройски. Казва, че мама е била убита в суматохата.

– Баща ти е добър човек. Не би излъгал.

– Да, но понякога пропуска истината. Това е най-добрият начин да лъжеш, без в действителност да лъжеш. – Тя представляваше смътен силует в мрака, само сянка с овално лице, сплетени коси и голи ръце. – Моля те, Викс.

Отпих глътка от каната, после още една.

– Заключих майка ти в един килер – подхванах бавно и ѝ разказах от игла до конец за онзи странен ден, когато императорът умря, как родителите ми го убиха, а аз видях всичко. Тук-там зейваха празноти – празноти, които запълвах с подробности, дочути от мама, празноти, в които просто не исках да потъвам, защото денят беше кошмарен и исках да го забравя. Но дъщерята на сенатора чакаше търпеливо в мрака, без да продума, докато не приключих, и първият ѝ въпрос ме изненада:

– Оцеляха ли родителите ти?

Поколебах се, замислен за нескопосната вила върху прибуления в мъгла планински връх, където мама раждаше бебета, а татко изтезаваше градината си – и двамата мъртви за Рим и щастливи, че е така. Поколебах се, но усмивката на Сабина разсея мрака.

– Добре.

Взе каната от ръката ми и отпи смела глътка.

– Чиста отрова! Брат ми наистина ли загина геройски?

– Да.

Харесвах по-големия ѝ брат, чернокос преториански офицер, който се опитваше да угоди на всички. Не се получаваше, но той упорстваше.

– Беше герой.

– Липсва ми. – Сабина вдигна колене и скръсти ръце върху тях. – Хубаво е момичетата да имат братя.

– Имаш Лин.

– Да, но той е по-малък от мен. Докато е жив, аз ще се грижа за него. А да имаш по-голям брат вдъхва увереност.

– Заплаши да ми откъсне главата, задето съм те целунал – спомних си. – Предупреди ме да си държа мръсните ръце далеч от теб.

– Ето, виждаш ли?

– Съжалявам за майка ти. – Отпих от каната. – За килера и прочее.

– Аз не съжалявам – призна Сабина. – Не беше кой знае каква майка. Не беше и кой знае какво човешко същество, честно казано.

– Да... – Майка ѝ беше първокласна кучка и се радвах, че Сабина не прилича на нея, макар да беше красавица, защото не бих целунал момиче, което прилича на онази пепелянка. – Но не знам кой я уби в килера – добавих. – Не бях аз.

– Имаше много врагове. Някой се е възползвал от суматохата. – Сабина издърпа каната от ръката ми. – Това противно вино започва да ми харесва.

– Така става.

Тя отпи и полегна върху тревата.