Элизабет Гейдж - Интимно

Чикаго, 13 октомври 1955 г.

Ходи Флеминг мислеше, че е видяла всичко от живота.

През шестнайсетте години, в които бе работила за подобряване условията за живот на децата в прословутия Чикагски южен район, бе виждала семейства, съсипани от пиене, безпътица, бедност, наркотици, отчаяние и всички форми на насилие, познати на човека. Беше се движила по улици, където животът често струваше далеч по-малко от пакетче хероин или понякога дори от кутия цигари.

Холи бе приветлива и добросърдечна трийсет и девет годишна стара мома, чиято изтъняла чекова книжка едва й стигаше да плаща наема на евтиния й апартамент. Грижеше се за огромно семейство от изпаднали в нужда клиенти, които с нетърпение очакваха седмичните й посещения, сякаш бе светица, благославяща живота им. В годините, прекарани в отдела, бе срещала хора, които успяваха да се уважават и обичат сред най-отвратителни условия на живот. Най-невероятни бяха децата — ругани, малтретирани и изоставяни и въпреки това неизвестно как съумяващи да съхранят достойнството и невинността си.

Може би тъкмо заради тези деца Холи, която вече не се и надяваше на свое собствено, продължаваше неуморно да се труди в една професия, която отдавна би смазала всеки друг недотам всеотдаен социален работник, и ежедневно се излагаше на нечувана нищета, каквато трудно се побира в мозъка на човек извън градското гето на съвременния свят.

В онази ветровита есенна утрин Холи пиеше сутрешното си кафе и тъкмо прехвърляше картотеката си и се готвеше за посещенията за деня, когато до нея застана един от колегите й с папка в ръка.

— Имам нещо ново за теб.

Холи го погледна. Казваше се Кийт Касиди. Беше по-млад и по-циничен от нея. Петте години тук му бяха отнели младежкия идеализъм, но за разлика от Холи той не бе открил в себе си оня заряд от състрадание, който прави живота на социалния работник поносим. Кийт мразеше работата си и се мъчеше с интриги да получи повишение, което щеше да го освободи от контакта с нуждаещите се и да му осигури място в администрацията. В очакване на това той бе ако не отдаден с душа и сърце, то поне усърден в професията си. Не обичаше клиентите си, но изпитваше ужас да не допусне някоя грешка, понеже това можеше да попречи на мечтаното повишение. Затова Холи му имаше доверие.

— За какво става дума?

— Някакво семейство Съндбърг — отвърна той. — Бягство от училище и предполагаемо малтретиране на дете. Една от съседките идва вече четири пъти. Смята, че е сериозно.

Холи погледна в папката. Беше почти празна. Семейството живееше в града едва от шест месеца. Имаше едно дете — момиченце в първи клас. Според досието майката някога работила като касиерка и секретарка. Бащата не живееше с тях. Според сведенията, събрани от съседите, имаше и друг мъж.

— Тази сутрин се обадих в училището — каза Кийт. — От една седмица не са го виждали. Изпратили у тях човек, но не намерили никого. Работодателят на майката казва, че цял месец не е ходила на работа. Нямат телефон. Съседката смята, че там стават странни неща. Най-добре да отидем да проверим.

Холи затвори папката. Този ден трябваше да посети още десетина места, много от които неотложни. Но нещо около случая Съндбърг я разтревожи.

— Добре — каза тя. — Другите могат да почакат. Да тръгваме.

Старата служебна кола с герб на вратата ги откара до бедния квартал, където се намираше паянтовата къща. Беше занемарена дървена постройка с напукана асфалтова алея отпред. Капаците бяха увиснали, улуците — ръждясали, и явно от петнайсет-двайсет години не бе боядисвано. Най-старият, най-бедният, най-тъжният тип къща, която можеше да съществува на подобно място.

Кийт отиде да говори със съседката, а Холи позвъни на вратата. Не се показа никой.

Накрая Кийт извика полицията. След десет минути пристигна дежурната кола и полицаите им помогнаха да разбият входната врата.

Отвътре ги лъхна смрад. От цялата къща се носеше мирис на готвено, примесен с воня на застоял цигарен дим и кисел дъх на разлята бира.

Холи влезе в кухнята. Отвори хладилника. В него нямаше нищо, освен една сбръчкана ябълка и малко почерняла маруля.

Явно тук от доста време не се беше свъртала майка. В това нямаше съмнение.

Придружена от полицая и Кийт, Холи бавно претърси къщата. В дневната и в голямата спалня нямаше нищо особено. Двойното легло не бе оправяно. На нощното шкафче имаше голям пепелник, препълнен с фасове, а до него — омазнена чаша, от която миришеше на евтин джин.

Шкафът бе полупразен. Сякаш майката си бе отишла и бе отнесла повечето дрехи. И все пак къщата нямаше вид на напълно изоставена. Обиграното око на Холи откриваше тайнствени белези на живот. Сякаш бе обитавана от духове. Така размишляваше тя, докато обхождаше коридора.

Детската стая потвърди подозренията й. Леглото бе безупречно оправено. Имаше малка метална масичка с училищна тетрадка върху нея. В ъгъла бе изправен триножник с кутия евтини акварелни бои. Без съмнение момиченцето бе писало домашните си тук, докато… Докога?

Накрая слязоха в мазето. Кийт запали голата крушка. Видяха казана за парното, нагревателя за топлата вода и това беше почти всичко. Няколко стари кашона, малко вехтории и люлеещо се конче.

— Е, тук няма никой — каза Кийт. — Майката сигурно е взела дъщерята и е офейкала. По всяка вероятност с приятеля си. Да си вървим.

Постояха още малко. Кийт се озърташе с безразличие. Полицаят погледна крадешком часовника си — бързаше да си ходи. Холи се колебаеше. Чувстваше, че нещо не е наред.

— Е? Какво чакаме? — запита Кийт.

Холи сложи пръст на устните си, за да го накара да млъкне. После бързо тръгна към казана на парното. Нещо прошумоля. Тя отначало помисли, че е мишка. Страхуваше се от мишки и затова спря.

После й дойде нещо наум и тя каза:

— Хайде, Джил, покажи се. Не се страхувай. Дошли сме да ти помогнем.

Отново се чу същият лек звук — нещо едва-едва нервно промърда, но този път беше ясно, че е човек.

Холи погледна зад казана на парното. От устните й се откъсна неволно ахване.

Момиченцето беше там, по пижама. Нямаше нито чорапи, нито чехли. Явно страдаше от недояждане. Беше мръсно и мършаво. Русата му коса бе прекалено дълга, плитките му недозаплетени.

— Не се бой, миличко — каза Холи. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Момиченцето я погледна безизразно. Сега, когато Холи посвикна с тъмнината, видя, че по кожата на детето има белези от удари и синини. Очевидни следи от продължително и жестоко малтретиране.

— Аз се казвам Холи — каза тя. — Холи Флеминг. Приятно ми е да се запознаем, Джил. Надявам се да станем добри приятелки.

Отведоха момиченцето горе. Полицаят се обади по радиотелефона, а Холи и Кийт обсъждаха положението. Явно щеше да се наложи да приберат момиченцето още сега. Щяха да се опитат да се свържат с майката по-нататък.

В спалнята имаше следи от храна. Очевидно момиченцето бе излизало, за да си купува мляко и хляб, докато не бе похарчило всичко. Няколко трохи се търкаляха по дъното на празна кесия от солени бисквити. Детето видимо се бе мъчило да преживее самичко в къщата.

В кухнята имаше календар със зачерквани дати. От последното задраскване можеше да се предположи, че майката отсъства от къщи от четири седмици. Значи дъщерята бе ходила сама на училище и в продължение на три седмици бе заблуждавала учителите, след което бе спряла да ходи. Сигурно по някакъв неясен детски начин се бе отчаяла. Може би чакаше вкъщи да дойде смъртта. Във всеки случай не бе споделила нищо с учителката си.

— Отдавна ли си сама, Джил? — запита Холи. — Къде е майка ти?

Момиченцето не отвърна.

— Добре тогава, ние ще те заведем на едно място, където ще имаш какво да ядеш и ще се запознаеш с добри деца. Хайде сега да те приготвим.

Когато сваляше пижамата на момиченцето, за да го облече за пътуването, Холи трябваше да се сдържа, за да не извика. Телцето му бе покрито със синини. От отоците по гръдния му кош изглеждаше, че има поне едно строшено ребро.

— Не бой се, миличко — промълви Холи, сдържайки сълзите, които напираха в очите й. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Детето остана в преддверието с Кийт, а Холи се върна в стаята, за да види дали не е забравила нещо.

Тогава забеляза триножника. Върху него имаше картина на жена в ярки цветове.

Холи обърна страницата. Отдолу имаше още една рисунка, а под нея още. Целият блок бе изпълнен с акварели.

Много от рисунките изобразяваха нещо като измислена майка или приказна кръстница. Беше висока и тънка, с червена коса и зелени очи и много блага усмивка. Въпреки че останалите подробности от външността й се меняха в различните рисунки, роклята й навсякъде беше червена. Нямаше нищо общо с истинската майка, която съседите описваха като чернокоса и възпълна.

Почти нямаше съмнение, че детето е рисувало картините по време на адския период на пълна самота. Сигурно те бяха запазили разсъдъка му.

Холи отиде до вратата на стаята и оттам извика:

— Искаш ли да си вземеш рисунките?

Момиченцето не отвърна, само я погледна вторачено. Откакто бяха дошли, не бе проговаряло.

Холи подреди малкото неща на детето в един хартиен пазарски плик. На излизане нещо я накара да се върне в стаята. Грабна една от рисунките на приказната кръстница, сгъна я, прибра я в куфарчето си и я отнесе.

Отведоха детето в приюта в Саут Сайд и го настаниха. Уведомиха полицията с оглед издирване на майката. Холи се помъчи да научи подробности за живота на момиченцето, но не успя да изкопчи и дума от него.

Същия следобед детето мина на медицински преглед. Оказа се, че е било изнасилвано, по всяка вероятност многократно. Когато показваше на Холи заключението си, лекарят поклати глава и многозначително смръщи вежди.

„Всичко ми е ясно за приятеля на майката!“ — каза си Холи.

Сега, когато момиченцето бе чисто, а косата му — измита и сплетена от Холи, се видя колко е хубаво. Имаше разкошна алабастрова кожа и прозрачносини очи, които навярно някога бяха гледали доверчиво. Сега гледаха отчайващо празно.

Изминаха два дни, през които Холи се опитваше да движи останалите си случаи, като същевременно следеше развитието на случая с момичето Съндбърг. После пристигна заповедта за преместване на детето в старото сиропиталище в южната част на щата.

Във вторник сутринта Холи се сбогува с Джил Съндбърг. Един от държавните попечители щеше да я придружава през тричасовото пътуване с кола до сиропиталището — огромна и грозна сграда, разположена в покрайнините на града, чиито жители бягаха от нея като от чума.

— Скоро ще дойда да те видя, Джил! — обеща Холи. — Там ще се грижат добре за теб. Аз се казвам Холи Флеминг. Ще можеш ли да запомниш?

Тя хвана момиченцето за раменете. То не се възпротиви, не се опита да избяга. Но изразът на очите му накара Холи да отвърне поглед. В тях имаше нещо неестествено, дори чудовищно. Това дете не вярваше на никого. Може би вече никога нямаше да вярва на никого. Непрестанното жестоко малтретиране бяха убили всичко човешко у него. Холи не можеше да си представи както ще изживее остатъка от живота си.

— Ще ми се усмихнеш ли, душко? — попита Холи. — Ще ми кажеш ли довиждане?

Детето не отвърна.

Холи мълчаливо проследи как попечителят вкарва момиченцето в колата и затваря вратата. Чак когато колата се изгуби от погледа й, си даде сметка, че очите й са пълни със сълзи. Ръцете й бяха студени — там, където само преди миг бе държала крехките раменца.

Шестгодишна!

Холи въздъхна и замислено тръгна към работното си място.

Детето седеше на задната седалка на служебната кола, с която го отвеждаха в сиропиталището. Социалната работничка до него от време на време му говореше, но момиченцето не отвръщаше.